Вход

Забравих си паролата!

Кой е онлайн?
Онлайн е 1 потребител: 0 Регистрирани, 0 Скрити и 1 Гост

Нула

[ View the whole list ]


Най-много потребители онлайн: 40, на Вто Юни 27, 2017 9:38 pm

Моят свят няма цвят без теб, първи си, дори отзад напред, музата на всеки мой куплет, искам те сега, между преди и след. |Аврора и Мариус|

Страница 1 от 2 1, 2  Next

Go down

Моят свят няма цвят без теб, първи си, дори отзад напред, музата на всеки мой куплет, искам те сега, между преди и след. |Аврора и Мариус|

Писане by Alex on Сря Апр 18, 2018 2:31 am



Последната промяна е направена от Alex на Сря Апр 18, 2018 2:40 am; мнението е било променяно общо 1 път


Time and time again I have to pinch myself when I see you next to me.
You are my dream come true.
avatar
Alex
Admin

Брой мнения : 447
Join date : 16.05.2014

Вижте профила на потребителя http://hollywoodcity.bulgarianforum.net

Върнете се в началото Go down

Re: Моят свят няма цвят без теб, първи си, дори отзад напред, музата на всеки мой куплет, искам те сега, между преди и след. |Аврора и Мариус|

Писане by Alex on Сря Апр 18, 2018 2:33 am

Frica: - Върви! Изведи я! - Най гадната част от това да си от Либра, беше, че доста често се случваше да се бием с опозицията. Биехме се с нашите. Всеки вярваше в каквото си иска. Опозицията в това, че хакерите нямат нужда от защита, ние в това че имат, а те май мразеха всички освен собственото си племе.
Три секунди. Точно толкова ми бяха необходими за да стигна до стаята в която се намираше. Беше се опитала да затвори добре. Доста неща беше струпала пред вратата, но със силата с която връхлетях нямаше начин да не поддаде. Хубавото на това че си бърз е това, че не ти трябва много време. Акцията приключи за тридесет секунди.
Пуснах я на пет пресечки от мястото на акцията и вдигнах очилата си върху главата оглеждайки я отгоре до долу. Не изглеждаше ранена. Усмихнах се широко и й намигнах все още без да поглеждам към лицето й. Трябваше да се върна и да натръшкам останалите. В интерес на истината и свръх скоростта не беше толкова често срещана дарба, макар че съм сигурен, че ще мога да избягам от всеки.
- Няма да мър... - Погледнах настрани, което беше достатъчно за изненадата ми. Тя ме удари... Не го очаквах. Ако го очаквах щях да го избегна.
Тя тръгна да бяга, което беше абсолютно безсмислено като се има на предвид, че я спрях на първата й крачка. Хванах я за раменете и я притиснах към стената, за да мога да я усмиря...
- Хей, хей... Успокой се! Хей. - Груба грешка попаднах право в очите и... Всичко придоби толкова ярки цветове. Винаги ставаше така, а началото и края на живота бяха най силни. Тук имаше и нещо друго. Премигвах тъпо срещу нея, гледайки я неразбиращо и не проумяващо. Трябваше да се съвзема.
- Либра ме пращат, няма да те нараня. - Добре че за мен часовете бяха секунди за други, защото в противен случай, щях да я гледам с часове докато я разгадая.
- Трябва да се върна за момчетата. Трябва да останеш тук, ще те пазим!

Aurora.: Да работиш пред компютър бе работа мечта за Ави. Не просто добра, удобна или нещо подобно - идеалната. Може би много хора (начело с родителите й) биха били против, все пак те бяха Либра, тя цял живот бе подготвяна за Либра също, имаше физическата подготовка, знаеше стратегиите, но... обожаваше работата си сега.
Предимство номер едно - не е нужно да излизаш от вкъщи, за да работиш. Да, понякога се случваше да попаднат в определени ситуации, които налагаха напускането на дома й, но доста често минаваше и само със слушалки с микрофон, когато имаше нужда от консултация с колегите й.
Предимство номер две - като не е нужно да напускаш къщата си, не е нужно и да се обличаш официално. Нещо повече, нашето момиче току-що я свариха да обира банка по пижама, въоръжена само с кутия цигари и най-различни по цвят и големина хапченца. Косата й беше вързана на конска опашка, грима - липсваше, плюс широки квадратни очила с дебели рамки. Определено пръскаше сексапил..
Този досадник обаче й беше развалил всичко, цялата подредба, цялата симбиоза и синхрон на движение до толкова, че изведнъж се оказа на асфалта по пантофи и пижама, единствено с пакет цигари и запалка в ръцете си (тях си ги стискаше, мамка му).
- Хубаво, бягай, но моля те, в името на каквото там вярваш - вземи компютъра ми. Поне дъното. Не е нужно да е здрав, просто го вземи. - това може би трябваше да е молба, но червенокоската му съскаше насреща като настъпана гърмяща змия и се облегна на стената, палейки цигара. След като трябва да чака - ще чака.
Момичето седна най-безпардонно на ъгъла, без никакво притеснение, че някой може да я помисли за скитник, и нахлузи панда-качулката си, правейки един последен знак на този, който я измъкна, да се маха. Вече й досаждаше. Дарбата му също.

Frica: Успокояващо беше, че щеше да чака. Сложих отново очилата си и се изпарих преди да е мигнала. Битката пред къщата й беше разгорещена. Супер сила, свръх сетивност, само да не попадна пред този със замразяването. Ха, не успя. Той щеше да ми помогне. Преди да се е усетил беше замразил собствените си хора. Един от колегите ми го нокаутира със един удар.
- Ще се чакаме в базата, тръгвайте, аз ще я доведа. - Операцията беше успешна. Момчетата и момичетата се качиха в буса с който бяха пристигнали и опрашиха, а аз влязох в къщата, отново на втория етаж.
Боже, за кой компютър говореше тя. Тик беше като магазин за техника. Не можеше да разбере удовлетворението, което изпитваха хакерите в това по цял ден да стоят на стола и да си развалят очите на тези монитори. Нямаше я тръпката от действието, напрежението дали ще можеш да ступаш някого.
Добре. Хард диска. Това трябваше да е някъде вътре. Отидох до компютъра пред който стоеше и отворих капака. Освободих квадратната кутийка от кабелите и излязох отново навън.
Вятъра, заради него обичах да тичам, а и лака ми за коса перфектно се грижеше за прическата ми. Дори при тази скорост не се разваляше напълно.
Спрях се пред нея и се протегнах държейки това, което смятах за хард диск. Вдигнах отново очилата си, защото по-хубаво виждах без тях. Не можех обаче да си позволя очите ми да се насълзят по време на акция, трябваше да ги нося докато тичам.
- Трябва да те заведа в базата, преди да са те засекли отново. Готова ли си? - Още не си беше допушила цигарата, но бях сигурен, че там няма да й направят забележка. Тези цигари... Виждах в бъдещето й нещо много интересно около тях. Прехапах устна. - Хайде, ще стигнем за две минути.

Aurora.: Това ли беше? Трябваше да следва бързака? Откъде да е сигурна, че той беше от правилната страна на Либра? Е, може би ако не беше до сега да се е опитал да я убие, или поне нямаше да й донесе дъното на компютъра й. Дали онези идиоти вече са й разбили апартаментчето... още го изплащаше, новичко й беше. Мамка му.
Червенокоската се изправи лениво и хвърли цигарата, после изтупа дупето си от прахта по земята и скръсти ръце, впивайки синьо-зеленият си поглед в него. Не го харесваше, никак даже. Обичаше да е единствената огнена червенокоска в окръга, той откъде се беше пръкнал? И защо я гледаше толкова странно?
- Защо ме гледаш така? Къде си се отнесъл? Тъп ли си или бавно-развиващ се, за сметка на скоростта ти?- попита го заядливо, докато пускаше косата си и прокара пръсти през нея, опитвайки се да й придаде някаква форма - отчаян опит. Не се получаваше. Вдигна пак качулката си и си взе дъното от него, разкопчавайки няколко копчета от пижамата, за да го пъхне в черния си сутиен. Закопча някое друго копче и потупа гърдите си. Там беше най-сигурно! Прибра цигарите и запалката си в големите джобове и скръсти ръце пред себе си.
- Покана ли чакаш, Спиди Гонзалез? Хайде да отиваме, банката ме чака да я обера. - потропа нервно с пантоф-лапа по студения цимент и изръмжа изпод дъха си. Понякога се чудеше на братовчед си какви ги наемаше. По тъпота ли ги избираше? Конкурс за най-малоумни ли организираше? Все въпроси, които един ден трябваше да му зададе. През това време рижавелкото пред нея най-накрая се сети и се приближи до нея, вдигайки я на ръце.
- Само да ме изпуснеш... ще те убия в съня ти. - каза му, преди той да хукне да бяга, при това с най-убедителния глас. И защо да не е убедителен, като тя наистина го мислеше. Нямаше да е първия, или последния. Хапчетата й потискаха една нейна лудост, но отключваха много други и нищо не бе в състояние да я спре. Нямаше такава сила, а този главоч нямаше да разбере откъде му е дошло. Колкото и да бяга тя все щеше да го стигне. И ако не денем, то тогава нощем. Съзнанието му беше нейно вече, без той дори да знае.

Frica: Усмихнах се криво, когато я взех на ръце и опраших към базата. Знаех, че не е такава за каквато се представя. Знаех целия й живот. Знаех дори това което тя не знаеше. Братовчедка на шева. Поне добиваше смисъл важността на мисията и защо ни бяха изстреляли по този бърз начин.
Малката определено не се шегуваше като каза, че ще ме убие в съня ми. Можеше и аз да последвам примера на бившия й и любовницата му, изгорен до неузнаваемост.
Две минути, както бях казал, даже малко по малко, което означаваше, че съм подобрил собствения си рекорд. Пуснах я на земята и вдигнах очилата си. Трябваше да съблека костюма си за акции и да облека нещо по нормално. И да си сложа очилата с тъмните стъкла. Те ми позволяваха да виждам само форми. Това беше моята застраховка, че няма да надникна в неканен в нечии живот.
- Да извикам ли вашите или сама ще си ги намериш? - Това изказване можеше да й се стори странно, защото не би трябвало да знам за историята й в Либра или по скоро за липсата на историята й тук и това колко разочаровани са били родителите, че е минала от другия отбор. Можеше да си представи своите. Определено биха предпочели да е гей отколкото да мине на страната на хакерите. Нейните не бяха толкова строги, просто очевидно разочаровани.
- Предполагам, че ще искат да те видят. - Заключи просто и се обърна с гръб към нея. Едва ли беше, чак толкова строго пазена тайна, че е братовчедка на шефа. Не вярвах да е много секретно.
- И ще трябва да си облечеш нещо по заплашително, за да те взема на сериозно. Не съм виждал зли панди. - Измъкна от някъде пакетче дъвки и сложи две дражета в устата си. Обичаше да дъвче нещо.

Aurora.: Как го правеше, да го шибат калинките... Всеки път, когато отвореше тези устни, на нея й идваше да го изхака с брадва в гърба. Или томахавка, че се хвърляше по-лесно. Жалко, че не носеше такава в себе си. Всъщност... не носеше ли? Щеше да му разкаже играта, особено щом си позволяваше просто така да бърка в личното й пространство без никаква спешна причина.
Още щом я пусна, червенокоската извади пакета с цигари и постави една между устните си, след което я запали. Главата й се маеше от алкохола, а хапчетата бяха разширили зениците й до неузнаваемост. Ако се появеше в този вид братовчед й пак щеше да й мърмори за здравето й. Ама на кой му пука за здравето й, тя си знаеше, че с тези дарби няма да оцелее вероятно и до тридесет. Затова пък се възползваше на макс от тях, въпреки че не беше сигурно дали илюзионизма използва нея, или тя него..
- Болка. - каза тя със спокоен и кадифен тон, когато издиша първата струя цигарен дим през плътните си устни и бавно заобиколи тялото му. Вече беше приковала вниманието му с простичката дума, вече я беше загнездила в подсъзнанието и в съзнанието му и сетивата му я търсеха в този момент, сканираха цялото му тяло. - О, горкичкия. Много боли, нали? Вцепенява те, замъглява зрението ти. Вече не ти е забавно, нали? Много съжалявам.. - каза тя с престорено съчувствие, когато срещна погледа му. Запърха с мигли и се усмихна злобно, докато издишаше ново облаче дим в лицето му. - Къде казваш, че се намира.. в задната част на главата ти, нали? Ще експлодира. Много боли. Едва ме чуваш. Къса ми се сърцето за теб... разпростира се и надолу, нали? Минава като ток по гръбнака ти и нямаш сили дори да помръднеш. Успяваш ли да дишаш? Трудно, май? Твърде жалко, че се ровиш в чуждите съзнания без позволение. Чудно какво правиш още в Либра. Какво си, телепат? Май ти се говори, искаш да ми кажеш.. Отпусна те леко болката, но все пак нещо не успяваш да мръднеш, а? - продължи с малката си игра хакерката, докато се наслаждаваше безрадостно на цигарата си. Наблюдаваше тихите му страдания със задоволство, оглеждайки се от време на време, защото ако родителите й, или братовчед й я хванеха да тероризира някой от техните, щеше да си има проблеми.

Frica: Болка ли? В началото не я разбрах. Пронизващата болка ме връхлетя и за миг си помислих, че си въобразявам, но няколко секунди ми трябваше да проумея какво се случва. Тъпия й илизионизъм. Всичко беше внушение. В действителност нищо не трябваше да ме боли, но върви го разправяй на тялото ми. Имах чувството че умирам. Не си чувствах гръбнака. Всичко което тя казваше ми се случваше. Много шибано. Въздъхнах когато ми се отдаде възможност.
- Е, вече видях една много зла панда. - Съвсем лека усмивка се плъзна по устните ми изгрявайки върху лицето ми, с което вероятно я дразнех. Искаше ми се да крещя, не да се усмихвам. Не можех да избягам от това. Дори да можех да се помръдна тя вече беше в главата ми и можеше да излезе само когато тя пожелае. Не беше нейна работа какво правех в Либра. Трябваше да се съпротивлявам, но думите й ме принуждаваха да говоря. Въпреки това нямаше чак такава власт. Винаги можех да подбирам и премислям думите си.
- Не знам за какво говориш... Не съм телепат. - Трябваше да махне тази болка ако не иска скоро да припадна. Беше напълно възможно да се свлека на пода когато прекъсне. Мускулите по цялото ми тяло бяха толкова стегнати, а за съжаление не можех и да ги отпусна. Инстинкти. Тялото ми се опитваше да се защити, но нямаше шанс. Тя не беше в него, беше в мозъка ми.
- Мисля, че ще е добре да спреш това. - Очите ми срещнаха нейните за пореден път. Картините се сменяха бързо, заради различните решения, които вземаше и променяше. Някой от тях не ми харесваха. - Ако продължиш още малко ще ме стържеш от пантофите си...
Хубаво беше да го знае. За това не ми трябваха никакви картини от бъдещето. Вече не чувствах контурите на тялото си, само една безгранична болка, а и говорех през зъби, за да не се отдам на агонията изцяло.

Aurora.: Нима все още се заяждаше с нея, след всичко това? Нима си позволяваше да й дава наставления? Колко голям мазохист трябва да си, за да сториш подобно нещо, по дяволите? Все пак й стана скучно, а и наистина щеше да си има неприятности от подобни занимания. Не си струваше риска и мърморенето, затова и женската панда пристъпи към него. Вдиша от цигарата си за последно и я хвърли, шляпвайки го по-силно по бузата.
- Дишай, грознико. Нищо ти няма, само си въобразяваш. Фантазьор. - каза му с подигравателен тон, въпреки че усмивката не докосна тъмно-сините й очи. Тя извъртя ириси, врътвайки се на пети и бръкна в джоба си, за да изкара нова цигара, която да постави между устните си, докато вървеше към входа на щаб квартирата, за да се добере до някакъв компютър. Трябваше да довърши започнатото, очакваше се задачата вече да е приключена - не можеше да разочарова шефовете си.
Все пак усещаше гневния му поглед в тила си и това я накара да се подсмихне тайно и да вдигне средния си пръст в негова посока. Край, не го харесваше. Ако това му беше целта - да я накара да го мрази и в червата - то успяваше да го изпълни.
Тя нямаше никакво желание да комуникира с него вече. А и й липсваха хапчетата.
- Аврора.. Стигнаха ли до теб? - гласът на майка й беше доста равнодушен след няколко секундното гледане една в друга, но дъщеря й се подсмихна мрачно и издиша нова струя цигарен дим и завъртя очи.
- Не, спокойно. Но имам да довършвам нещо. Вашия бързак ме изнесе прекалено рано. Можех да се справя и сама. - отвърна й червенокоската и се свлече на близкия стол, където имаше компютър. Захапа цигарата си с устни, докато пръстите й ловко разглобяваха машинката и извади от сутиена си хард диска, който й беше нужен, след което го подхвърли, за да го изправи и го включи. Тук беше нейната магия.

Frica: "Същата вода, която размеква картофа, втвърдява яйцето. Важно е от какво си направен, а не обстоятелствата."

Наистина ми се искаше да се свлека в краката й, но прецених, че няма да е много мъжествено, затова просто се приведох напред и облегнах длани на коленете си. Дали се беше вързала, че не съм телепат? Е аз наистина не бях. Дори не знаех какво е това тъпо проклятие, но прекалено много ми е спасявало живота, за да не го отразявам. Малката беше опасна, можеше да ме убие наистина. Щях да съм благодарен ако знаех точно кога и как. Това все още оставаше в неизвестност след като си сменяше стратегията през около две секунди.
След като си поех въздух можех да ида да се преоблека. После да сменя момчето при камерите. Много обичаха да ме слагат там. Да наблюдавам. Бях като екип на две места. Хем следя какво се случва, хем като установя нередност отивам да я поправя и пак се връщам. Разбира се ако са повече от един екип трябва да извикам подкрепление. Взех си конска доза кафе и се насочих към залата с камерите. Не се учудих когато намерих Аврора и майка й вътре. Потупах Влад по рамото и му направих знак, че е свободен. Без да свалям очилата си, се настаних пред мониторите. Облегнах се в полу легнало положение на стола и качих краката си на плота пред себе си. Много скучно занимание. Ако исках да седя пред компютрите щях да се присъединя към хакерите. Отпих от кафето и го оставих настрани. Кой знае кога пак щях да се раздвижа като хората. Поне си имах компания, която желаеше смъртта ми, какво по хубаво.
- Тук не се пуши. - Направих й забележка без да я поглеждам директно, но очите ми я наблюдаваха зад напълно черните очила. Всъщност в залата беше токова тъкмо, че едва ли щях да мога да видя очите й и без очилата. Дори едва различавах фигурата й и то само защото беше седнала пред светлината идваща от монитора.

Aurora.: Пръстите й зашариха по клавиатурата, а очите й сякаш уголемиха размера си няколко пъти, за да могат да шарят едновременно навсякъде из екрана. Усещаше осъдителния поглед на майка си, впит в нея, но не се интересуваше особено много от семейни свади точно в този момент.
Майка й все пак й говореше от време на време, интересуваше се дали дъщеря й е жива или не... Баща й - той така и не й проговори след онзи ден, в който тя прекрачи прага на дома му. Може би красивата му русокоса съпруга го осведомяваше за благоположението на дъщеря им, но той не даваше признаци да се интересува, дори когато са в едно помещение. Просто не я поглеждаше. Извръщаше поглед с отвращение и стискаше тънките си устни, пък ако ще и края на света да дойде.
Инатът на Аврора не беше по-малък от неговия. Тя нямаше да се преклони и да се извинява за това, което е. Нямаше нищо общо с Либра, освен кръвната връзка. Нямаше работа там, не беше супер силна, нито супер бърза, не можеше да подпали ничии задник, още повече да удави някого. Можеше само да ги накара да си мислят, че им прави подобни неща, но това изискваше много повече концентрация и не беше ефективно в борбата лице в лице. Истината беше една - ако трябваше да се сражава с цяла групировка, то тя щеше да е първата загинала. Баща й за жалост, не желаеше да приеме този факт и се дърпаше като магаре на мост. Е, чевенокоската не беше взела само цвета на косата от баща си.
- Мамо, не ми е нужно да те поглеждам, за да знам, че си се втренчила в мен. Няма да се бавя, после може да ми дръпнеш ново конско, но до тогава.. може ли да идеш за кафе? - попита Аврора, откъсвайки погледа си за момент от монитора, за да го насочи към майка си. Тя се предаде с пуфтене и мърморене под носа си и така остави Ави на спокойствие.
Е, то не траеше много време, тъй като грозника се появи доста бързо.
- Чудно, благодаря за информацията. Оплези се, за да има къде да си загася цигарата. - отвърна му хапливо, докато вдишаше отново от цигарената пръчица и след секунда издиша дима под формата на малки облачета. - Малоумник. - измърмори под носа си и прехапа устна, присвивайки очите си почти до цепки. Още няколко стъпки... Подскочи на стола от щастие, когато проби защитата и натисна копченцето на слушалката в ухото й, за да се свърже с мъжа, на който помагаше.
- Деактивацията е успешна, имаш пет минути, сексче. - съобщи тя и се засмя развеселено на недоволството от другата страна на връзката. - Езика ми си е напълно примерен... когато става въпрос за работа. Давай по-чевръсто, че ще ти пусна някой инфрачервен лъч в задника. - подкани го и се облегна назад, въртейки се със стола весело.

Frica: Ама наистина се изкуших да се изплезя. Колко да боли...? Не, ако го направи беше много вероятно да не мога да ям няколко дни, а й ще ми развали прекрасната структура не езика. Пиърсинга беше достатъчен. Насочих вниманието си отново към мониторите колкото и скучно да беше. Нищо не се случваше... Трябваше да си сваля очилата, защото ми се стори, че някой се опитва да се промъкне. Вдигнах ги на главата си и се наведох малко напред. Фалшива тревога. Това беше просто онзи параноик, който винаги се оглеждаше като гърмян заек.
Изпуфтях облягайки се отново назад. Не можеше ли да ме изпратят някъде навън отново. Какво е това, някаква скучна мисия за 10 минути и край. Сега да съм седял тика да зяпам. Да бяха оставили някой друг при нея, който да точи лиги и да й лиже задника. Мен не ме биваше много по тая част.
Майка й се върна с кафетата й я изчака културно да приключи разговора си. Очевидно беше успяла да направи там каквото правеше и се радваше като малко дете. И аз можех да обера банка. Дори по-бързо от нея. Даже го бях правил, а парите си ги имах кеш. Абе вярно, че хакерите не излизаха много ами хващаха плесен от застояване и хемороиди.
Отместих главата си в нейна посока и погледите ни е засякоха в тъмнината. Това ми беше шанса да я изкарам извън равновесие. Езика ми с подаде между устните и металното топче върху него проблесна на светлината от мониторите пред които стоях. Намигнах й, без да съм сигурен дали вижда и това, а езика ми леко се размърда нагоре надолу, преди да го прибера и да прехапя долната си устна. Ако това не я ядоса, нямаше кое. Завъртях се с гръб към нея и качих краката си от другата част на контролния плот. Така нямаше да се изкушавам да я гледам. Щях да си скучая с колегите, които не правеха нищо интересно.

Aurora.: Червенокоската седеше и гледаше няколко секунди изумена в посока на грозника. Това обеца ли беше? Нима той й се изплези наистина? 'А дали наистина му е толкова пластичен езика? Вероятно е добър в..' замисли се за момент тя, прехапвайки собствената си устна, но после разтърси червените си къдрици и отклони поглед, надявайки се силно той наистина да не е телепат, защото сцените, които изплуваха в съзнанието й противоречаха доста с твърдението, че не го понася, както и с определението 'грозник'.
Засмя се сама на себе си и преглътна по-звучно, но бързо се разсея с майка си, която тропна пред нея чаша с кафе. Момичето протегна ръце и с удоволствие пое съживителната течност, поглеждайки майка си с най-невинния поглед, на който беше способна. Беше разкарала цигарата и бе придърпала крака до тялото си, свивайки се в стола.
- Вършиш само глупости... Особено глупости, които не са здравословни за теб, момиче! Пияна ли си? Толкова си несериозна. И си отслабнала страшно много....- накара й се майка й, докато си придърпваше един стол и седна срещу нея, а момичето търпеливо изслуша лекцията, въпреки че мислите й се въртяха все още около металната обеца на грозника.
- Мамо... добре съм. Храня се редовно. Старая се да тренирам, когато имам време. Просто съм... в такъв период. Няма да умра. Не още, спокойно.. - подсмихна се тя и се завъртя веднъж със стола, но черния хумор никак не се хареса на майка й. Какъв ужас...
- Непоправима си...Кога ще говориш с баща си? - запита я сърдито жената, при което Аврора побърза да се извърти към компютъра си и да провери (макар и ненужно) данните там.
- Знаеш, че не искам да говорим за това. Кажи ми за себе си- подкани я с редовната професионална усмивка, като тайно погледна към грозника, чието име така и не беше научила. Нямаше проблем за нея, илюзиите й бяха възможни и без името му. Прекъсна майка си за момент и се подвикна към него.
- Ей, грознико.. губиш равновесие. Много се накланяш. Внимавай, падаш... - докато говореше тялото му се стегна и само се изсухли на стола и се изтърси по задник на земята. Така беше по-добре.
Червенокоската се изхили доволно и върна поглед към майка си, която я гледаше още по-гневно. Ох, няма да се спи тая вечер..

Frica: Беше трудно да не подслушвам, след като бяхме в една зала, на не повече от петнадесет метра едни от други. Ако можех да си пусна някоя аржентинска сапунка да си убивам времето щях да придобия някакъв интерес и да не се занимавам с глупости. Чак ми се искаше аз да говоря с майка й. Момичето имаше доста сериозен проблем с шараните хапченца и не ставаше въпрос за антидепресанти или нещо което да си купиш от аптеката дори с рецепта. Тези ги продаваха в прозрачни пакетчета на ъглите на някоя тъмна уличка. Малката избягваше храната, но за щастие наблягаше на течностите. Не бяха никак полезни. Вярваше, че тези шарени неща й помагат и притъпяват дарбите й. Мен ако ме питаха бях си сигурен, че не е така. След цялата злоба която ми изля в един от коридорите.
Преди да се усетя тялото ми се скова. Не можех да реагирам. Пак използваше тъпата си дарба върху мен. Просто се предадох, щеше да се случи това което казва, с други думи да се строполя на пода като чувал с картофи. Стола полетя на колелцата си и се преобърна. Обичаше да наранява, но поне в бъдещето си не ме изгаряше жив... Изгаряше ме, но по малко по-различен начин. Още при първия поглед ги бях забелязал и ако прескочим сцените на убийството ми имаше други които ми допадаха.
Изправих се и вдигнах покорно стола.
- Госпожо Валдъз, аз не бих се притеснявал толкова за алкохола. Наркотиците са много по-опасни. - Повдигнах веждата си, гледайки право към малката хакерка. Трябваше да внимава какви ги върши, защото можех да изпея всичко като славейче. Аврора разбира се нямаше как да знае, че аз знам всичко за нея, но не беше и нужно. Тя не ги криеше, имаше няколко и на бюрото й.
- Поне според мен, сегашното й положение е някак си поправимо. - Картините за бъдещето в очите й започнаха стремглаво да се променят и за съжаление този път нямаше секс, само убийства. - Хубаво е, че тя не се занимава с това, нали? Извинявам се, че се набърках, ще си гледам работата.
Настаних се на стола този път по внимателно и с крака на пода, за да не го целуна отново.

Aurora.: Наркотици...
Още при изричането на тази дума червенокоската настръхна и сините й очи се разшириха заплашително. А беше казал нещо, а тя лично, без никакви дарби и помощ, щеше да му изтръгне езика и да му го навре в задника! Просто чакаше.. секунди го деляха от смъртта му. Трябваше да разбере каква точно е дарбата му и да си поговори с него на четири очи. Нямаше да се случи неговия опит за шантаж.
- Защо не направиш услуга на всички ни и не си отхапеш.. - започна тя, оставяйки кафето настрани, със блеснали от гняв очи. Пръстите й се обвиха около облегалките за ръце на стола й, беше готова да се изправи и да му види сметката, но майка й я прекъсна и се намеси.
- Аврора, спри! Остави го. - настоя тя с равен, но заповеднически тон. Едва тогава червенокоската осъзна, че не беше мигала от доста време и в ума й вече се бяха развилняли илюзиите, в които да го вкопчи. Вече виждаше кръвта, в която той се дави след като отхапе езика си, гърчовете, които разтрисат високото му тяло, алармите за тревога, линейка... - Недей. - повтори тя, което накара дъщеря й да премигне и да разконцентрира погледа си. Гнева й поутихна, а бурята в очите й се усмири. Вече можеше да разсъждава нормално.
- Виж се...Като развалина си. - прошепна й възрастната членка на Либра и погали ръката й, а после и косата й. Моментите на нежност между тях бяха рядкост и Ави не беше сигурна как да реагира, затова и се концентрира върху мъжа, който започна да й говори в слушалката отново. Факта, че бе готова да осакати перманентно непознат само заради някакви си думи говореше достатъчно за буйният й гняв.
- Да, тук съм. Един момент - пръстите й зашариха по монитора и клавиатурата - Прието. Алармата ще се включи след двадесет секунди. - след като приключи с мисията си бе най-добре за нея, а и за всички в офиса тя да напусне. Щеше да се върне в малкия си апартамент и да се надруса отново.
Наркоманка...
Какво друго можеше да прави, за да се предпази от потъване в собствените си илюзии? Понякога дори сама не различаваше реалността от собствената си лъжа. Дали изобщо съществуваше?


Последната промяна е направена от Alex на Чет Апр 19, 2018 2:36 am; мнението е било променяно общо 1 път


Time and time again I have to pinch myself when I see you next to me.
You are my dream come true.
avatar
Alex
Admin

Брой мнения : 447
Join date : 16.05.2014

Вижте профила на потребителя http://hollywoodcity.bulgarianforum.net

Върнете се в началото Go down

Re: Моят свят няма цвят без теб, първи си, дори отзад напред, музата на всеки мой куплет, искам те сега, между преди и след. |Аврора и Мариус|

Писане by Alex on Сря Апр 18, 2018 2:35 am

Frica: Вярно беше, че искам да я ядосам, ама не очаквах да иска да си отхапя чак езика. Доста кърваво стана. До толкова, че когато я погледнах не можех да отлепя очите си от нейните. Кръвта ми беше навсякъде, по ръцете й, по лицето й, по цялото й тяло... Доста гадна съдба, да се удавя в собствената си кръв. Нямаше начин да прекрача прага на апартамента й.
За щастие някой я прекъсна и тя извърна очите си. Осъзнах, че не съм си поемал въздух от началото на взирането. Спуснах очилата над очите си и въздъхнах сърцето ми беше в гърлото ми. Кой да знае, че наркоманите са толкова агресивни когато ги наречеш така.
След не повече от десет минути Аврора напусна офиса, а майка й я последва. Чудно, спокойствие! Качих краката си отново на плота и се излегнах назад вгледан в мониторите. Трябваше да си взема нещо за ядене, поне да преживям докато скучая.
Врата се отвори отново и с периферното си зрение разпознах чия фигура влезе. Побързах да си сваля краката и да се изправя.
- Шефе... - Поздравих го изпънат като струна. На какво ли се дължеше тази визита?
- Фрика. Изникна ми работа за теб. - Чудесно. Някаква мисия на която да се раздвижа. Хубаво нещо беше тъмнината. Не ми се искаше да разбирам тъмните тайни на Имир Валдъз.
- Разбира се. С кого ще работя? Каква е задачата. - След него влязоха Васили и Андрей, които сигурно щяха да ме заместват. Винаги ги слагаха по двама само мен ме наказваха сам, защото съм можел да следя всички камери едновременно.
- След нападението над братовчедка ми се притеснявам за нея. Тя държи да се прибере и аз нямам власт над нея. Не мога да я задържам, защото не искам да се разправям с шефовете на хакерите, съм длъжен да я освободя, но все пак тя склони да й пратя охрана. - Това никак, ама наистина никак не ми харесваше.Нещата клоняха към убийството ми и аз не можех просто да откажа, нямах нито доказателства нито ясна причина. - Михас е в почивка, а Данут е на мисия, така че ти оставаш единствения с тези сили в щаба и съм принуден да се лиша, и от теб, но все пак нейното благополучие е най-важно. Ще останеш в апартамента й докато не дойде някой да те смени. Имам ти доверие.
О, я стига. Доверие... Това не ми беше достатъчно. Щях да се удавя в кръвта си там. Дали да не си опитам късмета?
- Извинявам се за своеволието, но не мисля, че госпожицата таи добри чувства към мен. - Имир повдигна веждата си и съжалих, че съм си отворил устата.
- Това няма никакво значение, при всички случай ти си там да я пазиш, чувствата са без значение. Това е работа. - Да си бях мълчал то така или иначе нямаше голяма разлика. - Аврора тръгна, но не мисля, че ще ти е проблем да я настигнеш. Вземи си костюма, не искам да те сварят неподготвен...
- Тъй вярно. - Скованото ми тяло се раздвижи с нормална човешка скорост и се измъкнах от командния център. Никаква почивка за мен- явно. Намъкнах се в костюма си и излетях от базата почти буквално. Минута и тридесет секунди по-късно се намирах на дивана й с вдигнати на главата скиорски очила и гледащ телевизия, докато нагъвам чипс. Бях го взел от един денонощен магазин, без да го плащам разбира се.
Когато входната врата се отвори погледнах с периферното си зрение натам внимавайки да не засека очите й. Реших да отговоря на въпросите от сорта на "Какво правиш тук" и "Смъртта ли си търсиш?" преди да бъдат зададени.
- По заповеди на Имир Валдъз трябва да ти лижа задника, но не се радвай, защото няма да е в прекия смисъл. - Обобщих преди да натъпча нова шепа чипс в устата си. Тук поне можех да се насладя на страстта си - арженстинските сериали.

Aurora.: След като напусна офиса, първата работа на момичето бе каква? Да пие вода? Да бе.. цигарата трябваше да дими между устните й. За щастие, не беше прекалено студено навън и момичето не умря от студ, докато се дотътри от покрайнините на града до едно от предградията му, в което се намираше и апартамента й. Напротив, нощния хладен въздух успя да поразчисти главата й от излишния стрес и да опресни мислите й.. Тялото й започваше да се бори с лека форма на абстиненция от липсата на каквито и да е медикаменти в последния час, освен цигарите, но те не заместваха нищо сериозно.
Беше три посреднощ, а тя се разхождаше напълно обезоръжена, само с дънната платка на компютъра си, затъкната в сутиена си, както и намаляващ пакет цигари. На моменти осъзнаваше колко глупаво постъпваше, трябваше да остави майка й поне да я откара, но червенокосата й глава бе прекалено твърдоглава понякога.
Все пак успя да се прибере невредима, което беше невероятно, имайки предвид, че няколко часа по-рано имаше покушение точно над нея. Влезе в малкия си апартамент с бутилка червено вино от близкия нон-стоп и весела физиономия се отправи към кухнята за тирбушон. Възнамеряваше да му се наслади както трябва - в чаша, докато си взима дълга вана, но на средата на пътя си спря и се втренчи в дивана си, или по-скоро в съществото, което се намираше на дивана й.
- Е, не вярвам братовчед ми да ти е казал 'отиди и й съсипи холовата гарнитура с мазен чипс'. - изкоментира тя, когато превъзмогна първоначалния си шок и извъртя очи, след което продължи по пътя си и извади една голяма чаша, за да сипе на дъното й от тъмночервеното вино. Това, че той беше тук не значеше, че тя ще промени плановете си. Отпи леко от виното си, след като върна корковата му тапа в него и подмина хола, за да отиде в банята. Там запуши сифона и остави съда да се пълни с приятно топла вода, соли и пяна за вана.
- Не смятам да създавам на братовчед ми трудности като твоето погребение - подчекна го, след като излезе от банята и се приближи до масата, където все още стоеше пакетчето й с шарени хапчета. Девойката остави чашата си внимателно и отвори пакетчето и си хареса две в розово и синьо и ги преглътна с виното - ... така че моля те не ме дразни. Съгласих се на охрана, стига да не ми пречи на дневната рутина, така че просто ще се преструвам, че те няма. Не прави задачата ми трудна. - предупреди го тя с мъртвешки спокоен глас и тръгна към спалнята си, за да се съблече и няколко минути по-късно да влезе в банята с чашата вино, червения си халат за баня и странни халюцинации на дракони.

Frica: Да ясно. Нямаше да се пречкам. Това беше най лесната ми задача. Да стоя и да си гледам телевизия докато се наслаждавам на калоричния чипс. Това беше просто рай. Може би трябваше да отида да си взема още вместо само да притичвам. Щях да използвам рекламите, не исках да пропусна нищо!
Отразих я, че влиза в банята без да й отдавам голямо внимание и се излегнах напълно на дивана, качвайки и краката си горе. Щеше да преживее холовата гарнитура, можеше да си поръча по интернет, не е като да не знае как или да е без пари. Даже добре си живееше.
- Не я целувай... - Извиках срещу телевизора в напрегнатия момент докато онези на екрана се гледаха задълбочено. Имах лошо предчувствие, че годеника й ще влезе и ще хване годеницата и доведения й брат, който беше племенник на братовчеда на младоженеца и негов най-добър приятел.
- Знаех си! - Бях забравил, че имам чипс в устата и няколко парченца излетяха от нея и се посипаха по дивана. Изтупах ги на пода и въздъхнах изморено. Бая напрежение имаше. Сцената на телевизора се смени и дадоха Паула, която се опитваше да се пъхне в леглото на Франсиско.
- Каква кучка... - Аз и мачовете не гледах с такъв интерес с какъвто си гледах сериалите. Пък и футбола беше лесно предвидим.
Аврора излезе от банята по някое време вероятно беше гъбясала вече. Обърнах се към нея напълно спокойно, докато изсипах последните картофени парченца от опаковката направо в устата си. Може би щеше да спи вече течеше втора серия от сериала.
Очите ни се засякоха за миг и прехапах устната си от картините които видях там... Изправих се и прекосих разстоянието между нас, без никакво предупреждение ръцете ми се заплетоха в мократа й коса, устните ни се разбиха в тези на другия започвайки канибалска борба за надмощие. Първата мебел до която стигнахме беше бюрото с компютрите. Дупето й се тупна върху него, ръцете ми разкараха хавлията й... Кожата й имаше интересен вкус, сладникав, а съкровеното място между краката й туптеше под лекия натиск на пръстите ми. Чакаше ме да я опитам, а аз нямах намерение да закъснявам.
- ... грознико - Това не го чух. Бях в напълно различен свят. Нямах намерение да й обърна внимание, дори да ми е задала въпрос. Просто откъснах погледа си от нея. Щеше да й хареса. Знаех го, но нямаше да го дървя за нищо. Тези сцени в бъдещето й... Въздъхнах и се обърнах към екрана. Нямаше да я поглеждам повече, не й без очила...

Aurora.: Червенокоската напусна банята като напълно нов човек. Беше й толкова приятно, чувстваше се като в безтегловност. Приятният аромат на солите за вана се отразиха доста благоприятно на стреса, на който бе подложено момичето. Хапчетата също, както и чашата с хубаво вино. Чувстваше се напълно освежена и готова за един здравословен сън (до колкото можеше да е здравословен един сън без сънища).
Когато обаче излезе от банята с празната чаша едва не й прилоша. Обичаше си апартамента. Специално си го беше обзавела по неин вкус и с лично неин модел мебели, а ето, че този идиот разваляше всичко.
- Какво си мислиш, че правиш, грознико? - попита го ядосано, но той само я погледна за един дълъг момент, точно като невменяем, а после се обърна отново към телевизора, подобно на бавноразвиващ се. Кръвта й кипна доста бързо и тя побърза да остави кристалната чаша и да завърже халата си, след което отиде пред него и му грабна чипса от скута.
- Почисти, грознико! Ще те накарам сам да се кастрираш с тъп нож, ако не спреш да ми съсипваш къщата. - заплаши го тя ядно, стискайки малките си юмруци и тропна с крак, после засили чипса му в кофата за боклук и отиде да върне чашата си в кухнята. След това се върна в спалнята си и си навлече едни боксерки на батман и една широка бяла тениска, с която обичаше да спи. Взе една възглавница, както и някакво одеало и се върна в хола, колкото да му ги тупне на дивана.
- Тези са за теб. Много внимавай какво ще правиш, защото ще ти източа всичките сметки, за да си ремонтирам апартамента след твоите щети. - каза му сърдито и си взе лаптопа от масата, който използваше за лична употреба - И намали тази глупост. Как изобщо го гледаш.. - скастри го тя, докато търсеше кабела на лаптопа си някъде зад дивана. Косата й все още беше влажна и капчиците от нея мокреха тънката материя на пижамата й, но беше твърде обзета от гнева, че трябва да го трае в апартамента си, за да обръща внимание на каквото и да е друго в тази нелепа ситуация.

Frica: Тя със сигурност не искаше да ме кастрира. Определено щях да й харесам повече с пълния си капацитет.
Намерих салфетка и обрах всичко от пода, зачистих дивана със специален препарат и се настаних върху него отново. И всичко това докато тя се обличаше. Можех да съм груб понякога, но уважавах чуждата собственост. Не исках да ядосвам бъдещата си половинка. Във бъдещето й заедно бяхме много щастливи в моментите, в които не й идваше в повече и не се опитваше да ме убие. Взех дистанционното и намалих телевизора оставяйки го на две чертички, а след това свалих дрехите си оставяйки по боксерки. Сгънах ги прилежно и ги оставих на пода до дивана.
Вдигнах главата си и срещнах лицето й. Успях да избегна очите й секунди преди да потъна в тях. Не исках да разбирам новото й бъдеще вече главата ме болеше. Спуснах скиорските очила, които все още бяха на главата ми, над очите си и седнах на дивана придърпвайки възглавницата под главата си и одеялото върху тялото си.
- Не ме впечатляваш. Не са ми нужни пари, мога да имам каквото си пожелая без пари, те не са ми важен фактор. - Не я погледнах, макар че очилата бяха тъмни и едва ли можеше да се вгледа в очите й за по-дълго. - И не знам какво против имаш сериалите. Показват неща от живота. Интересни са. Ако спреш да се друсаш и да седиш само пред компютъра може да те поканя да го гледаш с мен.
Сгуших се в завивката дори да беше нормална температура тук.

Aurora.: Докато говореше дразнителя в стаята, момичето сканира набързо цялата стая и с удовлетворение откри, че всъщност бе почистил. Ти да видиш...

Гневът й се поуталожи и отстъпи място на объркването и недоумението й спрямо думите му. Гушнала лаптопа и кабела с него, тя седеше в средата на стаята и го гледаше с широко разтворени очи и вдигнати от почуда вежди, докато той не приключи с поучителната си реч. Дори и след нея пак продължаваше да го гледа невярващо. В смисъл... как може човек да изговори толкова глупости наведнъж?

- Чакай, чакай, чакай. Значи появяваш се отникъде, дори не знам шибаното ти име още, и след два часа вече започваш да се бъркаш в шибаните ми отношения с майка ми и да ми даваш шибани поучителни съвети за живота ми? Не разбрах само кой те упълномощи в тази ти шибана длъжност, защото съм сигурна, че не е братовчед ми..

Това беше твърде нелепо, дори за нейния шантав живот. Не знаеше кой е той, нито какви дарби има, освен че се въобразява на Спиди Гонзалез, но това определено не е единствената му. Четеше го в наглия му поглед, който доста често криеше. И защо изобщо беше със скиорски очила в четири сутринта? Братовчед й имаше ли ум да й праща такива откачалници за охрана. Трябваше да я пазят от него, не той да я пази..

- И ще ме каниш да гледам сериали в моя хол на моя телевизор? Каква чест... - премига няколко пъти шокирано и най-накрая разчупи скованата си шокирана стойка и се обърна към прозореца. - Ти си по-смахнат, отколкото си представях. И после аз си мислех, че съм луда.. - последното го промърмори повече на себе си.


Frica: Ама пречеше ми да си гледам сериала, нали уж щеше да си ляга? Защо още стърчеше като закована за пода. Дали не се притесняваше да заспи в мое присъствие? С тази дарба едва ли. По скоро аз трябваше да се притеснявам да не заспя... Кое беше по-страшното-кошмарите или илюзиите?
- Щом си толкова недоволна, ще поискам консултация с нотариус да ме упълномощи още утре, да си изказвам мнението в твое присъствие, принцесо на Либра.
Прозях се сънливо, което беше странно. Явно щях да седна отново. не ми се искаше да заспивам, а и май нямах право. Трябваха ми четиридесет и пет минути за да съм свеж още двадесет и четири часа. Щях да си позволя да заспя, когато се събуди. Беше лесно да пазиш когато очакваш какво ще се случи. Вперих очите си в нейните през очилата. Трябваше ми малко повече време докато пробия препятствията, но бъдещето й отново беше достъпно за мен. Интересно, явно щяхме да очакваме атака от страна на Опозицията отново. В полезрението на Аврора попадна часовника който показваше 05:06. Проблема на тази дарба беше, че не вървеше календар заедно с бъдещето. Можеше да е всеки един ден...
Червенокосата й главица се завъртя и изгубих контакта с бъдещето. Отметнах завивките и се протегнах към дрехите си отново. Щеше да е хубаво да съм подготвен ако се случеше нещо тази вечер.
- Не си луда. Просто малко глупава и не разбираш, че всички тези шарени хапченца не помагат на теб а на дарбата ти. Мислиш си, че халюцинациите са причинени от тях, но всъщност дарбата ти е тази, която взима връх. Засилваш я даваш й свобода. - Докато говорех се бях облякъл. Дръпнах ципа на скъсаните си дънки нагоре и си тупнах задника на дивана, поглеждайки към нея, сега изглеждаше още по шокирана и ме гледаше с широко отворени очи. Разширените й зеници ми подсказваха, че хапчетата още я държаха. Груба грешка да погледна натам или може би не... В отвличането й участваше някой като мен. Бързак. Това беше полезна информация. А очевидно и сам нямаше как да се справя. Видях тялото си на земята. Същите дрехи. Бях в безсъзнание... Можех ли да повикам подкрепление? На какво основание щях да я изведа от къщата й?
- Пробвай ако не вярваш, в момента илюзионизмът ти е по силен от всякога, толкова силен, че без проблем може да обезвредиш армия, но вместо това ти обезвреждаш само себе си, защото го държиш заключен. - Отместих погледа си към телевизора, не можех да се спра бъдещето й беше ужасно, и ако не я убедя сега да ми вярва и да ми помогне щеше да приключи зле и за двама ни. Не знаех своята съдба, не можех да видя в моето бъдеще, но беше достатъчно да ми тежи не съвестта нейната смърт.
- Наричат ме Фрика. И аз имам прякор като хакерите.

Aurora.: В приказките му нямаше и грам логика, а уж тя беше надрусаната. В един момент й казваше, че не трябва да се друса, защото си потискала дарбата, в следващия, че благодарение на хапчетата тя била хиляди пъти по-силна, после обясняваше, че тя я заключвала, което побъркваше момичето. Приказки, приказки, приказки... Гласът му бе ужасно дразнещ, думите му се забиваха в съзнанието й, обърквайки я все повече и й пречеха да свърже точките, за да разгадае неговото съзнание, докато той правеше анализ на нейното.

Съзнанието й си играеше с нея. Беше минал повече от час от приема на хапчетата и те бавно започваха да отслабват действията си, а с това и илюзиите се появиха. Момичето се размърда нервно и погледна надолу към земята, защото чуваше нечие дишане. Две. Два пулса. От двете й страни стояха добермани. Тя нямаше домашни любимци, това определено бе част от илюзията й, но не можеше да я спре, единственото, което можеше да направи е да завлече и него в своя собствен свят, където доберманите вече ръмжаха в посока на момчето с голямата уста.

Червенокоската пристъпи от крак на крак и побърза да остави лаптопа си и да отиде до шкафа, за да намери цигари и запалка.
- Престани.
Тихият й глас очевидно не беше достатъчен, за да прекъсне бълвочите му по неин адрес. "Успокой се, Рори, това не е истина, това не е истина." опитваше се да се убеди наум, докато зловещи облаци мрак и хаос бавно и настоятелно замъгляваха обстановката около тях, съпътствани от гъста мъгла. Апартамента й внезапно бе се превърнал в една студена и безцветна бездна, която сякаш изсмукваше всяка радост и щастие от живота ти. Ръцете й нервно потрепваха, докато червенокосата хакерка поставяше цигарата между устните си и палеше края й.
Това не е истина.

- МЛЪКНИ, ПО ДЯВОЛИТЕ.

Внезапния й вик стресна мъжът срещу нея. Тя отправи воднистосините си очи към него, които бяха изпълнени с гняв и мълнии. Той внезапно се огледа. Очевидно той също бе попаднал в нейната реалност, но това бе изцяло негова вина. Той предизвика всичко това. Съзнанието й просто откликваше на отношението му.

- Какво знаеш ти за дарбите ми, кажи ми? Бил ли си в главата ми? Осъзнаваш ли изобщо с какво се боря всеки ден? Кой си ти, за да ми казваш какво може и не може моята дарба. Ти. Не. Знаеш. НИЩО! - каза му тя със зловещо-студен тон, който идеално подхождаше на обстановката, която той все още оглеждаше. - Виждаш ли това? В това живея от петнадесет години. Хаосът в главата ми е по-силен от всичко, което можеш да си представиш и трябва да се боря, за да оцелявам в него всеки шибан ден. Така че не ми казвай какво мога и не мога. Каквато и дарба да имаш, каквото и да ти казва тя за мен - греши. Така че си затвори шибаната уста поне веднъж.

Гласът й вече се беше дигнал с няколко октави. Обстановката я задушаваше. Усещаше червените очи на демоните в главата й, които я наблюдаваха и се смееха злокобно. Чакаха я да се предаде, да им даде да я превземат, за да извършат всички онези злини, които намисляха. А те искаха кръв. Много кръв.
Аврора никога не бе показвала действителността си на друг. Не я бе оставяла да я завладее толкова много, че да засмуче и друг, но думите на Фрика я раняваха дълбоко, без ясна причина. Чувстваше се слаба, незначителна.

Голяма част от огънчето й падна върху босите й крака и болката я изкара от равновесие и накара всичко внезапно да изчезне точно в момента, в който кучетата се бяха приближили достатъчно до жертвата й и лаеха злобно към него, а по черните им муцуни се бе разпростряла пяна от бяс.
Всичко изчезна.
Момичето погледна надолу за момент към изгореното място и се подсмихна безрадостно, а после поднесе цигарата към устните си и вдиша дълбоко цигарения дим.

- Остави наркоманката да умре на спокойствие.

Frica: Смръщих веждите си, когато тя изкрещя към мен. Попаднах в паралелния свят на собствените й илюзии. Тези, които бяха предназначени за нея, а не за мен. Кучетата ръмжаха срещу мен, а аз не смеех да мръдна. Очите ми следяха нея, докато апартамента й бавно се претопяваше в мрачната, мъглива обстановка. Беше права, не знаех нищо за дарбите й, за това как се чувства, можех само да надничам в миналото й в бъдещето й, в цялата каша от спомени и неща, които предстоят да се случат, но все пак трябваше да я откажа по някакъв начин от наркотиците. Това беше прекалено тъпа смърт. Свръх доза. Можеше да си отидеш по-много по-впечатляващ начин. Да те блъсне кола например. Или самолет. Да, самолета си беше готина смърт. Колко човешки същества умираха при катастрофа със самолет, но не бяха сред пътниците и екипажа?
Може би трябваше да се притеснявам, че към мен се приближават две кучета с оголени зъби с пиана около тях, но не се виждах да умра в илюзия. Това тук не съществуваше, а аз седях на дивана в хола й. Тези кучета не бяха тук. Те не съществуваха.
- Ама аз дори не съм започнал да говоря. - Изправих се от дивана, когато кучетата изчезнаха, заедно със всичката мъгла и мрак. Защо ми пушеше в стаята, как се очакваше да спя на това място? Замърсяваше ми въздуха. Спомена за първия път, когато я видях с цигара, преди няколко часа заблестя в ума ми. Трябваше да се науча и аз... Или може би не трябваше.
- Защо не ги направиш по-весели тези илюзии, като например еднорози с дъги вместо пръдни, които им излизат от задниците. Сещаш се, като ниско качествена анимация.
Трябваше да се подготвим за нападението. Часовника показваше 04.48. Вероятно вече ни бяха наобиколили. Нямаше да се измъкнем. С нея на ръце нямаше да мога да развия скорост, достатъчна, за да избягаме.
- Всъщност забрави за еднорозите. Искам да ми покажеш най-тъмната си илюзия. Искам я толкова силна, че всеки, който мине през вратата да попадне в нея. Можеш ли да го направиш? - Приближих се до нея и когато разстоянието между телата ни беше колкото две крачки спрях. Трябваше да я светна, за това, което очакваме, за да бъде подготвена и да може да ми помогне. В противен случай щеше да стане много лошо и за двама ни.
- Предполагам вече са започнали акцията и всеки момент ще влязат през вратата. - Видях как цялото й тяло се стегна. Беше ме страх да погледна в очите й. Не исках. - Опозицията е тук..

Aurora.: Момент, два, три... Той пристъпи към нея. Бавно. Обвиняваше я. Отново. Нима наистина си представяше нейните илюзии като детска игра? Това ли виждаше той в нейната реалност? Какъв смешник.

'Той никога няма да ни разбере...' шепнеха гласовете в главата й злокобно и се смееха. Идеше й да зарови пръсти във влажните си кичури и да дърпа... Да се отърве от всичко това по някакъв начин. Но нямаше такъв начин. Тя го бе приела отдавна. Просто щеше да си бъде странна и откачена, докато не се самоубие, или не се предаде на мрака. Тогава съвсем щеше да врътне.

Но демоните й не винаги бяха безполезни.

Сега, например, бяха наистина нужни. И тя го осъзнаваше. Разбра го от момента, в който последните думи се отрониха от розовеещите му устни, които контрастираха на фона на бледата му луничава кожа. Опозицията е тук. Нямаше спасение от тях, освен ако тя не вложи цялата си сила, а тя не беше нищо, освен ако Аврора не приветства мрака, своя стар познайник, като единствен съюзник. В противен случай не й трябваха видения или телепатия, за да разбере, че и двамата ги чакаше грозна и мъчителна смърт. А Рори не беше в настроение да умира. Не днес!

По слабото й, нежно лице се изписа една тънка и нежна усмивка, докато вдигаше морскосините си очи към неговите. Преглътна тежко, но продължаваше да се усмихва, наслаждавайки се на тишината, която ги обгръщаше. В очите й се бе появил непознат пламък, някакво странно желание за живот и за мъст, което контрастираше твърде много на спокойната й стойка.
- Страх ли те е, Фрика*? - попита го тя слабо, но спокойно. Някак примирено. Почти развеселено. - По-добре да се скриеш. Ще бъде грозно. Осъзнаваш това, нали? Както и че може да завърши катастрофално за всички ни? Сега е момента да споделиш, ако владееш нещо като взривяване. Не? - продължи, повдигайки бавно рижавата си вежда и измести погледа си към вратата.

- Ти си най-нескопосания бодигард на света. - рече му иронично, обръщайки се с лице към вратата и затвори очи, заслушвайки се в тихото тропане, което позна по стълбите пред апартамента й. Щеше да се бие с тези мамини синчета, дори да беше последното нещо, което щеше да направи.

Спря да се бори.
Аврора Валдъз за пръв път в живота си си наложи да се изправи срещу своите червенооки демони и да ги приветства, да ги приеме, да се остави да я обладаят и да се изгуби в бездната на мрака, пък дали ще се върне от там... късмет. В ума й вече злото бе изпило всякакви цветове от апартамента й. Всичко бе черно-бяло и толкова студено. Кожата на голите й бедра настръхна, но тя не се страхуваше. Мъглата плъзна като ужасяваща бавна смърт по пода, разпростираща кокалестите си пръсти все по-напред, обхващайки всичко и всички по пътя си.

Вратата бе разбита.
Един ритник се показа през масивната дървена рамка, а после нахлуха хора, облечени в черно, с още по-черни намерения към стопанката на този дом. Но не очакваха да бъдат посрещнати от същото. Влязоха в нейния безцветен свят и се огледаха несигурно, но после продължиха по своя план. Твърде жалко, че тя също имаше план за тях.
Кучетата около нея отново се появиха, но този път бяха цяла глудница и този път не просто ръмжаха, а се втурнаха към неприятелите. Земята се разтресе, прозорците затракаха и не след дълго се пръснаха, но тя не помръдваше, просто се усмихваше.
Студено. Зловещо.
Подът се помести и се наклони в различни посоки, подобно на нестабилна плоскост. Тя пак не помръдна. Плътните й устни се разтвориха и от там прозвуча развеселен, почти фанатичен смях, който засилваше илюзията в главите на навлезлите петима мъже.

- Болка. Чувствате ли я... Господи... съжалявам ви. - изрече тя измежду смеха си и тръгна към тях. Нямаше просто да стои, това беше живота й все пак. Не беше готова да си отиде, точно затова и впрегна цялата си подготовка за една Либра, на която бе подложена преди да напусне бащиния дом.

*игра на думи, хехе

Frica: Не бях нескопосан! Можеше изобщо да не разбера, че са тук, ако нямах тази злокобна дарба. Защо си мислеше, че на мен ми е изключително приятно да гледам в бъдещето или в миналото на всеки когото погледна в очите.

Трябваше да се съсредоточа. Илюзиите й не бяха насочени към мен, но това не значеше, че не виждах това което се случва и на онези нещастници, с тази разлика, че за мен нямаше болка. Проблема беше този който нахлу със скоростта на светлината. Беше дяволско бърз. Вероятно беше преминал моята подготовка. Не се бях сблъсквал със толкова бърз човек. Дори колегите ми от Либра, които владееха скоростта не можеха да развият подобна на неговата. Той беше мой противник.

Илюзиите на Аврора, лесно можеха да се заобиколят, ако набереш достатъчно скорост. Той се насочи към нея, аз също. Миг преди да я докопа със грубите си пръсти телата ни се срещнаха. Ударната вълна беше толкова силна, че усетих как няколко от ребрата ми се чупят. Всички излетяха на известно разстояние, като след взрив. Излетяхме през прозореца и се приземихме на улицата пред сградата й. За щастие той беше под мен. Изкарах му въздуха и успях да го ударя силно, за да го зашеметя и да се върна при нея.

Направих точно крачка преди идиота да ме хване за крака и да ме дръпне към себе си. Лицето ми се срещна със земята. Около главата ми започнаха да пеят птички и звездите се заредиха пред лицето ми. Нямах време да се занимавам с него. Трябваше да се върна при 'принцесата', не знаех какво се случва там след тази ударна вълна може да се е наранила от отскока назад. Може би не можеше да възстанови илюзията. Ако нещо й се случеше нямаше само да ми тежи на съвестта, но и вероятно Имир щеше да ми се ядоса много. Той нямаше много братовчедки.

Глупака ме настъпи по гърба, и ме използва за трамплин, нямаше да се разберем така. Изправих се по бързо и от него и се засилих достатъчно, че да мога да продължа по вертикалната стена на жилищната сграда. Хванах го за косата й го препънах така че да изгуби собственото си равновесие и да падне долу. Имах преднина. Нахълтах през прозореца, през който бяхме излетели двамата. Двама бяха стигнали до нея. Тя се бореше със всички сини срещу тях. Нокаутирах единия с удар под брадичката, а другия с един по врата. Направо заспа. Хубаво беше да знаеш някой точки.

Бързака се завърна и ме изрита в гърба, грабвайки Рори. Нямаше да ми позволя да се измъкне дори от апартамента, а не от сградата. Обърнах се, оттласнах се от стената и се хвърлих към него, станахме кълбо от трима. Без да чакам покана сграбчих отдалата ми се възможност с шепи. Врата му издаде странен звук на изхрущяване когато го завъртях рязко и остана в тази позиция дори след като го пуснах.

Чуха се изстрели в наша посока. Нямах никакво време. Успях да отклоня някой от куршумите, а на други да обърна посоката. Няколко нещастници се застреляха, а до секунда и половина останалите бяха последвали примера на бързака със счупения врат. Спрях се до нея. Дишах тежко, защото болката в гръдния кош ме убиваше. Адреналина отминаваше бавно, и вече започнах да усещам, че ми е трудно да дишам. Дали някое ребро не е направило някаква беля... Едва ли, с тази скорост до сега да съм мъртъв. Изплюх се в страни, без да отдавам голямо внимание на това, че е върху дървения под на апартамента й. И без това сякаш бяхме по средата на гробища. Подадох й ръка да се изправи.

- Добре ли си? - Устата ми продължаваше да се пълни с кръв, дали не ми беше изкъртил някой зъб, не стига че усещах и раната върху челото си, което по-рано се срещна с ръба на бордюра. Бях украсил целия й апартамент в червено. - Обещавам ти обезщетение, след кратка почивка.

Не бях участвал в толкова кървава мисия от много време насам. Нямаше оцелял сред тези, но моята мисия пък беше изпълнена.

Aurora.: Илюзиите поглъщаха всички новопристигнали, озоваваха се в паралелен свят, на който лично тя определяше контурите и положението. Всичко се въртеше с адски бърза скорост, представите за горе и долу се бяха размили за всички, включително и за нея, но това не й попречи да се наслаждава на звука от хрущящи кокали и писъци.

Защото ги болеше. Беше само в главите им, в действителността те просто стояха и се пазеха от невидими опасности. Колкото и величествени размери и добра физическа подготовка да имаха тези мъже и жени, бяха безсилни, просто защото тя ги удряше там, където те не можеха да се защитят - в съзнанието. То бе под неин контрол и дори боя на Фрика с другото привидение  не можеше да я измъкне на повърхността.

Злото пълзеше из вените й, прогаряйки като киселина кожата й. Тя не беше на себе си. В илюзията й се случваха толкова ужасни неща, неща, от които сама тя се уплаши. Не, че може да пострада, а че е способна на нещо подобно. Никога преди не й се бе случвало да прави толкова масова и силна илюзия. Здравия й разум потъваше главоломно надолу към черната бездна и точно преди да се предаде нечии ръце я сграбчиха и тялото й срещна земята.

Всичко се разбърка, концентрацията й си отиде, а с нея и илюзиите, които до сега бе създавала. Това беше...ново ниво на величие на дарбата й. И тя наистина се притесни от последствията й. Какво можеше всъщност да постигне с ума си, с гнева си? Ами ако се предаде някой път наистина на демоните? Колко ли разрушения щеше да нанесе на близките си, на невинните хора, на ... Червенокоската не можеше да си представи до къде точно се простира това.

- Аврора. - звука от името й я стресна и тя премига бързо, осъзнавайки че доста дълго време не го беше правила и усещаше онази гадна сухота в очите си. Когато успя да се осъзнае вдигна морскосините ириси към Фрика и пое ръката му. Главоболието, което я връхлетя бе оглушително, накара ушите й да пищят, а главата й сякаш щеше да гръмне в този момент.

- Да, добре съм. - кимна му бавно и спусна погледа си надолу по тялото му, за да провери дали и той е наред. Няколкото минути тишина бе оглушителна за нея. Накрая върна погледа си на ужасеното му лице и разтвори бавно устни.
- Фрика...- Преглътна тежко, докато се гледаха за един дълъг момент и накрая ъгъла на устата й се изви настрани в иронична усмивка.
- Имаш най-тъпата татуировка на света. Водно конче? Наистина ли? - присмя му се, клатейки глава и се отдръпна от него и прокара пръсти през косата си, чудейки се откъде да почне.

- Май трябва да се облек...

Тялото й внезапно загуби стабилността си, главата й се завъртя, пред очите й притъмня, сякаш някой беше дръпнал шалтера на осветлението и падна в дълбока, дълбока бездна.

Frica: Какво имаше против татуировката ми. Всичко си имаше символика. Не беше просто така да си лепна нещо върху кожата, все пак не се махаше с едно изкъпване. И със сто не се махаше. Тъкмо бях готов да протестирам, когато малката подбели очите. Добре, че бях бърз, че с тези бавни рефлекси, докато се осъзная щеше да е някъде на пода...

Ръцете ми я подхванаха и я вдигнах. Нямаше почивка за мен. Исках само 10 минути, колкото да си поема въздух нормално, без да бързам, за пръв път в живота си. Въздъхнах с мъка, защото болката в гърдите ми беше почти непоносима и погледнах към слабото й бледо лице. Наркотиците вършеха своята прекрасна работа. Съсипваха я, убиваха красотата й. Прехапах устната си, преди да осъзная, че е груба грешка. Кой да помни от къде кървя.

- Не можа ли да изчакаш още пет минути преди да припаднеш. - Чух полицейските сирени в близост. Това не беше добре, очевидно някой съсед се беше обадил, заради звуците от изстрели. Приближих се до бюрото с компютрите. При такава гледка сигурно щяха да иззема всичко от апартамента. Взех хард дисковете от всички, които бяха наредени там, а останалата информация се погрижих да я пусна за изтриване. Може и да не бях хакер, ама и аз знаех някой трикове.

Взех я на ръце, отново, от стола на който я бях оставил и си поех дълбоко въздух. Беше наистина голяма дилема къде да я заведа. Мисията ми да я опазя едва не се провали. Ако я заведа в щаба на Либра сигурно ще й вземат проби от кръвта и ще стане мътна и кървава, когато открият колко точно е надрусана. Нямаше да я водя там. Щеше да ме убие като се събуди. Спрях тичането си една пресечка по надолу. Щеше ми се направо да я оставя тук и да продължа, но ако го направя няма да съм жив до края на следващото денонощие.

Огледах се наоколо и поех по една тъмна улица, без осветление и толкова тясна, че и лунна светлина не влизаше. Направих няколко завоя, а скоро се спрях пред вратата на един двор, в центъра на който се издигаше една от новите сгради в квартала. Извадих чипа, с което успях да отваря масивната врата от ковано желязо, а след това и тази на входа. Нямах търпение да се добра до горе. Оставих я внимателно на леглото си и си поех дълбоко въздух отново. Това кога щеше да спре да боли. Щях да стигна до тук за десет секунди, а аз вървях с нея около двадесет минути... И кога имаше намерение да се събужда. Е аз щях да си взема душ тя ако иска да идва в съзнание. Свалих дрехите си и мимоходом ги хвърлих в коша за пране, преди да се намъкна в банята и да отмия цялата тази гадост от себе си. Някак си не ми се искаше да я оставям дълго време сама, затова побързах. Щях да си пусна телевизора на без звук и да седна на дивана, за да не я притеснявам. Знаех, че и съня й липсва, поне да се наспи, като човек, то е ясно, че аз няма да мога.

Обух едни раздърпани шорти, които да не издават това, че бельото ме стяга и в повечето случай предпочитам да не го нося и стара блуза с дълъг ръкав й качулка. Сгуших се на дивана и си пуснах латино сериала... Колко щях да успея да се задържа буден?
Апартамента::


представи си, че е с качулка ;д


Последната промяна е направена от Alex на Чет Апр 19, 2018 2:58 am; мнението е било променяно общо 1 път


Time and time again I have to pinch myself when I see you next to me.
You are my dream come true.
avatar
Alex
Admin

Брой мнения : 447
Join date : 16.05.2014

Вижте профила на потребителя http://hollywoodcity.bulgarianforum.net

Върнете се в началото Go down

Re: Моят свят няма цвят без теб, първи си, дори отзад напред, музата на всеки мой куплет, искам те сега, между преди и след. |Аврора и Мариус|

Писане by Alex on Сря Апр 18, 2018 2:36 am

Aurora.: Каква беше тази вибрация? Чий телефон звънеше? Кой изобщо се опитваше да обезпокои спокойствието й? Червенокоската се преобърна на другата страна и се сгуши в меки завивки, завивайки се през глава, но вибрацията не престана. Мамка му. Някой наистина я мразеше.

С дълбока въздишка Рори се предаде и отвори морскосините си очи. Трудно беше. Но тогава изненадата я завладя. Къде точно се намираше? Не помнеше да си е лягала в леглото, а след кратко оглеждане осъзна, че това изобщо не е нейния апартамент. Ами тогава чий?

Спомените нахлуха в главата й с главоломна бързина, предизвиквайки силно главоболие. Часовникът на шкафа до голямото бяло легло показваше два сутринта. Не беше ли пет преди малко? Колко време изобщо беше спала?

С тихо сумтене се измъкна внимателно от мекото легло, което по принцип нямаше желание да напуска, но погледа й попадна върху дивана пред леглото, където спеше нейния охранител. Вдигна телефона си, на който бяха изписани цифри с милиони пропуснати обаждания. От майка й, от шефовете й, от братовчед й.. Сега пак звънеше майка й. С недоволство момичето натисна бутона за отговор.
- Аврора! Слава богу, къде си? Цял ден се опитваме да те открием. Мариус също не си вдига телефона и си помислихме, че се е случило най-лошото..

- Чакай. Спри. - прекъсна я Аврора с тих, но ядосан шепот. Наложи си да се вмъкне в единствената врата, която видя в малкия апартамент. Оказа се банята. Все пак не искаше да го буди. - Кой е Мариус? Добре съм. Нападнаха ни, но успяхме да се измъкнем и той.. - момичето се огледа - Ами дойдохме в неговия апартамент, защото пострадахме и не можахме да се доберем до щаба. Мисля, че съм заспала или нещо такова, защото не помня много. Спокойно. Живи сме. - каза й момичето с нисък глас и се погледна в огледалото. Тъмните кръгове под очите й се бяха подобрили малко, но все още бучеше главата й, а и имаше сериозна нужда от кафе. И, може би, някаква храна.

- Мариус е охранителя, който Имир ти прати. Фрика. - ахаа, значи това му е името. Ето още нещо, с което да се заяде червенокоската - Добре, значи сте наред, това ми трябваше да знам. Утре ви чакаме в щаба, за да чуем пълната версия, сега си починете. - хакерката благодари на майка си и затвори. Въпреки всичко тя се грижеше за нея, не можа да загърби родителските си инстинкти към единствената си дъщеря. Това караше момичето леко да се усмихне, защото въпреки че беше пълно разочарование за родителите си, някой все още я обичаше и се грижеше за нея...

Червенокосата красавица реши, че така и така е в банята, добре ще е да се изкъпе, след тази кървава касапница. После зае една по-дълга риза на въпросния Мариус, в чиито апартамент се намираше и скоро се намери пред кухненския му бокс, опитвайки се да разгадае кафеварката му. Може ли да разкодира всеки компютър на света, но да не може да се сети, че трябва да включи машинарията в тока първо, преди да тръгне да я разгадава?

Когато все пак направи една кана с кафе и си наля в една чаша, тя се настани отново на леглото с дистанционно в ръка и затърси нещо интересно. Интересното обаче ставаше под носа й, и не мина много време, преди да се откаже да търси отговора в телевизора и да насочи любопитния си поглед към спящия мъж пред себе си. Затвори очи спокойно и се впусна в съня му без проблем. Имаше битка. Сънуваше това, което беше преживял, но в някакви още по-криви варианти. Боже, колко скучно.

Махна с ръка, когато погледа му засече нейния и цялата картина внезапно се промени. Намираха се на топъл песъчлив бряг точно до спокойно и кристално ясно море. Май беше остров, но червенокоската не мислеше за останалата част. Имаше големи палми, които хвърляха дебела сянка, както и два шезлонга, и няколко красиви момичета и момчета, които ги чакаха с коктейли.
- Много се напрягаш. Хайде, трябва ни почивка. - подкани го тя с усмивка и отиде до шезлонга си, излягайки млечнобялото си тяло, покрито само с бански, върху удобния шезлонг. Нахлузи големи тъмни очила и се протегна към вежливия полугол сервитьор с приятен загар и блестяща усмивка, за да си отмъкне коктейла, намигайки му.

Frica: Не знаех колко дълго време гледах в телевизора. Тихото й равномерно дишане се опитваше да ме хвърли в страната на сънищата, но все още стисках зъби решен да не е давам толкова лесно. Всеки път когато започвах да се унасям сменях позата си на седяща. Дори леко помръдване изпращаше гадната болка навсякъде по тялото ми. Като шокова терапия или нещо такова.

Щорите бяха затворени, така че дневната светлина не можеше да я притеснява. Последния път когато си погледнах часовника беше осем вечерта. Спеше като провалена. Поне щеше да й се по изчисти малко организма от наркотиците, щеше да се събуди свежа като краставичка. Надигна леко за да я погледне. Спеше си и дишаше. Добри знаци. Отпуснах тялото си на дивана отново и положих главата си на облегалката. Свих се леко в поза която да не боли толкова докато дишам. Тъпите ребра зарастваха толкова бавно. Трябваше да чакам още поне ден докато болката си отмине.

Преди да се усетя битката се завъртя в главата ми. Убивах... Убивах... Мразех се за това, че отнемам животи. Странно като се замислиш че абсолютно хладнокръвно дръпнах спусъка когато мишените бяха майка ми и баща ми. Погледа ми срещна този на Аврора в тълпата. Очите ни се засякоха за един кратък момент. Очаквах бъдещето й да ме завладее, но не стана това. Всичко се промени. Плаж, море, коктейли... Повдигнах веждата си приближавайки се до шезлонга и се настаних на ръба му, търсейки очите й отново, докато всичко около нас избледняваше.

- Не е хубаво да се ровиш в сънищата на хората. Може да видиш нещо, което не ти харесва. - Прошепнах в обгръщащата ни тишина и се завъртях съвсем леко, издавайки недоволни звуци. Събуди ме, защото осъзнах, че сънувам. Някаква аларма в шибания ми мозък прецака всичко и очите ми сами се отвориха. Понадигнах се и се свих обгръщайки коленете си с ръце. Нещо ме втрисаше, направо тръпки ми лазеха по гърба. - Майка ти не те ли е учила, че е невъзпитано? Погледа ми оглеждаше внимателно тялото й облечено в моите дрехи, лицето й, но отново избягваше очите й, преди да са ме въвлекли в поредното 'видение'.

- По добре ли се чувстваш? Наспа ли се?

Aurora.: Червенокоската се намръщи на момчето, но все пак го пусна от съня му. Той трябваше да е изключително благодарен, че тя го пусна. Можеше да му направи далеееч по-лоши неща от това да го заведе на остров, за да си починат. Жалко, че той развали всичко... Тя с удоволствие щеше да си поиграе с готиния сервитьор от съня му.

Когато отвори очи, той седеше пред нея с полугневен поглед и й мърмореше нещо, което тя предпочете да игнорира и да извърти очи, отпивайки от прекрасното си кафе, което си беше направила.
- Разбира се, че съм добре. Засега. Утре вероятно ще обезкостят и двама ни, защото аз проспах деня, а ти не си вдигал на щаба и бяха откачили да ни търсят. Така че ще ни трябва доста късмет.

Рижавите й вежди се повдигнаха няколко пъти игриво над бялата чаша за кафе и момичето се подсмихна за кратко. Плъзна поглед по събеседника си междувременно, за да го сканира за някакви големи повреди.
- Винаги ли ходиш облечен като клошар? Или просто искаш да ми покажеш най-хубавите си дрехи? - попита го съвсем непринудено и свали ръката си с чашата, за да прикрие леките трепети, породени от липсата на някои вещества в кръвта й.

- Предполагам не си се сетил да ми вземеш хапченцата... - спомена леко тъжно и наклони глава отново сканирайки го с поглед - Ти добре ли си? Пострада ли? Не те виждах особено много тази сутрин.. - спомена все пак, решавайки че това е уместен въпрос. Все пак, въпреки всичко, той жертва живота си за нея.

Frica: Как да им вдигна, като не са звънели. Телефона и беше в джоба на вибрация. Щях да го усетя ако звънне. Дори най-малкото движение ми причиняваше болка, нямаше как да го пропусна. Пренебрегнах чувствата си и си бръкнах в джоба, за да измъкна телефона си. Мамка му. Беше се изключил... А когато се опитах да го включа дори не премигна. Явно батерията му беше паднала. Изправих се с известно усилие и отидох до нощното шкафче, Приседнах на леглото до нея и извадих зарядното, за да го пъхна в контакта.

Успях да измъкна кафето измежду пръстите й и да отпия една глътка. Ужасно на вкус... Хората бяха изобретили захарта, дояха някой чифтокопитни за мляко... Нещо?

- Да си чувала за захар? Прекрасно средство за подслаждане. Върши някаква работа. - Направих погнусена гримаса и й върнах чашата. Опитах се да си включа телефона. Никаква реакция от него. До сега трябваше да е започнал поне да се зарежда. Извадих му батерията сглобих го отново... Нада. - Трябва да ми е удобно. Дрехите да са ми свободни, за да мога да използвам пълния си капацитет.

Това беше обяснението което щеше да получи. Знаех, че се опитва да ме дразни, но нямаше да й играя по свирката и да й давам поводи за ликуване. Щеше да си яде гъза, защото не беше в състояние да ме ядоса. Хвърлих телефона на нощното шкафче и се изправих мудно мръщейки се, за да ида до кухнята и да си направя кафе. Чудно. Беше останало от нея. Изсипах го в една чаша и му сложих захар, за да става за пиене. Малко мляко за вкус. Погледнах я през рамо.

- Пък и съм решил да не си харча парите сега, а да ги оставя на сина си. Затова се обличам с дрехи, които намирам в кофите за боклук и рециклирам храната, която изхвърлят от супермаркетите. - Обърнах се с гръб към нея за един кратък момент, за да мога да скрия усмивката си, а след това реших да се приближа отново. Движех се със скоростта на охлюв-астматик, но все пак стигнах до леглото, като седнах в края му. - Разкачих ти само компютрите и ти взех важната информация, другото изтрих. Минута след като припадна се чуха сирените. Трябваше да ни измъкна преди да ни хванат по средата на кървавата баня. Хардовете ти са в коша за пране в банята, хапченцата предполагам полицията ги е взема за доказателства.

Повдигнах леко едната си вежда и отпих от кафето си. Сладко и студено. Както го обичах! Свих се отново, сякаш ако бедрата ми бяха притиснати към гърдите щя да дишам по лесно. Тъпото на ребрата беше, че нито можеха да се наместят нито да се гипсират. Трябваше да се излекуват самички.

- Ами добре съм. Това на челото ми е индийска точка, защото, се подготвям за кастинг на 'Малката булка' за сестрата на главната героиня, а устните ми по принцип са си така сцепени, няма нищо общо с боя. - Щях да си премълча за ребрата, защото не отиваше на човек като мен, който се опитва да всее респект да се оплаква. Щях да се насладя на кафето си и дори на намръщената си компания, която започваше да я тресе абстиненцията.

Aurora.: Супер, значи трябваше сега да се обажда на дилъра си. И как да му плати, като в момента нямаше достъп до сметките си, а и целия й апартамент беше взривен и потрошен? Браво на опозицията, успяваха да й съсипят деня, седмицата и живота. Момичето остави чашата с кафето настрани върху шкафчето и прибра ръцете си в дългите ръкави, отпускайки ги в скута си. Трябваше да си играе с пръстите си, за да прикрие треперенето им, докато измисли начин да си набави хапчета.

- Мисля, че много ще ти отива, Мариус, ти и без това си грозен като индиец. И почти толкова бавен с реакциите. Добре, че я имаш тази суперскорост, че да компенсира малко. - отвърна му, натъртвайки на името му с една подмолна усмивка - Как ще се казваш? Мариуса? Или нещо по-тривиално като Шива? - да се заяжда с него беше доста добра алтернатива, но тялото й си искаше неговото, а тя не можеше да спре обратния процес. Главоболието й не бе минало дори след трите хапчета за глава, които беше намерила в шкафовете му и ги бе излапала още преди той да се събуди. За жалост, нямаше морфин..

- А колкото до раните ти... мислех, че са просто защото се придържаш към вида на клошар. Рекох си, че допълва идеално накъсаните ти гащи. Вземи се научи да шиеш.. - изкритикува го, клатейки глава неодобрително. Можеше да си представи коментарите на майка й, когато го види в този му вид. Би се възмутила от неглиже-вида му, както и лошия избор на дрехи. Не, че нейната пижама беше нещо по-добро, но тя си беше у дома.. те я измъкнаха от там.

- Какво ще правим сега, грознико? - попита го тя, излягайки се настрани и облегна главата си на една възглавница, която беше прибрала близо до себе си. - Нямаш морфин, нямаш никаква синтетика.. поне алкохол имаш ли? - попита го лежерно, без да бърза, с едно странно спокойствие, под което се криеха ужасен мрак и голяма борба да остане в съзнание. ''За какво се мъчиш'' почуди й се съзнанието ''Ще те елиминират като потенциална опасност и всичко е наред''.

Frica: Не си направих труда да я питам от къде ми знае името. Нямаше смисъл, някой й до беше казал, като се е свързал с нея. Шефа сигурно щеше да ме обезкости. Трябваше да се постарая да се свържа с тях, вместо да си гледам сериалите и да спя... Ама тази задача почти беше приятна. Изливах си агресията под формата на заяждане и сарказъм и по цял ден можех да си лежа... Стига да не ни нападаше опозицията, щях да съм щастлив да я работя.

- Мислех си да е нещо като Радж Виж как кралско звучи! - Въодушевявах се прекалено много. Нямаше да се прекръстя. Мариус си ми харесваше някак си, макар да ми напомняше за детството. Родителите ми доста се бяха постарали да ми измислят подходящо име. Какво разочарование бях само.

Да си придавам клошарски вид. Поогледах си дрехите, не разбирах какъв й беше проблема. Бяха ми удобни, а и си ги носех вкъщи. Ако исках и гол можех да се разхождам. Доизпих си кафето и се облегнах назад, като чашата остави на пода до леглото.

- Нямам алкохол. Не пия. Ще е хубаво и ти да не го правиш. Колкото до дрехите... Звучиш като човек, които изобщо не разбира от мода. Вярно, че не излизаш от вас, но има и онлайн бутици, разгледай ги. Не всички пазаруваме от битака. - Намигнах й и се прекатурих на една страна, за да си легна. Не се чувствах добре, не бях срещал толкова силен човек със свръх скорост до сега. Направо ме разби. Определено нямаше да се нагърбя да бягам до щаба с нея на ръце. Щях да помоля да изпратят кола, за да ни вземат. Може би щеше да е хубаво да ме прегледа и лекар.

- Сигурна ли си, че казаха да чакаме да утре? - Поизправих се и долазих почти до нея, за да стигна до телефона си. Тялото ми се изпъна до нейното и въздъхнах прикривайки досадата от болката си. Телефона ми съвсем беше умрял. - Щом имаш номера на щаба защо направо не им се обадиш да ни изпратят кола. Сигурен съм че там имат алкохол, а ако се постараеш вероятно и синтетика.

Aurora.: Цинизма му надхвърляше дори нейния по всички висоти. Това не ? харесваше изобщо! Дразнеше я, притесняваше спокойното ? пиене на кафе, а негативизма му ? убиваше всякакво желание за живот. Злобният й поглед го стрелна за момент, после изви очи и разтърси глава разсеяно.

- Много ми е интересно откъде точно почерпи информация за стила ми, след като до сега не си ме виждал облечена с друго, освен пижама? - попита тя иронично и поклати глава, преди да реши да се поправи - И твои дрехи, пардон. Но да, с тях изглеждам така, сякаш пазарувам от битака, прав си. - потвърди вече с по-доволна усмивка.

- Заповедите бяха утре сутринта да се явим на рапорт. Очевидно те също искат да си починат от нас малко, не знам. Чудя се изобщо как те траят теб с ужасния ти характер...- спомена тя съвсем не-хапливо и толкова мило, ама направо беше ангелче. Вижте я само, как пърха с мигли в негова посока. Направо щеше да го отвее с течението, което предизвикваше.

Червенокоската не я свърташе вече на едно място. Искаше да излезе, да се движи, или поне да върши някаква работа за организацията. В момента такава обаче за нея нямаше, така че тя хвана телефона си и го завъртя няколко пъти в ръцете си, преди да намери номера на дилъра си. Трябваше все някак да успокои нервите си, които започваха да се опъват все повече, както и непостоянните й настроения. И ако до сега дразненето й беше само нещо леко и неангажиращо, ако продължи в същия дух, момчето до нея наистина си рискуваше живота.

Frica: О, нима това беше ново заяждане. В интерес на истината наистина никога не я бях виждал в нормални дрехи, но не беше от голямо значение, като се има на предвид, че тя не носеше много друго облекло.

- Че ти имаш ли други дрехи освен пижами? С грешно впечатление съм останал. Предполагах, че като не излизаш и не са ти необходими. - Опитах се да повдигна рамене, но това изискваше прекалено голямо усилие. Чувствах се така сякаш стадо носорози беше минало върху мен, точно след това на зебрите и преди това на слоновете. Едвам се мърдах.

- А тази риза ми е много ценна. Извадих я от кофата до общината. Явно е на някой чиновник или дори на самия кмет. Представяш ли си? Носиш риза на известна личност. - Завъртях се на една страна защото нито по корем нито по гръб можеше да се диша. Очите ми за кратко срещнаха нейните. Никаква промяна в бъдещето. Щеше да си умре от свръх доза. При това което правеше в момента не се и учудвах.

- Ако искаш да знаеш характера ми си е прекрасен. Просто ти ме предизвикваш. Ако не беше толкова заядлива сигурно щях да се впечатля от неземната ти красота и до сега щях да съм се опитал да те сваля... Но след като знам каква си едва ли бих се прежалил да те търпя цяла вечер за единия секс. - Всъщност и сега я търпях, но беше по задължение. Тогава щях да се прецакам за удоволствие, което едва ли би се състояло. Всъщност... Не, едва ли щях да се прежаля след като съм наясно как е приключила предната й връзка.

Плъзнах погледа си по тялото й покрито само с ризата ми, когато мозъка ми получи изненадващо просветление, някъде между болката която идваше и си отиваше като контракции при всяко вдишване.

- Моля те... Кажи ми, че под тази риза имаш някакво бельо... Няма да го преживея ако изпуснеш каквито и да е сокове от тялото си върху чаршафите ми. - Опитвах се да звуча сериозно. Ако не друго бях сигурен, че изглеждам сериозно. Бях направо топ-топ-топа!

Aurora.: - Защо се въргаляш из леглото като прасе в калчища, глисти ли имаш? - попита го, вдигайки рижавите си вежди в странна физиономия от недоумение и погнуса. Май не беше много добра идея да лежи в неговите чаршафи. Ами ако й лепне нещо? Рори не виждаше да е счупен толкова външно, така че подобни идеи й идваха като единствено обяснение.

Скоро обаче телефона в ръцете й извибрира и цялото й внимание се погълна от машинарийката в ръцете й. Палците й зашариха бързо по клавиатурата на тъч-скрийна, а очите й не се отлепиха от дисплея, докато се опитваше да убеди дилъра си да си вдигне мързеливия задник от леглото и да й донесе нещо сносно, защото иначе щеше да му взриви главата. Може би не беше най-доброто решение да заплашваш дилъра си, тъй като той е този, който ти дава хапчетата, но Аврора вече се бе предала на инстинктите й за нужда. Тя имаше нужда от тях. Мракът я поглъщаше иначе.

И докато игнорираше плямпането на идиота до нея, тя реши да се заслуша за момент тъкмо, за да чуе последните му думи. Червенокоската смръщи вежди и устни в права линия, присвивайки очи и хвърли телефона настрани, за да се надвеси върху тази долна твар, носеща името Мариус.
- Осъзнаваш, че дразниш наркоманка в абстиненция, нали? Бих ти отговорила, но отговора ми ще е последното нещо, което ще чуеш на този свят, преди да ти разбия главата в стената, при това без никакви сили. Така че много добре си помисли дали искаш да ти отговоря на въпроса, или би желал да си го оттеглиш. - предупреди го тя съвсем сериозно с мъртвешко-спокоен поглед в сините й очи, а после се отдръпна и се върна на мястото си, за да провери дали онзи идиот не й е писал.

- Боксерките ми съхнат в банята, така че ще го преживееш. Пък и ти потроши апартамента ми. Най-малкото, което мога да направя е да ти изцапам чаршафите. - отвърна му през зъби, докато пръстите й отново се задвижиха по клавиатурата гневно, за да си го изкара на дилъра си и на телефона си. Не, без телефона. Иначе нямаше мама и братовчед, нямаше и дрога.

Frica: Погледнах дълбоко в мрачните дебри, които се криеха зад сините й ириси. Тя беше истинския дявол Можех да видя какво е готова да ми причини. Какво щеше да ми причини ако продължавам да я дразня, но чувството ми за самосъхранение си беше отишло. Нямаше го, направо се беше изпарило, бягаше през глава, а тялото ми се приготвяше да поеме ударите, ако случайно реши да ми навреди. Въздъхнах и се стегнах заради което болката отново скова тялото ми. въздуха от дробовете ми излезе накъсано, а гласа ми прекъсна шарещите по клавиатурата пръсти.

- Братовчед ти няма да е доволен, че си му отнела привилегията да ме убие. Сигурен съм. - Пуснах крива усмивка и се отпуснах, защото не издържах. Изправих се бавно до седнало положение а след това легнах на другата страна. Това не беше много умен ход, защото от тази страна ми беше болката, но пък точно така я предпазвах ако реши да ме удари.

- Наясно съм, че след около час ще подбелваш очи върху тоалетната ми, защото ще вземеш малко повече от нормалната си доза. Не знам защо, но предполагам, защото си закъсняла. Какво е да гледаш трезво на света. Цветовете ти развалят зрението? - Можех това да си го спестя, но пък нямаше да е толкова интересно. Нямаше да ме гледа с присвити очи и зъбите й нямаше да скърцат от притискането.

Отместих погледа си от лицето й, защото не исках да гледам повече там. Вместо това очите ми внимателно обходиха тялото й, покрито с една от карираните ми ризи. Нямаше начин да прозира и тя доста добре се беше погрижила да прикрие всичко от погледа ми. Но това някак си не попречи на дебилската ми същност, която взе връх в даден момент. Вгледах се между краката й за един дълъг момент и макар да не виждах нищо от устата ми се изплъзна лека въздишка, а без дори да отмествам поглед промърморих:
- Извинявай... Мисля, че виждам вагината ти...

Aurora.: На този човек не му се живееше изобщо. Поне това показваше опита й с него до сега. После как да не бъде заядлива с него? Тя се чувстваше като кошер с оси (че са по-гадни) отвътре, а той просто ръчкаше ли ръчкаше с някаква си пръчка и викаше "Изяжте ме, изяжте ме". Пълно хахо. Не заслужаваше част от вниманието й дори. Но уви... не й се отдаваше да го игнорира, особено когато се ебаваше с дарбата й. До тук бяха...

Червенокоската хвърли телефона си настрани и остави кафето, след което се изправи на колене, въоръжи се с възглавница, за да не го убие (Беше я жал за хубавото легло, че ще го нацапа с кръв) и се хвърли върху него с боен вик. Налагаше го дълго време със смес от удари с възглавница и някой друг юмрук в рамото, а когато се измори хвърли възглавницата и сложи ръце на раменете му, за да ги прикове към леглото, така че да вижда очите му отново.

Няколко секунди й бяха нужни, за да се концентрира, а после по лицето й пробяга леко подсмихване, докато илюзиите й вече излизаха от собствената й глава и примчваха неговото съзнание в капана си.
- Трябваше да си останеш заспал. По-безопасно е за теб. - прошепна му хладно и стисна челюстта си, за да преглътне и продължи - Та тръгна да ми казваш каква точно е другата ти дарба освен скоростта. Нещо интригуващо за мен, нали Мариус. Хайде. Обясни ми. Или си отхапи езика. Ти избираш.

Нима не беше мила и добра? Ето, дори му даваше право да избира дали да сподели информацията с нея. Просто същинско ангелче, особено когато ставаше дума за някой, който я дразнеше от дъното на душата си. Точно в подобни моменти беше рисковано за другите..

Frica: Ето и агресията. Най-накрая изплува на повърхността й. Очаквах я. Някой хора биха помислили, че съм мазохист, но наистина ми беше забавно това, че се опитваше да не ме нарани, докато влагаше цялата си сила в обратното. И това ако не е загриженост не знам кое е.

Тялото й се надвеси над моето. Силата с която ме притискаше към леглото не беше достатъчно, но нямаше как да не забележа, че в яда й борбата една копче от ризата ми се беше откопчало и разкриваше гледка към бледата й порцеланова кожа. Толкова бяла, чак прозрачна. И толкова гладка изглеждаше, а дали беше?

Очите й намериха моите и дъха ми секна. Трябваше да кажа нещо. Нещо остроумно преди да съм си отхапал езика наистина. Не можех да й кажа. Това си беше само моя тайна. Никой друг не го знаеше и точно поради тази причина бях все още жив. Нямах доверие на никого. Нито на колегите си, нито на братовчед й, още по малко имах на нея.

- Внимавай. Болката ми действа възбуждащо. Ще ми е неудобно да го дървя точно за теб. - Стиснах зъбите си толкова силно, че чак изскърцаха, но отказвах да издам какъвто и да е стон на болка. По устните ми пропълзя лека усмивка. Потънах в очите й, потънах в най дълбокото й минало, в детайлното й бъдеще, а илюзията която се опитваше да използва срещу мен се размиваше някъде в пространството докато минавах покрай годините, часовете и минутите които й оставаха.

- Дарбата ми... - Заговорих хипнотизирано, без да знам точно къде се намирам. Тя не съществуваше пред мен. Виждах само това, което я заплашва. Хилядите алтернативни вселени, решенията които взимаше, грешни или правилни. С кой кога преви секс, кого убива и кого спасява... - Аз, не съм сигурен за името. - Продължих бавно. Никой никога не беше стоял толкова близо до мен, не се беше взирал така в очите ми. Беше ново. Пленително, интересно, загадъчно и толкова тъжно. Дори не мигах. Тя също. Очния контакт сякаш никога нямаше да се развали. Потънах в нея, в същността й, в това, което я е изградило като личност. Опознах мечтите й, тайните й и всички страхове.

Телефона й иззвъня и очите й избягаха от капана ми или моите от нейния капан. В един кратичък момент изобщо не можех да осъзная къде съм, какво се случва. Болката в главата ми заплашваше да я взриви. Искаше ми се да крещя. Прекалено много информация... Задъхах се. Тялото ми все още беше от илюзията й. Трябваше да й кажа за дарбата ми или да си отхапя езика. Съзнавах го и вероятно всеки нормален би си изпял майчиното мляко. Нормален... Изрод...

Аврора погледна към мен. Езика ми се подаде между устните, задвижи се леко, както бях направил в щаба за да я дразня, зъбите ми се впиха в него, но преди да успея да изпълня това което искаше от мен очите ни се засякоха за не повече от секунда. Сякаш съзнанието й ме отхвърли. Ако някой ме беше ударил с парен чук в главата сигурно нямаше да заболи толкова. Изгубих съзнание.

Aurora.: Това беше...
Ами..Какво точно беше? Просто... Този хипнотичен поглед. Интереса й за дарбата му се увеличаваше с всеки момент. Искаше да го разгадае, да го подлъже, да го измами да й каже, но той я гледаше така, сякаш виждаше цялата вселена. Дори да желаеше, тя не можа да отмести поглед. Устните й се разтвориха леко, а очите й вече горяха от липсата на мигане, но сякаш за този един миг...
Всичко щеше да изчезне.

И после звън. Концентрацията им пропадна и в този момент момичето осъзна къде беше и какво точно правеше. Защо се беше доближила толкова изобщо? И какво му имаше, че я хипнотизираше така, сякаш стоеше пред змия. А той бе не по-малко опасен. Змия, която щеше да й навлече само проблеми. Тя разтърси глава, отдръпвайки илюзията си и очите й трескаво се впиха в малкия дисплей на телефона й, за да познае номера на дилъра си. Не искаше никога повече да го поглежда в очите. Нито да се доближава толкова до него.

Извърна поглед от телефона, само за да провери къде точно се намираше, но него вече го нямаше. Поне не и в съзнание. Езика му стърчеше между зъбите му, а очите му бяха затворени. Гърдите му едва помръдваха. Какво му стана сега?
- Ей! Плужек. Спри да се лигавиш, че ще те накарам да си изгризеш онова, което наричаш пишка.. - каза му грубо тя и леко го срита с крака си, но той не помръдна.

Мамка му стара...Тоя се бъгна.
Червенокоската хвърли телефона, който все още звънеше, някъде назад и скочи до него отново. Ръцете й сграбчиха раменете му и го разтърсиха с все сила. Главата му се люшкаше наляво-надясно, езика му се прибра в устата, но отговор не получи.
- Мама ти, гнидо... Ако се преструваш наистина ще ти видя сметката.. - извика му през зъби и седна върху краката си, замахвайки. Заби му два шамара, след което постави ухото си на мястото, където трябваше да бъде сърцето му. Биеше много слабо.

Какво да го прави? Какво му стана? Паниката все повече заливаше червенокоската, докато продължаваше да го бута и да го кара да се събуди. Отиде и донесе вода - поля го - нищо. Избута го до края на леглото, за да му седи главата надолу. Току виж му влязла малко кръв там и се събуди. Опита се да влезе в съня му, но такъв нямаше... Все едно се беше изключил и единствената индикация, че е жив беше биещото му сърце.

И докато го държеше с главата надолу.. и го изпусна. Тялото му се изхлузи на пода, а нейната паника достигна нови висоти. Ами ако го е повредила? Ако го е счупила някак си? Какво му ставаше? С треперещи ръце от притеснение и нерви, както и абстиненция, червенокоската се опита да набере майка си, докато седеше на пода до него и се опитваше да го пригоди в по-нормална поза, когато той отвори очи внезапно.

Аврора се стресна и от уплаха му заби още един шамар. Мамка му. Затвори телефона и въздъхна облекчено, след което го изгледа с ядосан поглед.
- Изкара ми ангелите, говедо. - изръмжа му тя и се изправи чевръсто, но му помогна той да направи същото и го върна на леглото.

Frica: Нов удар...
Очите ми се отвориха. Можех да си представя как зениците ми се събират освобождавайки място на зелените ириси. Усещах всяко едно свое вдишване, сякаш ребрата ми се опитваха да влязат в белите дробове, докато мозъка ми се стичаше по гърлото в стомаха, който между другото май се намираше на мястото на простата. Нищо не си беше на мястото.

Поех подадената ми ръка и се изправих със нечовешки усилия. Седнах внимателно на леглото, докато се опитвах да сложа всичко в ред. Дори не я поглеждах. Нямах смелостта да го направя. Беше ме страх. За пръв път от толкова време ме беше страх да се изправя срещу някого. Почувствах се отново като малко беззащитно дете. Като момчето, което погледна баща си в очите и видя собствената си смърт.

Погледа ми се плъзна по треперещите ми ръце, които пък се вдигнаха към лицето ми. Бях мокър. Косата ми. Дрехите ми... Тялото ми трепереше, а въздуха не ми достигаше. Аврора протегна ръката си към мен. Отблъснах я. Приложих повече сила отколкото беше необходима. Изправих се за една стотна и бях в другия край на апартамента за още две. Не можех да тичам. Болката ме съсипваше. Миналото й и бъдещето й бяха... Това нямаше описване. Сякаш бях попаднал в паралелна вселена, която започваше и свършваше с нея.

Все още не можех да успокоя дишането си. Погледа ми се вдигна от земята, но не посмях да погледна по-високо от края на ризата, която разкриваше пред погледа ми голите й бедра. Вдигнах ръката си към нея. Знак да не се приближава към мен. Главата ми щеше да се пръсне. Внимателно седнах на пода и се облегнах на стената. Трябваше ми време да осмисля всичко, което й се случи. Прехапах устна. Щеше ми се да заплача като пет годишен, но очите ми бяха сухи.

Видения. Това бях казал на Имир Валдъз, когато постъпвах в организацията. Знаех, че трябва да оправдая очилата по някакъв начин и не исках да казвам какво точно виждам, затова излъгах. А на нея какво да кажа. Без да поглеждам към лицето й знаех каква е реакцията й. Едва ли беше очаквала подобен развой на събитията.

- Трябва ми време да се възстановя. - Да се възстановя от какво? Въпросите й се четяха във въздуха. Познавах я добре, колкото самата тя се познаваше. - Обади се да изпратят кола. Ще се друсаш в щаба... Трябва ми лекар.

Aurora.: Рори не можеше да повярва. Що за държание бе това от негова страна? Вярно, че го бе ударила, но това бе от страх. Стресна се. Всичко, което направи бе да го събуди. Бе притеснена, без явна причина. Той бе само поредния Либра.
Точно като майка й и баща й...

И точно този пореден Либра я рани. Накара я да съжалява, че се е почувствала зле за неговото състояние, тъй като очевидно си беше наред, щом можеше да подмята подобни неща дори в такъв момент. Аврора прибра ръката си, която се протягаше към него и се сви вътрешно, стискайки зъби. Няма значение. Нищо от това нямаше значение.

Изправи се бързо, взе телефона си и отново набра номер. Единствения човек, с който искаше да говори в този момент.
- Аз съм - рече тихо тя - В апартамента на Фрика сме. Би ли пратил кола, за да ни вземе? Той не е добре. Преди малко припадна. Мисля, че има нужда от лекар.. - обясни тихо, отдалечавайки се до големите прозорци на малкия апартамент, докато ръцете й се преплитаха под бюста й. - Благодаря, Имир. Ще те видя скоро. И.. ще ти бъда благодарна, ако ми намериш някакви дрехи. Моите са в кръв. - каза накрая с лека нотка на спокойствие в гласа си, след което затвори и стисна телефона.

Стоя там, сякаш замръзнала във времето и пространството. Сините й ириси обикаляха контурите на сградите, които се разкриваха пред погледа й в черната нощ, а устните й стояха в онази тънка права линия. Не продума. Не се обърна, за да го провери. Той, очевидно се справяше по-добре без нея наоколо. Стоически изчака десетте минути, които бяха нужни на колата, за да дойде да ги вземе.

Пътуването към щаба беше тихо. Шофьорът бе придружен от двама други агенти, в случай на нападение по време на транспортирането. В началото ги увериха, че екип от лекари ги чака, за да ги подложи на подробен преглед, а после се насладиха на глуха тишина, прекъсвана само от тихото мъркане на мотора на черното ауди, в което се возеха.

Още със слизането, Аврора се хвърли в ръцете на братовчед си. Неговото стоическо спокойствие уравновесяваше везните за нея, дори когато целия свят гореше. Той остави нежна целувка по главата й, а после настоя да отиде, за да я прегледат докторите. Тя отказа. Вместо това намери майка си, която вече беше се погрижила за дрехите й. Скоро бе хвърлила ризата на Мариус настрани и бе навлякла ленен пуловер и джинси. Достатъчно с пижамите за днес. Получи кафе, успя да открадне дори цигарите на един от охранителите.

Не получи информация за състоянието му.
И трябваше ли?



Time and time again I have to pinch myself when I see you next to me.
You are my dream come true.
avatar
Alex
Admin

Брой мнения : 447
Join date : 16.05.2014

Вижте профила на потребителя http://hollywoodcity.bulgarianforum.net

Върнете се в началото Go down

Re: Моят свят няма цвят без теб, първи си, дори отзад напред, музата на всеки мой куплет, искам те сега, между преди и след. |Аврора и Мариус|

Писане by Alex on Сря Апр 18, 2018 12:55 pm

Frica: Някога имал ли си чувството, че нещо ти липсва? Без да знае какво. Просто отсъствието му те кара да се чувстваш различно, непълно. Понякога дори да не знаеш какво ти липсва. Да усещаш фойерверките, когато разбереш какво е, когато мислиш за него. Тези в главата си, тези в стомаха си. Мислите ми за нея не спират. Искам да й помогна, да я спася от самата нея, но не мога. Трябва да остана наблюдател.

Взирах се напред сред идеално подредените бюра зад които стояха всички тези хора със слушалки, впери очите си в компютрите пред тях. Не бях тук заради нея, но очите ми търсеха рижавата й коса и бледата кожа. Интересно изказване след като не можех да различа никакви цветове иззад тъмните скиорски очила, които покриваха очите ми. Беше ме страх да погледна в дълбоките й сини очи и в същото време нямах търпение да го направя. Нямах търпение да се самоунищожа за нея.

- Фрика, нали? - Попита нисичък мъж с очила. Сведох погледа си към него и успях да различа тъмния му силует. Носеше очила и беше облечен с риза. Интересно, а аз си мислех, че хакерите си падаха по пижами. Наистина очаквах да сваря пижамено парти, след прекрачването на този праг.

- Точно така. - Мъжа ми махна с ръка за да го последвам. Бях им необходим за някаква мисия. Трябваше да се проникне някъде и да се вземат много важни документи, които съществуваха само на хартиен носител. Нещо което беше недостъпно за хакерите.

- Ще те представя на отбора. Аз съм Виорел, приятно ми е. - Мъжа ме прекара из няколко коридора, преди да стигнем до малка зала в която имаше още двама човека. - Това са Мирела и Валериу.

Новите лица се приближиха и се здрависаха с мен. Вратата зад гърбовете ни се отвори, а след това се затвори. Обърнах се, за да посрещна новодошлия. Дори не ми беше необходимо да свалям очилата си, за да я позная. Стойката, височината начина по който държеше косата си, аромата й.

- А това е Аврора. - Този... както и да му беше името идея си нямаше, че с нея сме се виждали и преди или през какво преминават сетивата ми когато очите ми я видят, ушите ми я чуят и обонянието ми я усети. Никой не знаеше, нямаше и да разбере.

- С нея се познавам. - Отсякох сухо и се обърнах към нисичкия мъж. - Подробностите за мисията?

Два месеца, единадесет дена и шест часа бяха изминали от последния път, когато я видях и от както живота ми придоби черно-сиви цветове, и напълно различна цел, а по сухото ми държание можеше да се съди, че съм безразличен.

Aurora.:
"You don't have to die alone tonight
I will find you in a burning sky
Where the ashes rain in your mind"


- Трябва да започнем... сега. - каза й гласа в телефона, след което връзката прекъсна. Аврора въздъхна. Сините й очи се вдигнаха към мъжа срещу нея, който се усмихваше с искрици на надежда в шоколадовите си очи. Твърде жалко, тъкмо започна да й става интересен разговора. Той знаеше маааалко повече от другите. Имаше идея какво е мишка и монитор. Можеше да различи входни от изходни устройства. И тя трябваше да го остави. По средата на вечерята.

- Съжалявам, но изникна нещо спешно. Нека отложим всичко това за друг път. Става ли? Аз черпя следващия път. - каза му, опитвайки се да изимитира някаква гузна усмивка. Тънките й пръсти, лакирани в черно, загасиха цигарата й в пепелника до нея. Устните й помръднаха, изкривявайки се в нова гримаса, която трябваше да бъде съжаление, след което се изправи. Пооправи черно-бялата си рокля, взе чантата си и се метна в колата си. Не беше пила много - само чаша шампанско, действието на хапчето й отшумяваше, така че това бе най-близкия момент до трезвеност и бистър ум, който бе имала от доста време насам.

Докато десния й крак форсира двигателя на черното й камаро, Аврора прелисти наново информацията, която й бе дадена по-рано същия ден. Бе запозната с естеството на задачата, осъзнаваше и шансовете. Шансовете да види онзи грозник отново. И на всичкото отгоре да трябва да работи с него. Не, нямаше да реагира. Щеше да се придържа към формалностите и да преглъща всичките си хапливи забележки спрямо него. Тъкмо си взе нов апартамент близо до центъра, обзаведе го в изцяло нов стил и не желаеше да си разваля още настроението с него. Просто работа, а после щеше да има шанса да се прибере и да си вземе дълга вана с етерични масла. Те също доста помагаха на нервите й.

Рори влезе залата и пътьом спусна поглед по залата. Фиксира предното място при големите монитори, което бе отредено за нея, както и всяка една фигура в стаята. Значи все пак бе права. Дългата й рижава коса бе прибрана на стегната опашка по пътя, а на носа й се поместваха големи квадратни очила с дебели рамки. Червените й устни образуваха права линия, когато се приближи до ръководителя на операцията, който щеше да обикаля из стаята и да следи компютрите и него. Грозника. Челюстта й се стегна.

- Ще поддържате връзка с екипа тук чрез слушалки. Мястото, на което се пазят тези документи е изключително труднодостъпно и част от работата трябва да я направите вие. Екипа тук ще ви напътства и ще следи ситуацията. Трябва да си много внимателен. Тези книжа струват повече, отколкото всички тук сме виждали на живот, заедно. - каза прецизно с хладен тон Виорел, подавайки през това време слушалка на Аврора. Тя подмина и остави чантата в страни, след което нагласи стола си и въведе паролата си, за да се съживи процесора пред нея.

- Не забравяй, че трябва да ги държиш заспали, Аврора. - напомни й той, което предизвика силно извъртане на очи от нейна страна, но все пак потвърди с едно ''Ясно''. Щеше да се рови в сънищата на стражове в другия край на града и да следи монитори едновременно. Успех, момиче! - А сега - тест. Всеки един от хакерите е свързан с един от либра. Колегите ти вече те чакат отвън, Фрика.

- Проба.. - кадифения й глас се разнесе в ухото на Мариус и когато не получи отговор от някой забавен тип, тя разбра късмета си. Обърна се към него вяло и след сухо кимане от негова страна, тя се настани по-удобно на мястото си и постави ръцете си върху сензорните клавиатури, които светнаха в различни цветове.
Нека играта започне...

Frica: Останалите ме чакаха пред сградата. Хакерите трябваше да дадат старт на мисията. Дали всички чуваха всички или комуникацията беше само с този, който ти говори в ухото. Аврора доста мълчеше в моето, дори започвах да се чудя дали наистина е там. Двама от колегите ми тръгнаха напред, а аз останах на мястото си. Все още не бях получил разрешение да мърдам. Сега и шефка ли ми стана?

Знаех, че трябва да изпълнявам стриктно указанията, за да не проваля мисията, но краката ме сърбяха вече. Стреснах се леко когато проговори и тръгнах по ясно начертания маршрут. Трябваше да се движа бързо. Дали можеше да пише на клавиатурата така че да ми отвори всички врати преди да съм стигнал до тях?

- Малката... А сега какво? - Намирах се в голяма зала с куп малки чекмедженца. Типично за банките. Само дето това беше сградата на държавна сигурност. В едно от тях се предполагаше, че са документите, а какво ли имаше в другите? Дали всички бяха пълни.

Приближих се до стената, която се извисяваше само с няколко сантиметра над мен и започнах да ги оглеждам. Нямаха ключалки. Потропах върху вратичката. Явно бяха и бронирани освен, че се отваряха с компютър.

- Ще можеш ли да се справиш с това? - Гласа ми беше спокоен и равен, дори студен, макар едва да сдържах веселата иронична нотка. Трябваше да стоя далеч от нея. Не можех да си позволя нито един поглед в очите й, и нито една мила дума, защото щеше да ми се прииска да я погледна. Беше като наркотик. Хипнотизиращо и много коварно... Не беше правилно да знаеш толкова много за даден човек... Не беше.

Aurora.: - Тръгвай... - каза му тя по-твърдо, преглъщайки епитетите, които посочваха точно него като 'бавняр','охлюв' и какво ли още не. Беше си доста трудно. Трябваше да си напомня отново и отново, че обеща да се държи настрана от него. Вместо това се протегна и извади цигара от кутията си и я запали. Едва ли щеше да я допуши, тъй като пръстите й постоянно шаваха по клавиатурите, но това беше нейното успокоение.

Устните й се разтвориха бавно, след като цигарата се отдели от тях и след момент дима през ноздрите си. Очите й се движеха трескаво по екраните, когато чу момичето зад нея да проклина.
- Мирела какво става с втората защитна стена? Трябваше да си я свалила вече. Не мога да вляза в сърцевината. - каза рязко червенокоската и спря погледа си на монитора, на който се визуализираха камерите от банката. Можеше да види как той се мръщи и изучава кутиите.

- Изчакай момент, Мар... Фрика. Опитвам се. Десет секунди. - каза му напрегнато, но в яда си към момичето зад нея, нямаше сили да се кара и на червенокосия идиот. Пръстите й шареха още по-бързо, беше загасила цигарата си, а тялото й стоеше стегнато като пружина, готово всеки момент да скочи.
- Имаш ли намерение днес да го направиш? - изръмжа към нея, сваляйки за момент слушалката си и се обърна към нея. Тогава другия мъж се обади - Активираха се щитове.

Мамка му, мамка му, мамка му!!!
Аврора отново седна на мястото си и сложи слушалката си, решена да опита нова стратегия.
- Чуваш ли ме? Отварям ти всички сейфове. Книгата трябва да е в обрисувана кутия, чиято снимка ти пращам ей сега. Намери я, докато аз се разправя с гардовете, защото започнаха да се събуждат. Не обръщай внимание на хаоса. Ще те измъкна. - обеща му тя напрегнато, след което хвърли слушалката и затвори очи, потъвайки в страната на сънищата, за да намери жертвите си. Рискуваше твърде много като ги оставяше просто да спят.. Не й трябваха живи.
Целта беше по-важна.

Frica: Можеше да се каже, че я чувам идеал, дори да беше леко приглушено. Караше се с някого, защото бях сигурен, че не е на мен. Дори не знаех за какви щитове говори. Когато кутиите се отвориха навсякъде се разхвърчаха листове. Все едно бомби бях залагал в тях.

Погледнах часовника, където се намираше картината на корицата и започнах да ровя. Имаше толкова много неща тук. Понякога ми се искаше да не си мисля някой неща. Сигурен съм, че по закона на всеобщата гадост всички бяха пълни за да се дразня. Бижута, скъпоценни камъни диаманти. Други листове, договори... Движех се бързо, прецизно и без да оставям никакви следи. Ръцете ми бяха покрити с ръкавици и носех скиорска маска освен очилата, за да не оставя някъде ДНК.

Свалих очилата от очите си. Беше ми трудно да виждам. Светлината изгори ретините ми, които може би седмици наред не бях показвал на светло. Ето я! Съзрях зелената кутия със златни орнаменти и скъпоценни камъни. Личеше си, че е нещо скъпо само на външен вид. Защо да слагаш нещо много скъпо в нещо също скъпо. Може би се съмняваха някой някога да може да пробие всичките им защити.

За малко не се забих в стената зад гърба си. Тя пък кога се появи, че и решетка... Чувах тока, който минава по нея, а още ми беше рано да се пържа или пека...

- Взех я... Може да ми отвориш. - Отново този студен глас. Чак сам се вледенявах, а така ми се искаше да се засмея и да пусна някоя шега по неин адрес. Сега беше много по-лесно като знаех любимите й шеги.

Яяя, това диаманти ли са? Леко отклонение. Напъхах пакетчето в джоба си. Скъпоценни камъни. Имах чувството, че очите ми придобиха цвета на изумруда, който зяпах. Да се върнем в реалността. Какво беше? А, да... Защо още бях тук? Не трябваше ли вече да са ме пуснали навън. Ако алармата наистина се е включила вероятно отпред имаше поне петдесет човека полицаи и спец части.

- Аврора... Там ли си? - Ама трябваше да започна да озвучавам злодеите по анимациите, много ме бива.

Aurora.: - Стой тук. Стой при мен. Не се събуждай. Не си го причинявай..- шепнеше му отчаяно Аврора, стискайки ръката му.

- Не мога да го удържа..
Рори изръмжа безпомощно на шефа си, чиито присъствие усещаше до себе си, въпреки че клепачите бяха спуснати над очите й.

- Какво чакаш? Убий го.
- Но...
- Убий го. Това е заповед.

Знаеше, че той има жена и деца, които го очакваха в къщи, но чувството му за дълг бе по-силно от всичко друго в Давид, за разлика от колегата, на който само му показа две две жени и той потъна по-дълбоко от когато и да било. Долен мерзавец. Не заслужаваше да живее, за разлика от колегата си, който бе...
Невинен.
Да, той бе нейния пръв невинен.

Червенокоската стисна зъби и измънка в отчаяние в реалния свят, но просто го направи.. Не можеше да рискува да се провали мисията им. След миг отвори воднистосините си очи, в които трепереха наченки на сълзи. Преглътна сухо и сложи отново слушалката на ухото си, след като огледа ситуацията. Ако не направи нещо, Мариус щеше да се изпържи в този сейф, затова и остави самосъжалението си на заден план, докато го измъкне.

- Чувам те. - каза му с нисък глас и разгледа камерите - Трябват ми десет секунди. После ще имаш три, за да се измъкнеш, преди всичко това да се запечата. Разбрано? Другите те чакат отзад. След две минути ще гъмжи от полицаи там. На няколко пресечки са от вас. - гласът й се снижаваше все повече, но остана стабилен и кадифен. Въпреки всичко. - След три...две...едно. Бягай.

Аврора напрегна целия си слух, за да чуе дали повереникът й се е измъкнал. Нямаше викове, нямаше крясъци. Скоро чу вятъра, преминаващ през микрофона му и тогава най-накрая успя да си отдъхне. И на каква цена? Сърцето й се сви, докато се отпускаше на стола и палеше цигара с треперещи ръце.

- Правим го в името на каузата, Аврора... - каза формално надзирателя й. Тя стисна зъби.
- Това беше невинен. Напълно невинен. - изсъска срещу него с леден глас, без дори да го поглежда.
- Понякога се налага. Ще трябва да се научиш да живееш с това.

Без нито дума повече червенокоската стана от стола си и напусна залата, блъскайки Виорел по рамото. Малко му беше. Ако останеше вътре щеше да го достигне бавна и мъчителна смърт. Затова тя излезе на чист въздух.. и далеч от хорски очи, където можеше да си намери подходящо хапче за случая...

Frica: Сложих внимателно очилата върху очите си и когато знакът ми беше даден буквално излетях от мястото си. По коридорите, чак в другия край на сградата, където ме чакаха останалите от екипа. Щеше да се празнува за успешната мисия, аз щях да почерпя. Имах достатъчно пари в скъпоценни камъни. Но и това после. Малката каза, че имаме две минути преди да дойде полицията. Останалите се качиха в колата, а аз тръгнах пеша. Предпочитах да се придвижвам по този начин.

Спрях пред щаба на 'Който и да е' и се облегнах отвън на оградата, за да изчакам останалите. Бавняри. Това колите бяха много скучно нещо, макар да имаха някаква алтернатива, не беше като да не ми се е случвало да се возя. Понякога си трябваха.

Когато ни допуснаха в щаба бях на главното място пред Виорел, предавайки му цветната кутия. Дори не исках да знам какво има в нея. Щом е толкова скъпо ми беше по добре да не знам. Потърсих Аврора с поглед, но не можах да я намеря сред присъстващите.

- Браво момчета. Справихте се брилянтно. -Дори не можех да се напъча, защото вече си бях изпъчен. Започнаха леки неловки прегръдки приятелски потупвания и изведнъж... Очилата ми изчезнаха в суматохата. Някой ги взе. Не знаех кой е, но едва ли беше някой от моите. Първо светлината едва не ми изгори ретините, а след привикването срещнах погледа на Виорел. Картините от жалкия му и незначителен живот пълен с интриги ме заля. Отстъпих назад и се обърнах, но там ме чакаха други очи...

Съдбите и миналите събития в живота на присъстващите започваха да образуват голяма вихрушка от информация, която не можех да понеса. Бяха прекалено много. Задъхах се. Всичко ми се завъртя и преди да се осъзная стана черно.
* * *

- Мариус... - При отварянето на очите си срещнах лицето на Имир Валдъз. Веднага затворих очи преди да са попаднали в капана на неговите.
- Шефе, какво стана... Къде съм? - Започнах да задавам въпроси като малоумен, но отговор не последва. Очевидно чакаше да го погледна. Това не стана, затова и не след дълго той продължи.
- Доста често започнаха да ти се случват тези припадъци. Не знам как да го кажа, но мисля, че ще е по-добре да те извадя от полевите мисии. Няма да те уволнявам, просто ще те държим в щаба. Не мога да рискувам провала на мисия, заради това, че си изгубил съзнание... Съжалявам. - Не можеше да ми отреже полевите мисии. Аз бях бърз. Какво щях да правя в щаба? Да седя пред компютрите и да наблюдавам? Не, това не беше за мен... Не можеше.


Frica: Какво правех? Избирах, май... Не бях много сигурен, но нямаше и кой знае какво значение, в крайна сметка се оказа, че ще пием мартини, което до някъде ме устройваше. Алкохол беше и щеше да свърши някаква работа, макар да беше за жени. Ако очакваше да започна да чупя китки нямаше да се случи. Наистина си мислех, че тайно се надява на това, но нямаше как да знам. Не четях мисли. И да четях с толкова наркотици нямаше шанс.

- Колко тъжно. Тъп съм, грозен и имам малка пишка, избивам комплекси, а за капак станах алкохолик и наркоман. Очарователен съм, нали? - Облегнах се срещу нея на плота и й подарих най-замаяната усмивка на света, пред да си изпия мартинито от чашата. Маслинката остана. Щях да бъда икономичен от към храната. Храна... Корема ми издаде странен звук напомняйки ми, че днес не е получил храна. Все тая.

Отдръпнах се от плота и се приближих до шкафовете от другата страна на кухненския бокс, като започнах да отварям всички вратички и без да ги затварям да разглеждам какво има там. 'Любопитството убило котката' - казали хората. Мен дали ме очакваше смъртта? Колко да я дразня? Достатъчно, че да ми тегли ножа.

- Ти не разбираш. Имала си избора, който аз нямах. Твоите родители са те обичали. Моите гледаха на мен като на предмет, с ментална дарба им бях ненужен. - Погледнах към нея през рамо. Приближих се отново за да изпия новата чаша мартини, преди да се върна към шкафовете. Започнах да изваждам някакви неща от единия и не се спрях докато не измъкнах всичко отвътре, а след това започнах да го подреждам отново.

Хлопнах вратичката и се завъртях неволно. Главата ми се замая, но не успях да загубя равновесие. Изглеждаше така сякаш чупя стойки. Стигнах до плота и се облегнах отново. Пресуших третата чаша мартини и най накрая изядох маслинката. Корема ми изскърца отново по-шумно от предния път. Пречеше ми да мисля.

- Какво виждаш, Аврора? Каква е илюзията която създават хапчетата? - Заиграх се с пластмасовия меч, на който беше закована маслинката, оставяйки я да се движи някъде между устните ми и езика...


Aurora.: Ама какво, по дяволите, правеше тоя човек? Червенокоската седеше и го наблюдаваше слисана, докато той й опропастяваше кухнята. Запали цигара и се обърна до дракончето, което стоеше до нея и също му мяташе скептични погледи.
- Тоя е пълно хахо. Скоро ще пратя армия калинки да го шибат. Позволи ми, богиньо. - обърна се към нея с дрезгав глас дракона, като от време на време се закашляше и изпускаше по някое пламъче. Тя започна и него да зяпа странно.

Вниманието й обаче много бързо бе привлечено от самокритицизма на мъжа, който още шаваше в кухнята й. Тя пусна една широка и развеселена усмивка за момент, докато палеше цигарата си и отпи от мартинито си.
- Направо мъж-мечта. Какво друго мога да кажа. - отвърна му, издишайки стуя цигарен дим нагоре и прехапа устна - Така и така ми унищожаваш кухнята, поне дай един пепелник. Във втория шкаф там. - поръча му, докато се стараеше да си избута обувките на земята, за да прибере крака до тялото си, докато си пийва отново и се върти развеселено насам-натам със стола.

- Много си тъп, Саше... К'во да ти кажа. Моите родители са искали момче. После като им се пръкна дъщеря поне искаха да е Либра, ама и това не стана. И да, майка ми ме обича, макар че не й давам много поводи да го прави, обаче с баща ми не съм си говорила от.. - червенокоската се замисли, докато сипваше мартини в двете чаши и надигна бутилката. Ама обърка се де. Не беше нарочно. - Не знам.. седем години? - зачуди се, почесвайки се по врата. - Когато те не те разбират - не ти трябват. Тръгваш си и се оправяш сам. - това беше философията на нейния скапан живот. Колко тъжно само.

- Ох не мога вече с теб, ще те взривя след малко. - каза, когато загаси цигарата си и скочи от стола си. Отиде до аудио системата си и пусна някакъв диск със стар рок, след което се върна в кухнята и сложи ръце на раменете му. - Ако искаш да останеш жив, седни. Като тасманийския дявол си. - каза му и го избута към щъркелите, а тя побърза да затвори шкафовете, които този малоумник беше отворил, след което надникна в хладилника. Гладът я гонеше.

- Какво ти се яде? - попита го, опитвайки се да смени темата от халюцинациите й, докато си танцуваше лекичко на място и си припяваше безгласно. Започна да вади някакви неща, които ставаха за сандвичи, както и хляб, след което затвори вратата с дупе и застана пред него, решена да прави храна. - Не знам за какво говориш. Нали си подтискам илюзиите с хапчетата. - каза му, без дори да го поглежда, докато мажеше маргарин по всяка филия, която беше извадила и предвидила за сандвич. По някое време си пресуши чашата и я сложи пред него - Погрижи се да не остава празна. - намигна му и сведе поглед към салама, който режеше. Внезапно реши, че само сандвичи не са достатъчни, затова извади пакет замразени бланширани картофи и сложи олио в един тиган, за да се загрява.

И как да не обръщаш внимание на летящ дракон, който се опитваше да те съблазни с танци до теб. Въртеше се пред очите й, обикаляше около Мариус и му бъркаше я в ухото, я в носа, излегна се на плота пред него. Червенокоската едва сдържаше смеха си. От друга страна, погледът й попадна на пиърсинга на езика на Фрика отново. Не беше честно да си седи просто там и да й се плези всеки път, вкарвайки я в различен вид размисли и страсти.
Не, не, не. Щеше да си гледа сандвичите, в които тъпчеше всичко, що става за сандвич от хладилника.


Последната промяна е направена от Alex на Чет Апр 19, 2018 1:54 am; мнението е било променяно общо 1 път


Time and time again I have to pinch myself when I see you next to me.
You are my dream come true.
avatar
Alex
Admin

Брой мнения : 447
Join date : 16.05.2014

Вижте профила на потребителя http://hollywoodcity.bulgarianforum.net

Върнете се в началото Go down

Re: Моят свят няма цвят без теб, първи си, дори отзад напред, музата на всеки мой куплет, искам те сега, между преди и след. |Аврора и Мариус|

Писане by Alex on Чет Апр 19, 2018 1:52 am

Aurora.: Ден за пазаруване.
Беше досадно, особено за хакерката, но беше наложително, ако не искаше да умре от глад. За нещастие, хапчетата й нямаха никаква хранителна стойност, за разлика от ефекта им, така че просто щеше да изкупи магазина и пак да не се появява навън цяла седмица.

Представяте ли си, такова зло нещо като нея, облечено в пуловер и бутаща пазарска количка. Какво щеше да й трябва? Мляко? Да, за горещия шоколад. И какао. И всякакви други хранителни продукти, както и много, много алкохол. Водка? Ама разбира се, че и сок с нея. Уиски? Няколко й трябваха от тези. Ром. Ликьор. О, и това мартини. Чакай, и трябват и чаши за това мартини. И маслинки.

През последния месец, след онази мисия в сградата на Държавна сигурност, Рори си беше взела кратък отпуск. Е, може би не толкова кратък, но се стараеше да си почива. Радваше се, че не сънува, защото със сигурност щяха да я преследват кошмари. Новината за мъртвия охранител, както и за самия удар, се въртеше с дни по всяка телевизия и вестник. Лицето му я преследваше от всяка възможна медия, затова и тя отклоняваше задачи в последния един месец.

Беше се захванала с йога. Някъде между хапчетата и безпаметните напивания. Вървеше добре с кафето й. Помагаше й да се изолира от изгарящата вина, която я преследваше.


Frica: Тичането вече не беше същото. Губех го, както всичко в този живот. Отне ми толкова много време да разбера, че съм просто губещ. Всичко е било загуба на време, на усилия. Нищо нямаше значение, защото никога нямаше да спечеля битката - с шефа, с живота, дори със себе си. Нямаше смисъл от нищо, затова прибегнах към методите на Аврора. Всъщност сега започвах да разбирам малката. Нали това беше любовта? Да разбираш отсрещния без думи.

Бях надрусан. Дори много надрусан. До такава степен, че всичко се размазваше пред погледа ми. Чувствах се бавен, сякаш се влачех, а около мен всичко минаваше на забавен каданс. Дрехите ми стояха като на закачалка. Отстранен само от месец, а вече бях свалил седем килограма. Ако бях някой дебелак сигурно нямаше и да се забележи, но аз и преди бях слаб. Когато забравяш да ядеш, друсаш се докато загубиш представа къде си и пиеш докато припаднеш тялото ти го отхвърля, особено ако си живял здравословно до тогава.

Скулите ми бяха изпъкнали, очите също. Бях станал като сянка, за разлика от човека, който бях преди месец. Започнах с хапченца, като нея, но те не даваха никакъв резултат. Трябваше ми нещо по-силно. Наистина силно, но с притъпяването на менталната си дарба притъпявах и физическата. Преди седмица се блъснах в стъкло, едва ме зашиха. И дори със скоростното заздравяване все още имах белези... Майната му на това.

Алкохол. Бях влязъл в магазина за да си купя нещо твърдо... Да си купя, защото избягвах да крада, след като не мога да избягам.Щях да прежаля малко пари все още харчех тези от диамантите. Оказаха се с висок карат и дори да напуснех Либра пак щях да мога да живея известно време без проблем. Макар че ако продължавах в същия дух едва ли щях да изкарам много.

Бях си забравил очилата вкъщи, но дори не го бях забелязал. Протегнах се за бутилка с уиски. Може би щеше да е хубаво да си взема повече, за да не се разкарвам толкова често. Ръката ми докосна нечия друга. Погледа ми се извърна леко и попаднах в тъмно сините й очи. Не ги бях виждал от месец, а ми се струваха цяла вечност. Ако знаех, че ще я срещна вероятно щях да се изкъпя, да се приведа малко в ред. Ако преди си мислеше, че изглеждам като клошар, не знам какво щеше да е мнението й за сегашния ми вид, когато и за себе си приличах на такъв. Взех бутилката от стелажа и й я подадох. Минах с опакото на ръката си и с ръкава пред лицето си, за да изтрия невидимите следи от белия прах. Едва две седмици и ми беше станало като тик.

- Вземи. - Сложих бутилката в количката й докато тя ме гледаше втренчено и си взех една и за мен. Погледнах отново в очите й, като хипнотизиран. Очаквах бъдещето й да ме залее, миналото. Копнеех за тях като наркоман, в какъвто се бях превърнал, за дозата си. Но там нямаше нищо имаше просто две сини очи, които играеха по лицето й. Фокусирането ми беше слаба страна в момента. Кокаина действаше с пълна сила замъглявайки и най тъмните кътчета на мозъка ми и дори и да исках да видя нещо просто не можех. Имаше само някакви размазани картини които не можех нито да различа нито да свържа.

Отклоних погледа си от нея прегръщайки бутилката и взех още две, а след това започнах да търся друг вид алкохол. Нали ако ги смесваш по-бързо се напиваш?

Aurora.: Червенокоската гледаше втренчено фигурата пред себе си и примигваше на парцали, всеки път задържайки клепачите си по-дълго, сякаш, за да се увери, че това, на което ставаше свидетел е истина. Виждаше подобна фигура, но не точно същата. Имаше доста еднакви, но и доста различни неща по него. Той ли беше изобщо? И какво бе направил със себе си? Не... тя не можеше да обърка тези зелени очи.

Една червендалеста вежда се повдигна на лицето й, докато морскосините й очи се спуснаха по тялото му, за да го сканират, а после изведнъж... смях. Тя избухна в толкова силен смях, че едва не изпусна бутилката, която държеше. Постара се все пак да я остави, преди да продължи да се превива и гърчи, разтресена от вълните на смеха си. Ситуацията беше толкова нелепа и иронична, че за момент си помисли дали Мариус не е просто илюзия и тя се смее сама на нищото.

Ама се докоснаха, нали? Това го нямаше в илюзиите й. За щастие, не можеше да сънува, така че и това се изключваше. Когато се успокои най-накрая, той се беше отдалечил с няколко крачки, но тя побърза да си придърпа количката и пак да се приближи до него.
- О, не може да ме подминеш просто така, мой човек.
Внезапно беше я обзело неистово желание да го разучи, да разбере какво се е случило със златното момче на Либра и защо изглеждаше като прошляк, след като преди няколко месеца й се закле, че алкохол в неговата къща няма. Доста хипокритско, ако питате нея.

- Изглеждаш като нещо сдъвкано и изплюто, а после и стъпкано. - констатира тя, подпирайки рамо на един рафт и скръсти ръце пред гърдите си, докато го оглеждаше обстойно. Боже, тя така ли изглеждаше отстрани? Е, тя поне знаеше как да се облича.. Беше привикнала с ефекта на хапчетата си и това вече й беше нормално състояние, плюс някой друг летящ дракон, който й се обясняваше в любов.

Frica: Защо й трябваше да ме следи? Нали си пазаруваше. Май щеше да е най-добре да се правя на ударен и без това така се чувствах. Като ударен самолет... Без пилот, срещу планински връх. Щях да се взривя тъкмо след малко. Спрях се и се вгледах в нея отново. Зениците ми бяха толкова разширени от голямата доза наркотик в кръвта ми, че ми беше трудно да я фокусирам нормално. Можех да чуя тъпаните в главата си и дарбата в мен, която се бунтуваше да ми покаже какво я очаква. Копнеех да видя, но не можех.

- Извинявам се, познаваме ли се? - Зададох въпроса си с лека изненада и спуснах погледа си по тялото й. После пак ги върнах върху лицето й. - Да не съм те чукал?

Опитах се да я заобиколя, но количката й запречваше половината хипермаркет. Нямах сили дори да се движа. Така се случваше когато бързам да ме замая. По някое време ме удря от веднъж и е по добре да съм седнал и заземен, да не взема да падна и да се изложа пред всички присъстващи, не че имаше кой знае колко хора.

- Виж, дори да ти е харесало ще ти откажа молбата за втори път, защото не съм в настроение точно сега. - А трябваше да се прибирам и до вкъщи... Дали ако се направя, че съм си спомнил коя е ще мога да си изпрося превоз? Кой да знае, че ще се направя такъв мармалад... Още не можех да улуча точната дозировка.

Aurora.: Аврора вдигна вежди в изблик на изненада и се засмя отново, след което се оттласна от стелажа и тръгна към него отново, завъртайки няколко пъти количката, след което се подпря на нея мързеливо и се загледа в ходещия мъртвец пред себе си. Чувстваше се като котка в игра на котка и мишка. Можеше да го дразни, все едно е настъпала опашката му с лапа и да го гледа как се мъчи. Какво ли ще стане, ако включи нейните илюзии към неговите медикаменти? Дали щеше да се самоубие?

- О, хайде де. Не мога да се свъртам на едно място след последния път, много ми се иска. Твърде добър беше, нищо че заспа на средата. - изпротестира Рори недоволно и завъртя един червен кичур от чупливата си коса около дългите си фини пръсти. Липсваше й само дъвката, с която да преживя и да пука балони и картинката щеше да е пълна.

- И с размера ти ще се справим все някак, може би ако сменим позицията тоя път ще взема да усетя нещо. - продължи да го подиграва с широка усмивка, която наподобяваше на Чеширския котарак от 'Алиса в страната на чудесата'. Бледото й лице едва не се пропука от подобно усилие, но си заслужаваше, за да вижда гневното му и заблудено изражение. Зениците му можеха да я глътнат, почти не се виждаха зелените ириси около тях.

- Какво стана, златно момче? Лош ден, лош живот? - попита вече по-сериозно и се изправи в нормална поза и се насочи към касата - Хайде тръгвай, ще те черпя каквото там пиеш. Ще се друсаш по пътя. - подбра го, без да му дава особен избор в живота. Искаше да научи какво е накарало този пацифист да премине 'от тъмната страна' на живота, при това без нейното присъствие наоколо, че да му влияе.

Frica: Завъртях очи. Не ми стигаше останалото, но и се опитваше да ме дразни. И все пак не успях да сдържа усмивката си. Колкото и смазан да се чувствах, просто тя беше като слънце. След като малката се справяше и аз можех. Стига да поемам контрола над скоростта си всичко щеше да е съвършено.

- Моите извинения, ако знаех, че не го усещаш в корема си... Жалко, че няма да има следващ път, за да ти го пъхна до белите дробове. Дори щях да ти дам да си избереш от коя дупка. - Вървях спокойно след нея до касата, където я изпреварих и застанах пред нея на опашката. - Не знам дали знаеш, но в момента банковата ми сметка е с повече нули отколкото можеш да прочетеш. Затова смятам аз да те почерпя. Имам си и повод... Аврора.

Натъртих на името й докато се подмесвахме бавно. Подредихме покупките на рампата докато флегматичната касиерка обслужваше единствения човек преди нас. Имах някакви просветления. Хумора ми започваше да си пропява път през замаяния ми мозък, докато не отмествах поглед от очите й.

- Мисля, че ти прозирам идеята. Искаш да ме напиеш и да спиш с мен отново, защото ти е харесало. Само че този път ти ще си на дивана, защото още ме боли гърба от предния път. - Обърнах се към жената зад касата която ни изучаваше с поглед. Местеше поглед от мен към нея, а след това и по цялата редицата с алкохол, която бяхме наредили. Сякаш се запасявахме за три дневен фестивал по надпиване, бяхме взели почти цял стелаж. Повечето тя, разбира се, но нямаше голямо значение.

Двамата се сбихме кой да плати сметката, образно казано, но накрая я оставих тя да го направи. После щях да настоявам да й върна парите, защото и без това разполагах само с такива в брой. Натоварих всички неща отново в количката и й отнех превозното средство бутайки го към паркинга. Хладния въздух ни удари на излизане през плъзгащите врати, но и леден да беше, не го усещах.

- Ще ме закараш ли? Не ми се ходи през половината град, за да се прибера. - Това звучеше така сякаш не й давам никакъв избор. Всъщност май това правех, макар да знаех всичките й истории и да няма за какво да си говорим, аз пак бих ги изслушал...

Aurora.: Значи все пак я помнеше. Имаше някакви проблясъци на здрав разум, въпреки положението си. Това още повече засилваше интереса й какво го е предизвикало, че да се разсипе по този начин. Това си беше коренна промяна само за месец. При последната им мисия той изглеждаше съвсем наред, като се изключи факта колко голям сухар беше, ама то и тя не беше в по-добро настроение.

- Доста се изхвърляш, не мислиш ли? Освен ако не криеш пилон за стриптизьорки в гащите си, не виждам покритие на думите ти. - каза му тя хапливо, извъртайки ирисите си към тавана и поклати глава. Нямаше да спре да се гаври с него, особено като виждаше колко точно неадекватен е. Пълен смотаняк.
- И какъв е повода, Мариус? - попита, сбръчквайки носа си, но по лицето й отново заблестя развеселената й усмивка - Надрусал си се с двойна доза и не знаеш на кой свят си? Или си достигнал ново ниво в Нирвана от бял прах? - Рори снижи гласа си до шепот, но не откъсна очите си от неговите, за да види той дяволитите пламъчета в тях, естествено ако можеше да фокусира.

Отстъпи му количката и го поведе към черното си Камаро, което бе спряно не много далеч от изхода. Докато натоварваха всичките покупки в багажника й, тя не успя да се възпре от желанието си да зяпа летаргията на движенията му. Беше като... ами като на забавен каданс. Дори дракона й, който й правеше серенади до преди малко и се рееше из въздуха, сега се търкаляше по земята от смях.
- Ще те закарам, защо да не те закарам. - каза му кротко изпод вежди, докато се опитваше да нареди бутилките в някакъв ред, така че да не се счупят при пътуването - Ти ще ми кажеш ли кой камион ти е минал отгоре? Или, може би, валяк, че да оправдае смаляването ти? Май и си по-нисък вече, като че ли...- продължи тя все така ведро и когато приключиха с нареждането, Аврора скочи в кабриото си и изчака пасажера, който щеше да кара.

- Само трябва да ме насочваш. Не помня много къде беше. - промърмори - И си сложи шибания колан. - допълни по-строго. Тя беше добър шофьор, но летящите дракони понякога пречеха на движението й, и предпочиташе да си останат живи в такъв случай. Двигателя измърка изпод капака, съживил се за ново приключение, когато тя завъртя ключа на стартера и потегли с мръсна газ.

Frica: Покатерих се в колата или може би правилните думи бяха-натъпках се. Не беше малка, даже напротив, но аз си бях дълъг. Вързах се за седалката с колана и се отпуснах на седалката спокойно. Мамка му, всичко ми се въртеше...

- Кой е казвал нещо за бял прах? И защо предположи изобщо, че съм надрусан? - Да, защото то не си личеше от пет километра. Отново минах с ръкава през лицето си, но колкото и да се взирах в плата не откривах никакви следи от кокаина. Оставаше просто да е налучкала. Нямаше и голямо значение. - Завий на следващата пресечка в ляво.

Насочих я и погледнах навън от страничното стъкло. Може би трябваше да си взема някакъв алкохол да си пия спокойно. Като ме стовари пред нас щеше да ми се наложи да си пия сам. А можеше и да я объркам и в крайна сметка да склони да ме остави у тях за през нощта, за да не обикаля целия град.

- Тук сме надясно. - Казах малко преди отбивката... Всъщност направо си я беше подминала. Получих убийствен поглед. Усмихнах се невинно и я уверих, че може да завие на следващата и пак да се оправим. - Ще празнуваме отстраняването ми от полевите минии. Забавно нали? Особено като се има на предвид, че дарбата ми е свръх скорост.

Кога бях започнал да я гледам, а тя защо гледаше мен, а не си гледаше пътя. Мислех си, че ще мога да отделя очите си от нея ако не виждам бъдещето й, но беше толкова трудно. Бяха толкова красиви. Морско сини и много дълбоки. Преглътнах шумно, защото дори тя да гледаше към пътя си аз продължавах да зяпам профила й.

- Тука сме надясно пак. - Кога ли щеше да осъзнае, че се въртим в кръг? Прехапах устната си и извърнах лицето си напред, за да гледам пътя. Дали утре сутрин щях да мога да виждам отново? Дали тя щеше да е с мен утре сутрин... Трябваше да надникна. Само за малко...

Aurora.: Развеселения й смях се изтръгна внезапно от устните й и се загуби някъде из нощния вятър на Букурещ, но тя не престана. Смя се известно време, хвърляйки му един ироничен поглед, а после поклати глава.
- Захарче, ти на стар краставичар краставици ли се опитваш да пробуташ? - попита през смях, опитвайки се същевременно да види нещо познато. Не беше в съзнание, когато той я заведе у тях, но пък на връщане към щаба беше гледала доста дълго време през прозореца и беше запомнила някакви неща... уж.

- Been there, done that. - каза му - Мога да позная един обещаващ наркоман от километри. Тикове, погледи, поведение. Да не говорим, че изглеждаш като нещо престояло под земята с месеци.- усмихна му се този път с нейната блестяща и очарователна усмивка, преди да се съсредоточи отново върху пътя.

Новината за отстраняването му я шокира, въпреки всичко. Щом братовчед й няколко пъти поверява нейния живот точно на него, значи много разчиташе на него. Не й пращаше случайни гардове.
- И защо това? Да не си изял закуската на Имир? Или той най-накрая разбра колко си дразнещ? - поинтересува се, но този път не беше подигравка, просто закачка. Не искаше да го садва още повече, и без това си изглеждаше достатъчно депресарски.

По някое време Рори забеляза.. Ама май бяха минали вече от тук. И улицата изглеждаше позната.. като че ли минаха и точно тази сграда преди няколко минути. Да не говорим, че драконите, които се движеха около колата, вече бяха станали два и се движеха в някакви кръгчета като пумпали. Защо, по дяволите?
- Мой човек, ти знаеш ли изобщо къде сме и накъде трябва да идем? Колко точно си нокаутиран? - попита, намаляйки скоростта за пореден път и се спря пред следващото кръстовище, след което се обърна към него - Накъде точно трябва да карам? - рижавата й вежда отново скочи нагоре, докато ноктите й тропаха по кожения волан.
Тя очакваше отговор.

Frica: Дали да си кажа или да не си казвам. Можех да си правя пас. Тя не питаше защото й пука, питаше просто от любопитство. Не, заради мен, по-скоро заради Имир. Какво ли да съм направил, че да ме отстрани.

Щях малко да забуча носа в предното стъкло, когато малката спря без никакво предупреждение. Та тук дори нямаше светофар. Бях я забил в някакви криви тесни улички, от които и аз не знаех много добре изхода. Предположих, че ако завием на ляво и все ще стигнем до някой по-голям булевард.

- Как на къде... Към вкъщи. - Отговорих й с цялата сериозност, на която бях способен.
- И къде у вас? - Беше много секси с тази повдигната вежда и с тези очила. Приличаше на секси учителка от някой порно филм. Оставаше само да ми духа и щеше да е точно като в порно филмите.
- В леглото ако може. Там ще си пия. - Не можех да отклоня вниманието си от лицето й. Все още си мислех за думите й. Не можех да повярвам, че само от тиковете и начина, по който изглеждам беше успяла да определи точно на какви наркотици съм. - Добре, я пробвай на ляво, че не знам къде сме...

Огледах се наоколо, но наистина не можех да се ориентирам. Всичко ми беше като в мъгла. Дали от наркотиците или от присъствието й, което също ми действаше като наркотик. Облегнах главата си на прозореца и се завъртях леко към нея, за да я гледам по удобно.

- Спомняш ли си когато припаднах от нищото, преди да ме дочупиш. След това ми се случи още един или два пъти в щаба. Братовчед ти го забеляза и предпочете да ме отстрани от полевите мисии. Следователно, нямам нищо за губене вече... Защо да не се отдам на твоята практика с притъпяването. - Отговорих все пак на въпроса, който беше задала по-рано. - Ти ме вдъхнови, Аврора.

Aurora.: Червенокоската му метна един мрачен поглед и изпсува изпод дъха си, докато завиваше на шибаното ляво. Започваше вече да му се нерви. Тя не беше толкова бавна, нали? Той определено беше много бавен. Внезапно й идеше да му забие главата в таблото, ей така много силно. Погледна го пак. Ама той живота достатъчно го е наказал, не му трябваше повече. И драконите кимаха дори на това й решение да бъде милосърдна, а после се върнаха към обясненията в любов. Ама вече един към друг. Тя се чувстваше леко изолирана. Колко тъжно..

- Рискуваш да си останеш на средата на улицата, момченце. Даже и алкохола няма да ти дам, задето ме разиграваш само. - заплаши го, докато се оглеждаше на едно кръстовище и отпраши отново напред. Нямаше голям булевард, нямаше позната улица.. Вече и тя не знаеше къде се намира. Чудно, сега той изгуби и двама им.
Червенокоската отби в дясно рязко и изръмжа изпод дъха си, след което извади телефона си. Така става, като не излизаш особено много от вас...
- Знаеш ли си поне адреса? - попита го, докато пръстите й тракаха по дисплея, за да намери джипиеса си. Ядоса се и на бавния интернет, както и на бавния телефон. Още утре щеше да го смени... Ама сега трябваше да си стигне до тях.
- Заеби, отиваме в нас. Ама ти ще носиш покупките, за наказание. - предупреди го и въведе собствения си адрес, изчака цели две минути, в което гледаше тъпо драконите, които се натискаха на предния й капак, за да се преизчисли тъпата карта и скоро отново запали и тръгна по стрелките на ебаната машинка.

- Не си ли направи някакви тестове? Поне, за да разбереш какво точно ги предизвиква тези припадъци? Тогава и двамата отнесохме доста бой, нормално е, ама после.. - изкоментира по-сериозно и същевременно спокойно. Едната й ръка почиваше на кормилото, другата движеше скоростния лост, защото.. автоматика е за аматьорите!! По някое време му хвърли един поглед и забеляза, че той пак се взира в нея.
- В колко измерения ме виждаш? - попита малко по-развеселена, решена, че това, което го караше да действа така бе кокаина и вероятно всичко му беше като холограми и се умножаваше по две и три.

Frica: Ами ако ме оставеше по средата на улицата пък щях да се сноша с клошарите... Да се сдуша, не да се сноша. Сношаването май беше секс. Както и да е. Да се сдуша с клошарите и да си живея с тях докато не ми просветне и да си намеря апартамента където да се надрусам и с малко по малко късмет просто да сложа край на живота си. Никога не бих се самоубил нарочно, но ставаха и инциденти, нали.

- Ще си поема наказанието и обещавам да си тръгна като се сетя за адреса. - Още не можех да се сетя името на улицата нито за името на комплекса в който се намираше апартамента ми. Бях изключил до толкова, че в главата ми се въртеше само името на улицата, на която живеех с родителите си.

- Няма смисъл от тестове. Знам какво ми е. Заради шибаната ми дарба припадам. - Кос поглед от страна на Аврора. Дали не си помисли, че говоря за тичането? Едва ли. А дали да й изясня, за какво всъщност говорех? Нямаше и за какво да го пазя в тайна. Винаги можеше да попита братовчед си и той самия да й каже. Както беше научила истинското ми име от майка си. - Заради виденията. Менталната дарба... Реших да пробвам като теб, да я убия и да се приключва, но ми пречи на тичането...

Повдигнах рамене и се свлякох малко в седалката уж за по-голямо удобство. Не я виждах в измерения. Или може би я виждах. Понякога се бавеше толкова, че времето я накъсваше на моменти. Сякаш спираше за няколко секунди в една позиция и продължаваше насечено. Това може би по някакъв начин се водеше като измерения, може би, хакерските неща не ги разбирах. Макар, че тя беше обучена за Либра. Прехапах устната си взирайки се в профила й, преди да срещна очите й отново.

Движехме ли се? Май не... Може би спряхме. Огледах се, но прозорците сякаш бяха покрити с нещо бяло, нищо не виждах, но беше светло. Като в лудницата, потискащо чак.

Aurora.: Това беше доста...доста интересна тема. От една страна му съчувстваше. Все пак, кой друг ако не тя, знаеше какво е да се бориш с ментална дарба? То си беше ужас, да се опитваш да я държиш под контрол. Но все пак методите му я изненадваха. Не очакваше такова поведение точно от него. Така де, мистър Злато предния път говореше с такова отвращение за наркотиците.

- Не мога да помогна, аз си имам само ментални психози, с които се боря. - спомена, когато той заговори за физическата си дарба и ускори скоростта, когато вече видя позната улица и успя най-най-накрая да се ориентира. Трудно си беше. Сякаш се беше забила в обетована земя и нямаше излизане от там.
- И все пак не мога да повярвам, че си опитал моя начин. Какво беше... някакви глупости за това, че наркотиците не помагат за подтискането, както и че си много силен когато те не ти действат и само се проваляш. А и да не забравяме, че в твоята къща алкохол не се пие и аз трябва да следвам твоите съвети. Гледай само да не припаднеш от предрусане на седалката ми. - горчивата й усмивка се появи на лицето за кратко. Тя не беше забравила думите му. Едва ли някога щеше, въпреки че той бе само непознат тогава.

Ами сега? Сега не беше нещо особено повече. Познат. Познат, който щеше да приюти на дивана си като бездомно коте, което е срещнала на улицата. Нямаше да му спести всички цинизми. Той не й ги спести предния път...
- Интересно ми е защо сега? Моите дарби започнаха да ми правят проблеми още в началото. Бяха непоносими. Когато ги овладях се поукротиха, но не достатъчно, че да водя какъвто и да е нормален живот на Либра. - каза му откровено. Почти бяха стигнали. Още няколко пресечки, а после трябваше да разтоварят половината магазин, който тя бе купила и натикала в багажника си.

- Наскоро ли я откри, или просто не се занимаваш с нея? Защото малко или много - всяка дарба има нужда от трениране, докато я усвоиш. - продължи, завивайки по своята улица. Новото й място. Имаше си даже личен гараж на приземния етаж. Натисна копчето на едно дистанционно и метална врата в тъмнокафяво се вдигна бавно, а после червенокоската паркира вътре.

- Все още ми дължиш основен ремонт на стария апартамент. - напомни му с крива усмивка, докато взимаше все пак две торби. Останалото беше за него, тя трябваше да има една свободна ръка, за да отключва напред.

Frica: Не можех да повярвам, че точно тя ми чете конско. Беше някак неестествено. Бяхме си сменили ролите и сега аз бях този, който трябва да слуша съветите. Всичко от това, което тя ми повтори й го бях казал, когато ми се наложи да я пазя. Изглеждаше ми грозно да се друса, но пък беше толкова приятно да не виждаш всички онези неща, които ще се случат на приятелите ти, познатите или просто случайните хора на улицата само като ги погледнеш в очите.

Не беше изпадал в подробности за дарбата си пред никого и едва ли тя щеше да е първата. Не искаше никой да е наясно какво точно преживява и макар тя да беше прескочила оградата и да беше станала част от 'Който и да е', макар цялото й семейство да беше от Либра, все пак не исках да издавам тайната си.

Взех останалите неща от багажника и тръгнах след нея към асансьора, който беше с чип, като в моята сграда, а скоро бяхме и на етажа. Бяхме потънали в тишина. Тя беше казала това, което имаше намерение да каже, чакаше моите отговори, но те така и не напуснаха ума ми. Прекрачих прага на апартамента й и се огледах дезориентирано. Като цяло ми липсваше всяка концентрация. Последвах я отново до кухненския бокс и стоварихме всички покупки на плота.

- Винаги съм я потискал. Родителите ми очакваха да придобия физическа дарба и когато получих първото видение... Никога не им казах за това. Просто продължихме да чакаме. Скоро след това се появи и физическата. Те бяха щастливи, аз също. - Отворих хладилника, който вероятно е бил по-пълен когато го е купила от магазина за техника.  Започнах да подреждам покупките в него, така че да мога да побере всичко, без да я поглеждам. - Не ми се беше случвало да припадам, първия път беше онази вечер. Сякаш тогава отключих целия й потенциал. После ми се случи още два или три пъти, затова ме отстраниха. Реших, че трябва да я потисна по някакъв начин, но тъй като не знаех как, просто използвах твоя.

Повдигнах раменете си и затворих хладилника облягайки се на него. Вгледах се в нея за един миг, който ми се стори вечност. На това му се казва споделяне. Премълчаване на по-голямата част от цялата история и изразяване на някакви чувства. Уж трябваше да ме накара да се почувстван по добре, но не се получи. Проклинах деня, в който получих тъпата дарба, както и всеки следващ ден, в който тя печеше на живота ми.

Отделих се от хладилника и отвори вратата. Вгледах се в нещата вътре и извадих някакъв алкохол. Оставих го на плата и се загледах в бутилката сякаш имах дарбата да я отворя с поглед. Дълбоко поемане на въздух. Някакъв проблясък на думите, които ми беше казала.

- Обещах, че ще го направя и ще го оправя. Полицията изобщо пуска ли да се влиза в него? - Отворих хладилника отново и прибрах алкохола, а след това извадих нова бутилка и я оставих на плота. Затворих хладилника и се втренчих в новия предмет пред себе си.

Aurora.: Докато думите му се лееха от розовеещите му устни, Рори се настани на един от щъркелите от другата страна на плота и го наблюдаваше с леки наченки на гняв. Не може да игнорираш подобно нещо. Тя лично беше пробвала, но не се получи, затова и предприе онова пътуване. Затова и бе прочела толкова книги, затова и бе станала толкова добра в професията си. Това, и защото наистина обичаше да бърника там, където не й е работата.

Червенокоската извади от задния си джоб малка метална кутийка разграфена на много малки сектори и си взе няколко хапченца в различни цветове съвсем деликатно, докато го гледаше как .. ами зяпа някакви обекти. Трябваха й нови, драконите бяха загубили очертанията и цветовете си, и на тяхно място я зяпаха червени чифтове очи от ъглите на бялата й кухня.

- Чакай, чакай, чакай... какво, по дяволите, правиш? - попита, след като глътна хапчетата и скочи бързо от стола и му взе бутилката от ръцете, след което извади една по неин избор. Вече започваше да я дразни - Ще ми развалиш хладилника - оплака се тя, фрасвайки го леко по гърдите и вместо това изми две от новите си чаши, сложи маслинки и наля мартини, след което му подаде едната. - Ако не ти се нрави ще ти отворя водка, само моля те, спри да отваряш проклетия хладилник. - каза му накрая и се усмихна незабележимо на нейния дракон. Пак беше един и пак я обожаваше. Тя се чувстваше прекрасно. Настани се отново на щъркелите.

- Съжалявам да го кажа, тъй като си мислех, че имаш поне грам мозък, като нямаш външност, ама очевидно живота наистина те е очукал.. Ти си най-тъпото същество на света. Ментална дарба не се игнорира. То не е физическо, не е нещо, което ще спреш като заспиш, или се заключиш у вас. То обсебва мястото, което е най-уязвимо за теб - съзнанието ти. И колкото и да искаш... не можеш да избягаш от там. - каза му тя, отпивайки от чашата си и завъртя показалеца си по ръба й - Затова напуснах нашите. Почти веднага се отправих на пътуване, за да търся илюзионисти и крадци на сънища. Трябваха ми поне насоки... нещо. Защото те побъркват и накрая завършваш в лудница. С илюзионизма се бях подготвяла и сама, но... ако не им обръщах внимание, до сега да съм развалина. They are fucking with your mind. - разяснии, вперила морскосините си очи в чашата и се подсмихна накриво.

'И въпреки това се друсаш като за световно, нали? Толкова добър пример си само..' изкоментира иронично съзнанието й
' О, я се шибай.' отвърна му хапливо и извъртя очи, преди да вдигне ирисите си към Мариус отново.


Последната промяна е направена от Alex на Чет Апр 19, 2018 3:14 am; мнението е било променяно общо 1 път


Time and time again I have to pinch myself when I see you next to me.
You are my dream come true.
avatar
Alex
Admin

Брой мнения : 447
Join date : 16.05.2014

Вижте профила на потребителя http://hollywoodcity.bulgarianforum.net

Върнете се в началото Go down

Re: Моят свят няма цвят без теб, първи си, дори отзад напред, музата на всеки мой куплет, искам те сега, между преди и след. |Аврора и Мариус|

Писане by Alex on Чет Апр 19, 2018 1:55 am

Frica: О, аз си тръгнах, но преди това за собствената си безопасност им теглих по един куршум между очите, а след това ги надупчих целите, ей така, за да е сигурно, че са умрели. Щях да ги и разчленя, ама ми се спори прекалено извратено, затова ги ставих така. обадих се в полицията съобщих за убийството и ги погребах. Плаках заедно с всички на погребението, а ден след това започнах да търся щаба на Либра. Надявах се да се въртят в гроба...

Осъзнах, че гледам в точки и нищо не правя. Просто дъвча пластмасовия меч и гледам в празната си чаша. Нейната също беше празна. Налях. Потърсих я с поглед. Тялото й се извиваше под съпровода на музиката. Не бях сигурен дали тя танцува за песента или песента свири за да танцува Аврора.

Пукащия звук от срещата на картофите и олиото ме изкараха от новия унес и очите ми се започнаха да търсят лицето й, докато тя се приближаваше към мен. Усмихваше се. Устните ми разсеяно последваха примера на нейните и оставих клечката на плота, за да ударя чашата си с нейната и двамата да пресушим съдържанието им.

- Не знам. Аз съм сигурен, че нямаше да си толкова секси като мъж. - Отново я огледах, но по бързата процедура, за да мога отново да заседна в очите й. - И щеше да ми бъдеш голяма конкуренция Вероятно и по-голяма пишка от мен щеше да имаш... Нямаше да мога да си намеря нищо за чукане... Аз предпочитам да си жена, и да си от 'Който и да е'. Така за мен остават всички в 'Либра'. Без мъжете, че не са ми секси...

Погледнах сандвича, който Аврора беше сътворила и оставила пред мен и корема ми изкъркори шумно. Май щях да дочакам картофите. Не ми се искаше да започвам сега, защото трябваше да й изям хладилника и след това да заспя на плота, защото нямаше да мога да мръдна от тук.

- Стига, моля те. И двамата знаем какви са тези шарени хапченца. И аз минах през тях преди да стигна до тук. Само украсиха виденията. - Подсмихнах е едва едва и изпих следващата чаша мартини. Това така щеше да ме отреже, че нямаше и да стигна до ядене. Налях отново.

Aurora.: Ииии нека войната с картофите започне... СЕГА!
Аврора отвори пакета, докато олиото вече пукаше и сигнализираше, че е готово за ползване. Ама как да се спаси от пръскането? Червенокоската грабна един прозрачен капак за тенджера и го обърна като щит. После с една голяма решетъчна лъжица загреба част от картофите и ги пусна в тигана, а после го захлюпи с капака веднага и избяга на няколко крачки. И пак я улучваше, мамка му.

Рори бе прибрала косата си във висока опашка, която се вълнуваше при всяко нейно подскачане от улучване от горещо олио, а дракона сякаш още повече я спъваше, като й се въртеше в краката. Когато сложи достатъчно картофи за един тиган, тя се доближи до госта си и го измери с поглед, преди да отпие от чашата си и да запали цигара.

- Моля те, определено щях да бъда много секси пич. И съжалявам да те уведомя, но това, че съм момиче изобщо не ме спира да ти крада момичетата. Така че успех. - всъщност червенокоската предпочиташе мъжете. Беше си правила някакви експерименти с момиче, нямаше нищо против хората, които го обичаха, но лично нейните предпочитания бяха по-хетеро и от неговите. Това обаче си го премълча, предпочиташе да го дразни с блестящата си усмивка и тъмни мотиви.

Устните й се разтвориха бавно след предната дръпка и се събраха, а след малко от тях започнаха да излизат малки димни кръгчета.
- Всъщност хапчетата ми са с примеси от ЛСД и метаамфетамини, но в тях има и лекарства против различни видове психоза. Нещо като произведение специално за мен. - отвърна му тя, свивайки рамене и остави цигарата си, за да отиде и да разбърка картофите. Пак я опръска нещо, този път изпсува през зъби и се върна при Фрика.

- Та почти няма странични ефекти... освен един-два летящи дракона, но те са послушни. - Рори се пресегна, понеже нейната чаша беше празна, а той не я беше напълнил, и му измъкна неговата чаша изпод носа. - Сам си си виновен, казах ти да не ми я оставаш празна. - предупреди го и му се изплези, след като я пресуши и отново започна да се поклаща на място, докато си допушваше цигарата и чакаше да се изпържат картофите.
Борбата е безмилостно жестока...

Frica: Езика ми се беше подул от толкова пиене. И с това не ядене, беше нормално. Налях в чашата й, но по невнимание разлях около чашата. Изправих се от щъркела подпирайки се на плота. Преместих внимателно чашата й и се приведох, за да изсърбам мартинито. Не можеше да заносваме алкохола. Не че нямахме в изобилие, но пък си беше грях. Езика ми мина по плота и когато се уверих, че по него са останали само лиги го забърсах с ризата си. така беше по-добре.

Изискваше известни усилия да се покатеря отново на високия стол. Кой беше измислил такова нещо да се слага до плотовете. Трудно се качваш, трудно слизаш и лесно падаш... Доизпих чашата си и я напълних отново. Поглеждайки към Аврора установих, че вече ми се мажеше повече от преди. Имаше три очи, а по средата на лицето й се мъдреха нос и половина. Премигнах няколко пъти и разтресох глава. Не помагаше много, даже хич...

- О, значи си падаш по това. Дали ще може да ми намериш две твои приятелки които да са ми навити? - А защо не с нея,нали? Ами не, с нея не можеше защото не исках да я деля. Ако можеше някога да е моя я исках само и единствено за себе си. Не мъже, не жени, нямаше да я деля с никого... Но тя никога нямаше да бъде моя, защото щях да умра преди изобщо да съм я поискал. - Ако изобщо си завързала някакви приятелства. И ще трябва да ми кажеш предварително, защото ако ме хванете в такъв момент няма да го вдигна никога, колкото и малко кръв да изисква.

Когато вдигнах бутилката отново, реших да не рискувам и да не разхищавам, затова устните ми опряха в отвора, а няколкото големи глътки затоплиха всичко в мен за няколко секунди. Задавих се и оставих алкохола на плота. Сега вече наистина не знаех къде се намирам, ако не се държах за плота щях да се изхлузя от стола.

- Надявам се да не ми се обидиш че няма да те включа, ама предпочитам по време на секс да правя секс, а около теб само плямпам... - Евала. Тя се справи с картофите! На плота до мен се появиха цели две чинии. Опитах се да си открадна картофче, но все не улучвах чинията... Мамка му...

Aurora.: Сега вече Рори беше супер развеселена я от хапчетата, я от мартинито. Каквото и да беше, тя имаше сили да пробяга целия свят. След като остави чиниите пред него, тя почисти плота и подскочи леко, настанявайки дупето си върху него, така че да е срещу него, за да има достъп до чинията си.

Пръстите й обхванаха големия сандвич и тя се облиза, събирайки очите си в него, сякаш беше най-скъпоценното нещо на света.
- Ще ме извиняваш, но си имам някави приятели. Ако искаш да знаеш, когато не се дразнят с мен, понякога съм много забавна! - изпротестира тя и отхапа една голяма хапка, докато го гледаше как се мъчи да улучи чинията си. Подтисна смеха си, защото щеше да се разхвърчи навсякъде храна, но побърза да скрие чашите и бутилката от нейната страна на плота, за да няма достъп той до тях. Все пак.. тя беше едва четиридесет и няколко килограма, колкото и да бе загубил той, щеше да й е доста трудно да го пренесе до където и да било, дори до близкия диван.

- Може би трябва да ги повикам сега. Ти ще припаднеш след малко от толкова алкохол и предрусане, на мен ще ми стане скучно и ще имам с какво да се забавлявам. - продължи да го дразни тя, докато преглъщаше и взе един дълъг картоф, след което го поднесе към устата му. Мъчеше се като грешен дявол, милия. Колко забавно. Може би затова и тя се кикотеше, докато мърдаше леко ръката си и той така и не успя да хване картофа. Накрая тя се предаде и го изяде, а той остана с пръст в уста.
- Хайде, яж, ще изстине. - пришпори го тя развеселено и натъпка устата си с картофи.

Frica: - Ама нали казах да ги викнеш когато мога да го вдигна, не е честно само да гледам. - Оплаках се и се опитах да се концентрирам. Успях да си взема картофче най-накрая и да си улуча устата. Това си беше чиста проба късмет. Чудех се как ще напъха сандвича в устата си, но тя такава уста отвори... Сто процента така ми се видя защото виждах по едно и половина. Три очи имаше това момиче, ама пак беше красива.

Напипах си сандвича и го взех в ръце. Омазах се целия докато го напъхам в устата си. Какво беше сложила? Кетчуп... Изобщо имаше ли нещо течно вътре? Загледах се в храната докато преживях. Прилошаваше ми. Май трябваше да спра да ям, ако не исках да върна алкохола.

- Вкусно е. Направо си царица на сандвичите. Трябва да си намериш приятел и да го правиш щастлив с тези сандвичи. А ако искаш и жена си намери. - Натъпках останалата част от сандвича в устата си и се опитвах да го сдъвча. Трудно беше, не можех да си затворя устата. Потърсих с какво да го прокарам но мартинито беше чааак до нея.

- Може ли такова нещо. Каква домакиня си. Подай тая бутилка малко. - Заговорих с пълна уста и за малко да я наплюя. Реших да натъпча и малко картофи в бездънната яма. Ей така че малко празно ми се виждаше. Май трябваше да преглътна с вода, а не с алкохол. И без това възпитанието ми беше на ниво тази вечер, но така или иначе никога не са ме учили на обноски, тях сам си ги придобих.

Aurora.: Пф... да бе, да се нарамва с такава глупост - гадже, само защото трябвало да сподели дарбата си с някой. Ами ако не искаше? Защото Рори не беше голяма доброволка да споделя. Най-много с дракона, дето си фърчеше около нея.
- Ако ще е само заради това, по-добре да си седя сама и да се възползвам от кулинарните си дарби сама. Много труд, много драми - не е за мен това то мъжа или жената. - Червенокоската преглътна малко по-трудно, сещайки се за последната си връзка и как точно приключи тя. Не, това не беше удачна тема за размисъл сега.

Вместо това остави половината сандвич и скочи от плота. Заобиколи го и отиде до хладилника, за да извади сок от банан и ягода, както и две чаши.
- Ти приключи с мартинито за сега. Бутилката е на дъното, а ти си пред припадане и не мога да те нося, така че - сок. - заяви му, тропвайки пред него една висока водна чаша със сок, а после взе друга за себе си и продължи да се храни.

За жалост, обаче, тя не можеше да не забележи колко сакато и нескопосано ядеше сандвич той. В смисъл... имаше повече продукти на лицето му и в чинията пред него, отколкото в устата му. Всичко падаше, размазваше се, а той беше толкова, тооооолкова бавен. Нямаше как Рори да не избухне в смях. Опита се да преглътне преди това, но беше ужасно трудно, когато той отправи тъпия си поглед към нея.
- Господи.. - промърмори тя, когато се поуспокои. Все още не можеше да продължи.

- Ще умра заради теб някой ден.- констатира, клатейки глава, докато все още се прокашляше, но все пак си погълна всичко.
- Все още не мога да разбера.. - започна, докато оставяше своята чиния в мивката и отпиваше от сока, след което заобиколи плота и отиде до него с няколко парчета кухненска хартия. Трябваше да го почисти, преди той да омаже апартамента й. Нов си беше още - Как толкова бързо си се предал? Естествено, че моя път е най-забавен, но ... Преди три месеца ти беше много скучен, дори не пиеше. - попита го накрая, докато почистваше старателно лицето около устните му, напълно съсредоточена в работата си, като от време на време мяташе някой поглед към очите му.

Frica: Госпожица 'Не мога да те нося' проваляше всичко. Сега как да си умра от препиване като не можех дори да припадна. Пецакваше ми светлото бъдеще направо. Как да съм щастлив после. Нацупих се леко докато Аврора обикаляше кухнята и отсервираше всичко. Бях целия омазан, не смеех и да мръдна, защото не знаех на къде ще поднесе тялото ми. Не бях наясно дали и краката ме държат, защото изобщо не ги чувствах. Задника го чувствах, защото ме болеше от толкова седене на ръбавия й стол вече.

- Аз никога няма да те умъртвя. Винаги съм бил тук, за да те пазя... Освен сега, защото съм прекалено зле и себе си да опазя. - Опитах се да пусна някаква усмивка, но тя беше толкова близо до мен, че можех единствено да остана сериозен. Да я гледам в очите, докато тя мести своите от моите към устните ми, и да стоя като вцепенен. Това беше толкова грешно, по толкова много параграфи. Не можеше просто да стои там, с лека усмивка и да ме гледа над очилата си. Бях сигурен, че ако не бях пил толкова и ако преди това не се бях надрусал като животно, сега това панталоните ми щеше да е на кокал, а сега дори не го усещах.

- Не бях скучен. Бягането е... Беше моя живот. Чувствах се свободен, жив, можех да направя всичко. Не бях посегнал към това, не защото съм скучен, а защото в състоянието в което се намирам сега не мога да бягам. Всъщност сега не мога и да се движа... Беше въпрос на избор, а сега избрах това. - Опитах се да се изправя от стола и едва не се свлякох в краката й. Задържах се на плота и пуснах крива усмивка. - Ако имаш вана, мога и там да спя...

Aurora.: След като почисти глупака от мизерията му, той най-накрая изглеждаше в малко по-прилежен вид. Рори се замисли за момент дали да не му даде още мартини, че да се умъртви напълно, че да го гримира, докато е в безсъзнание. Щеше да му е много интересно на сутринта. Може би беше добър урок никога да не стига до този край. Но пък как да му го причини? Нещо в нея я възпираше...

Очите му светеха като зелени коледни лампички на фона на мъртвешко бялото му лице, докато я наблюдаваше толкова старателно. Едно приятно топло чувство се зароди някъде в корема й, докато оставяше салфетките на плота до тях, а той едва не падна пред нея. Ръцете й се стрелнаха, за да го подпрат все пак, а когато се стабилизира, тя повдигна уж строго веждата си и пръстите й минаха през рошавата му рижава коса, създавайки пълен безпорядък там.

- Ти си идиот. - каза му тя, клатейки неодобрително глава и се отдръпна, преди хапчетата й да са й подействали още повече и да са премахнали и малкото задръжки, които и без това бяха колебливи. Все пак той може и да е идиот и грозни и дразнител и... абе имаше си някакъв чар там. Чар, който я караше да въздъхне леко, когато се отдели на достатъчно разстояние от него, а дракона, който се бореше за сърцето й, започна да се пъчи мъжкарски и извади отнякъде бяла ръкавица, хвърляйки я в лицето му, за да го предизвика на дуел.

- Нямам вана, ще спиш на дивана. Хайде, домъквай се до него, аз ще ти намеря завивки, преди да си припаднал. - каза му набързо и се изгуби от погледа му, отправяйки се към спалнята си. Извади му възглавница, както и завивка, за да не му е студено на боклука, а после се върна в хола, пускайки ги на дивана, след което му пусна от любимите аржентински сериали.
- Имаш ли нужда от още нещо?

Frica: Да, аз бях истински идиот за да си помисля, че е толкова добра идея да дойда в апартамента й да пием.Това си беше чист мазохизъм. Сега не бяхме на мисия, не трябваше да се правя, че я търпя, за да прикривам, че всъщност си умирам да я нападна. А, колко нужда имах тя да има нужда от същото. Но едва ли с мен. Защо съм й аз. Още от началото си представяше как ме убива и дори сега да бях минал от нейната страна и да ме чувства малко по-близък едва ли щеше да е на същото мнение, когато се изчистя достатъчно за да го вдигна.

- Yes, madam. - Това щеше да е трудно, но след плота идваше стена и след това под... Успях да се добера до дивана, докато тя се върне със завивките. Колкото и бавен да бях... Вероятно щях да се блъсна някъде ако реша да използвам несъществуващата в тялото ми физическа дарба в момента... Ако си чувствах краката...

Седнах на дивана и се помъчих да си сваля панталоните. Когато ги разкопчах обаче се усетих, че както в повечето случай нямам бельо, затова гениалния ми мозък реши да си остане с тях и започна мъчението да ги закопчая отново.

- Не, направи много за мен, дори да не ме харесваш. Задължен съм ти още повече. - Отпуснах тялото си върху дивана и прегърнах възглавницата вместо да я сложа под главата си. Придърпах си и одеялото. - Ако искаш може да си допием мартинито преди да съм припаднал... Само предлагам.

Усмихнах се, докато гледах нагоре към лицето й. Истината беше, че компанията й ми харесваше. Тя можеше да бъде не само забавна. Това го знаех отдавна. Можеше да бъде мила, нежна, ако пожелае, но я бяха наранявали някакви неблагодарници, затова така се беше дистанцирала от всички, като се изключат задължителните отношения с колегите и семейството. Аз щях да й стана приятел, да се наложа като такъв. Пък дори и обикновен

Aurora.: Червенокоската обмисли офертата му за няколко секунди, сетне сви рамене и отиде набързо до кухнята, за да вземе мартинито, както и чашите, но този път и сок, за да не е само алкохола. После седна от другата страна на дивана и се излегна по дължината му, подпирайки главата си на едната си ръка, а с другата надигна чашата си.

- Невероятно е, нали? Колкото и да си бърз, колкото и възможности да имаш да избягаш от всичко... менталните проклятия ти ебават цялата вътрешна система, защото от тях не можеш да избягаш, дори да имаш суперскорост. - каза тя замислено, заглеждайки се в екрана на телевизора срещу нея, където някаква девойка с дълга абансовочерна коса се мяташе насам-натам и ревеше като малка пикла, а някаква възрастна вещица се опитваше да я удържи и й заби един шамар. - Това сигурно боли. Удари я и ти де.. - изкоментира тя, но последва кадър, в който само се гледаха и ревяха, което отегчи Рори, накара я да погледне към компанията си.

- Кое е най-странното и забранено нещо, което си правил със визическата си дарба? Какво е изобщо да имаш физическа дарба, интересно ми е. - попита, обръщайки се по корем и остави чашата си на земята, след което скръсти ръцете си под брадичката си и размаха босите си крака във въздуха. - Нашите толкова се надяваха... Баща ми владее вода, а майка ми - огън. Аз не само, че не взех нито една от тяхните, ами и започнах да крада сънищата им. Първия път го направиха неволно, бяха толкова ядосани... И на всичкото отгоре не стига, че развих една ментална дарба, ами и се появи втора, която пак е ментална и ме съсипва. Не бях адекватен кадър за Либра, затова и се пренасочих към единственото разумно решение - да съм полезна там, където мога. Те така и не го разбраха. - Аврора отметна няколко непослушни кичура от очите си и сви рамене - Извинявай, пак говоря за себе си. Та, твоята? - попита, повдигайки вежди и се настрои за слушане.


Frica: Чудех се какво точно да й отговоря, но преди да съм започнал тя отново заговори и дори да знаех всичко за нея от това как се е родила, през това какви са й дарбите и как са се появили, до това как ще умре, ми беше приятно да я слушам. Изобщо не поглеждах към екрана. Интересното се случваше пред мен. Леко забавено, думите й леко се влачеха и образуваха поток от бавни изречения докато премигваше и преживяваше това което разказваше отново.

- Физическата ми дарба. Тя ми е наследство от баща ми. Той беше със свръх скорост. Преди да я получа ме караха да тичам с километри. Може би сам я провокирах по някакъв начин. Тичал съм през целия си живот, но така и не можах да избягам от него. Той винаги беше пред мен, зад мен, навсякъде около мен. Докато беше жив никога не съм си и помислил, че ще мога да се скрия. След това... Ами след това започнах работа в 'Либра' и... Като цяло за мен физическата дарба е целия ми живот, сега не знам какво да правя без нея, сякаш вече нямам цел. - Въздъхнах защото не знаех какво повече да кажа. Толкова я зяпах, че накрая погледа ми беше застинал в една точка, някъде по лицето й. Не бях сигурен от колко време не бях мигал, затова се разконцентрирах и се постарах да отместя погледа си.

- Майка ми владееше два елемента-земя и огън, а баща ми освен свръх скоростта замразяваше и разни неща с допир. Изключих как се казваше тази дарба. Бяха много надарени, но с болни мозъци. Както и да е. Кажи ми още нещо за себе си. - Протегнах си ръката, за да си стигна до чашата и да се разсея малко. Не исках да ме помисли за някой вманиачен или психар, защото не отделям погледа си от нея. А беше толкова трудно. Тя беше толкова красива... Как да отмести поглед от нея човек.

Aurora.: По време на разказа му, Рори се изправи в седнало положение, сгъвайки крака по турски и придърпа един пепелник до себе си, както и кутията с цигари. Една цигара набързо се озова между плътните й устни, а скоро запалката се погрижи за другото. Червенокоската отново отпи от мартинито си накрая, после от сока си и прокара пръстите на свободната си ръка през вълнистата си коса, докато обмисляше какво друго да му сподели за себе си.

- Нещо за себе си... хм. А, добре. - нагоди се малко по-удобно и си надяна най-сериозната физиономия - Нямам приятелки, които да са ти навити, дори евентуално. - съобщи му с печална физиономия и издиша тънка и дълга струя цигарен дим в негова посока. Той се намръщи, а червенокоската се засмя леко и сви рамене. На бас, че той искаше да я замери с нещо точно сега.

- Случвало ли ти се е... - започна малко по-сериозно, поглеждайки надолу към скута си, където пръстите й си играеха с полупразната кутия цигари - Имам предвид по време на мисия. Случвало ли ти се е да се наложи да убиеш невинен? Имам предвид напълно невинен, който е ... знаеш, добър. Не като нас. - попита го тя, прехапвайки долната си устна, докато дима излизаше през ноздрите й, подобно на огнедишащ дракон. Червените й къдрици се спускаха бавно и лежерно една по една от рамото й и препречваха гледката към лицето й и по-точно - тъжните й очи и зачервените й страни.

Frica: С толкова много наркотици ми беше трудно моето минало да си спомня... Странно, как нейното не можех да забравя. Прехвърлях спомените й, но май не беше преживявала такова нещо. Дали не се беше случило наскоро? Не я бях виждал от месец... Ами ако просто ме изпитваше, за да знае дали съм убиец? Не, вината й беше повече от очевидна, че да е просто проба, не можеше да ме погледне.

- Няма невинни. - Отговорих простичко, опитвайки се да я накарам да се почувства по добре. Не исках да се чувства виновна, ако случайно е затрила нечии живот. - Моята философия е, че след като е умрял значи е имало причина. Всеки си има собствен път... А ако говориш за бившия си, според мен си беше в правото да му светиш маслото. Той си го заслужи. - Трудно ми беше да се изправя до седнало положение, но го направих все пак. Протегнах се и отместих непослушните кичури коса от лицето й, за да срещна шокирания й поглед. Май не трябваше да й казвам, че знам за бившия й. Трябваше да отклоня вниманието й от това.

- Красива си. - Споменах ей така... Повдигане на вежда от нейна страна. - Искам да кажа, че кой нормален би те сменил с онова чучело. Тя си беше грозна. - Добре трябваше ми скоростен нов подход преди и аз да си умра на място. Прочистих гърлото си. - Да убивал съм много хора, но никога не съм ги слагал на везна. Дори или лоши... Предполагам това не е много в моя полза. - Прочистих гърлото си, изпих цялата чаша и се простна на леглото дивана й по гръб, отново.

- Аз убих родителите си. Направих едно добро дело, но ми бяха родители. Според теб това прави ли ме лош? - Сега не смеех да я погледна. Дали щеше да ме убие в съня ми или просто да ме вкара в някоя илюзия просто така и да ми прекърши врата...

Aurora: Той....откъде...какво? Как? Защо?
Очите й бяха придобили размери на космически кораби, докато съзнанието й прехвърляше отново всичките им разговори отново, за да се сети дали някъде не се беше изпуснала по темата, или го беше споменала неволно. Може би шега? Не... той знаеше. При това с дяволски подробности. Устните й се разтвориха за момент, но от тях не излезе ни вопъл, ни стон.

И какво можеше да каже? Да, убих го, защото бях надрусана и ядосана, и сърцето ми бе разбито? Не... Дори той да не я съдеше.
- Не съжалявам за това, което им причиних. - каза му сковано, наблюдавайки промените в лицето му - Те си го заслужиха. - каза и загаси цигарата, след като издиша една голяма димна завеса във въздуха.
- Въпроса е ти откъде знаеш. Май не ми казваш всичко за тази твоя дарба. - отбеляза и преглътна. Наля си нова чаша и я изпи почти наведнъж. Ума й вече се маеше, погледа й също, но трезвата й преценка за потенциалната опасност, която представляваше той.

- Всъщност говорех за един охранител по време на последната мисия, която взехме с теб. Докато ти беше в трезора един от охранителите се опитваше да се събуди, въпреки силите ми. Не можах да го удържа. А той искаше просто да си изпълни дълга. Имаше семейство, деца... А аз го убих в съня му, защото иначе щеше да провали мисията и щяха да те заловят в трезора. - обясни все пак, навеждайки отново погледа си, спомняйки си за всички новини и вестници, които дълго време не й даваха да забрави за постъпката си.

Новината за родителите му я прие със смесени чувства. Не беше сигурна какво значи добро дело. Нейните родители също не бяха цветя. Баща й се отрече от нея, не желаеше дори да я поглежда, какво остава да я защитава по време на мисии. Вероятно щеше да я остави да умре при врага, пред това да предаде Либра, но тя никога не намери смелостта да му стори зло. Както и желанието. Просто се примири.

- Значи какво? Виждаш бъдеще и минало, така ли? - попита несигурно и се излегна на дивана по негов пример, придърпвайки една възглавница и също я гушна - Какво ще ми разкажеш за теб тази вечер? Очевидно ти знаеш всичко за мен. - промърмори смутено и се облегна на ръката си отново.

Frica: Какво за себе си? В интерес на истината тя беше права. Аз бях скучен. Много скучен човек. На мен никога нищо не ми се случваше или просто аз прелитах покрай него като светкавица и така и не му обръщах внимание. Най-големия ми крах бяха тези шибани видения.

- Просто виждам някакви неща, това е. Не мога да го контролирам... Когато ме натисна на онова легло... След всичко, което видях съзнанието ти просто ме изхвърли. Направо ме нокаутира... От тогава когато съм сред повече хора просто припадам. Имам чувството, че ти отключи някакво следващо ниво. Не мога да си го обясня. - Провлачих тихо. Какво трябваше да й кажа? И без това изпаднах в прекалено много подробности. Не стига, че се опитвах да пазя тази си дарба в тайна, ами сега и разправях подробно... Но пък тя нали имаше такива дарби, можеше и да помогне с нещо. - Винаги съм крил какво виждам. Видял съм повече смърт отколкото ти можеш да си представиш, затова накрая спрях да й обръщам внимание. много е вероятно да се побъркам. Не издържам вече... Омръзна ми да стискам зъби.

Така много ми се виеше свят, а вече бях и ял. Щеше да е по-добре да седна. Изправих се внимателно. Облегнах се на голяма възглавница, която направо ме обгърна, отпуснах се изцяло и си взех да гушкам по-голяма възглавница. Мекичко.

- Преди да се появя аз родителите ми са работили в "Либра". Били са много добри в работата си, но по-късно решават, че тяхното призвание е друго. Двамата са едни от основателите на Опозицията. Направили са си дете с цел. През целия ми живот ми набиваха в главата как в "Който и да е" работят само манипулативни използвачи, заради които глупаците от "Либра" си дават животите. Искаха да ме внедрят, за да привлека още и още хора с физически дарби, и един ден да избият всеки един, който работи за "Който и да е". - През цялото време си намирах точки, в които да гледам за да не поглеждам към нея, защото прекалено много я зяпах, а не исках да я притеснявам. В крайна сметка очите ми отново я намериха и не можеха да се отделят от нея. - Според теб какво щеше да ми се случи ако бяха разбрали за виденията?

"Няма да отглеждаме изроди!" - Гласа на баща ми прокънтя в главата ми като изстрел, който ме накара да подскоча. Протегнах се и си напипах чашата си, за да си пийна малко това имаше нужда от прокарване. Нямаше да й подсказвам отговора на риторичния въпрос.

Очите й бяха толкова сини дори в тъмнината... Отново попаднах в техния капан. Устните ми се разтвориха леко изпускайки въздуха от дробовете ми... А дали да не я целуна? След всичко, което й казах ли? И ако ме изхвърли през прозореца? А как да стигна до нея?

Aurora: И тя си мислеше, че е живяла труден живот. Сега червенокоската се чувстваше зле, че му мрънкаше толкова често за своите проблеми, след като той самия имаше доста на главата си, но ... Да игнорираш демоните си не помагаше. Нали? Кой друг, ако не тя, го знаеше толкова добре? Рори въздъхна леко, докато се наместваше по-удобно и го следеше с поглед, докато се опитваше да си намери място. Никой не обръщаше внимание на сериала вече.

- Значи знаеш как ще умра? - попита и преглътна, за да раздвижи внезапно пресъхналото си гърло. Имаше нужда от още пиене за това. Доля си мартини и отново го обърна, след което се обърна към него.
- Мисля, че трябва да я тренираш. Мога да ти помогна. Това е най-малкото, което мога да направя, след като аз съм ти донесла тези главоболия. - заговори вместо това, придавайки си по-сериозно изражение. Нямаше начин да го остави просто така да се мъчи и да се съсипва. Той не знае какво да прави с една ментална дарба. Не е имало кой да му каже.

В ума й вече се заформяше план откъде може да намери повече ресурси за тази дарба, повече информация. Със сигурност не беше единствения регистриран случай с такава аномалия в дарбата си. Може би имаше нещо свързано с лей линиите.
- Значи казваш, че не знаеш как се казва... - попита го, докато си мислеше кой архив да разбие, за да намери това, което търси. Когато обаче погледа й попадна отново на него той беше толкова... ами едва държащ очите си отворени. Погледа й омекна както и чертите й.

- Предполагам, че можем да отложим проучванията за утре. Сега май е време за сън. - каза му с една замаяна усмивка и се засмя леко на собствената си глупост. Твърде много се беше въодушевлила. Едва ли щеше да си легне и тази вечер. Едно хапченце и щеше да прекара цялата вечер пред компютрите си.
С едно забавено движение, червенокоската се изправи на колене и подреди пак възглавницата, която си беше взела, а после се изправи в цял ръст и взе две от чашите. Направи крачка към кухнята, но после се върна при него, заставайки над него.
- Не си лош. Направил си това, което е било нужно, за да оцелееш. Това е животът. - каза му тихо и се усмихна леко.


Frica: Дали знаех. Бях я виждал толкова много пъти как умира... Наистина не исках да го виждам отново. Беше прекалено болезнено. Стана прекалено болезнено. Не исках да си го причинявам още един път. Можех да твърдя, че я обичам. Бях преживял с нея цялото й минало, алтернативното бъдеще и дори смъртта й и исках да съм до нея, надявайки се, че това няма да се случи. Не и толкова скоро, колкото й беше предопределено, не и по този начин.

- Да, виждал съм те да умираш. Различна обстановка, но един и същи начин. - Не знаех защо толкова много се въодушеви за това да ми помага и дори не бях сигурен, че е чула какво и казах. Последвах примера й и върнах възглавницата от където я бях взел и си придърпах завивката за да се увия като пашкул. Дори не знаех защо ми беше толкова студено.

Време за сън. Това значеше, че тя ще ме остави и ще си иде в стаята, където й да беше тя. Щеше да ме остави да си почиван, а утре щеше да се опита да ми помогне. Дали щеше да успее да намери някакъв вариант, с който да спра да виждам целия живот на хората? Щях да се навия да пия хапчета, стига да си върна скоростта и отново да се чувствам жив.

- Аз не се чувствам лош. Те и без това щяха да ме убият ако бяха разбрали за дарбата ми. Виждал съм собствената си смърт малко повече отколкото съм виждал твоята. - Прошепнах й на светлината от телевизора и се усмихнах съвсем леко. - Не трябва да се чувстваш длъжна да ми помагаш. Аз си вършех работата, мой си е проблема, че не си носех очилата.

Наистина, наистина много ми се искаше да си говоря с нея до сутринта, но заради тъпите наркотици и препиването с мартини се чувствах като парцал и бях сигурен, че изглеждам по същия начин. Очите ми просто отказваха да се държат отворени... И май заспах докато говоря.

Aurora: - Лека нощ, грознико. - каза му, но този път шеговито и му намигна изпод големите си очила, които вдигна на главата си и се запъти към кухнята, за да остави чашите и празната бутилка. Боже, изпиха една бутилка за толкова отрицателно време, че човек би си помислил, че са били цяла тумба, не само двама души. Докато вървеше ума й се отнесе към спомените от изминалата вечер и държанието на госта й, решенията му и дарбата му.

Особено дарбата му.
Сега нямаше да й даде мира цяла нощ. Какво беше? Защо той го имаше? Как можеха да го контролират? Какво щеше да бъде нужно?
С пораженческа въздишка червенокоската намери кутийката с хапчетата си и взе две специфични, които щяха да са й достатъчни, за да изкара цялата вечер и да проучи някои неща.

Спането не й беше приоритет за сега. Вместо това си направи един чай и се преоблече в къси панталонки и широка тениска. Вдигна косата си на рошаво кокче и надяна пак очилата, настанявайки се на удобния си стол пред компютрите.
Пръстите й въведоха паролата и всичко започна...

Дори не беше сигурна кое време беше. Цяла вечер се опитваше да търси ключови думи, подобни събития и други а-нормални феномени. По случая бе отворена специална папка, в която тя принтира и събра всяка възможна информация, която успя да изрови за тази вечер. Дори не усети кога бе отминал ефекта на хапчетата и главата й се беше отпуснала върху клавиатурата. Важна бе само една дума на един от последно принтираните листи, която бе оградена с няколко червени кръгчета и старателно подчертана.
Сеул.

Frica: Събудих се от някакви вибрации и не бяха от треперещото ми тяло. Нещо в джоба ми вибрираше. Успях да го измъкна с треперещите ми пръсти и да отговоря на обаждането от щаба. Трябваше да се надрусам отново. Това не беше живот. Бях като ударен самолет, главата ми пулсираше, а цялото ми тяло трепереше. Не бях сигурен как ще издържа на цял ден пред мониторите така. Може би трябваше да си взема нещо, което да използвам там.

Изправих се и потърсих Аврора. Ако се беше събудила щях да й обясня, че не мога да остана, макар обещанието което дадох снощи... Боже главата ми така пулсираше и спомените ми бяха прекалено смътни...

Намерих я пред компютъра. Очилата й се бяха разместили, а бузата й спокойно почиваше върху клавиатурата. Устните й бяха леко разтворени. Липсваше й само лигата и щеше да е най-сладкото нещо на света. Беше прекрасна, сякаш създадена само за мен. Прехапах устна и внимателно се приближих. Наистина не исках да я будя, но щеше да се изкриви ако спи така. Вдигнах я внимателно, заради треперенето на тялото си се притеснявах да не я изпусна, и я пренесох до дивана където аз спах. Малката изсумтя няколко пъти, но дори не си отвори очите. Оставих я внимателно и я завих. Вгледах се в нея за един дълъг момент, преди да седна на масата втренчен в нея. Как беше възможно да се влюбя точно в нея? И как няма? Тя не притежаваше само външна красота.

Изправих се и се приведох над нея. Ами ако се събуди? Щях да поема риска. Устните ми съвсем леко докоснаха нейните. Аромата на мартини ме блъсна, но без да знам защо това ми хареса. Беше като първата ми целувка. В корема ми се блъскаха пеперуди и дори не изпитвах глад, без значение, че съм ял само един сандвич през последните тридесет и шест часа.

Отделих се от нея, защото не исках да я будя и се затърсих за лист. Беше трудна задача, но накрая намерих химикал и един тефтер. Отворих на произволна празна страница и с усмивка написах няколко думи(Благодаря за снощи. Скоро ще се видим пак.). Оставих тефтера на масата и я погледнах за последно днес, преди да се затичам. Когато действието на наркотиците отминеше и не бях прекалено пиян можех да си го позволя. Не се удрях в сгради и предмети... Скоро наистина щях да я видя отново, а може би щях да спечеля и сърцето й някой ден.


Последната промяна е направена от Alex на Чет Апр 19, 2018 3:25 am; мнението е било променяно общо 1 път


Time and time again I have to pinch myself when I see you next to me.
You are my dream come true.
avatar
Alex
Admin

Брой мнения : 447
Join date : 16.05.2014

Вижте профила на потребителя http://hollywoodcity.bulgarianforum.net

Върнете се в началото Go down

Re: Моят свят няма цвят без теб, първи си, дори отзад напред, музата на всеки мой куплет, искам те сега, между преди и след. |Аврора и Мариус|

Писане by Alex on Чет Апр 19, 2018 1:58 am

Aurora: Сърцето ми гълъбо, сърцето ми...

Пръстите й въртяха помежду си бележката, която той бе оставил, обещавайки й, че ще се върне. Не, че тя го притискаше. Не го и искаше. Просто той си раздаваше обещания наляво и надясно, очевидно без ни най-малка представа какво значи 'мъжка дума', карайки едно малко черно сърце да се развълнува за един кратък момент. Само за миг. Но си научи урока, че няма смисъл да трепка и да се вълнува, след като винаги, винаги ще бъде разочаровано.
Предадено.
пролет зелена е...
Билетите, които стояха на бюрото до нея се бяха обезсмислили. Защо изобщо да ходи, след като него го нямаше? Не благоволи да отговори на телефона си, който намери в базата данни. Не се появи повече на вратата й, въпреки че знаеше къде живее. Не я извести дори с шибан гълъб, че предпочита да друса и да се забие у тях, вместо да си мръдне задника и да се опита да оправи кашите в живота си.
Гневът й караше кръвта да препуска яростно като раздразнен жребец из вените й, но нямаше да го търси повече, след като той очевидно не желаеше да бъде намерен. Още повече след като братовчед й съобщи, че го е изгонил още същия ден, когато той напусна апартамента й.
огнено лято е...
И защо? Защо заминаваше? Защо багажа й беше приготвен и я чакаше пред вратата, таксито долу пред входа й вече надуваше клаксона, сякаш целеше да събуди нарочно целия квартал в три през нощта, а тя все още стоеше до прозореца и се взираше в нищото. Сякаш така той щеше да се появи отново. Да бе..
есен дъждовна е...
Загадките не трябваше да остават неразрешени.
В това се убеждаваше Аврора, докато асансьора бавно я носеше към приземния етаж. Бе накъсала единия билет на парченца, ядосана, че си е помислила дори, че някой може да участва в живота й без да я нарани, но все пак замина. Едната й ръка дърпаше малък куфар, в другата стискаше папката, която бе заформила едни задоволителни размери с информация. Качи се на самолета. Без да поглежда назад. Престори се, че не го търси с поглед на летището по някаква странна случайност, нито дори в самолета. Надруса се стабилно за този полет... Щеше да е дълъг, а тя нямаше върху какво друго да се съсредоточи, освен в гнева към себе си, че е толкова наивна. За пореден път. Океанската шир в очите й бавно замръзваше и се превръщаше в отражение на ледения полюс.
Това заслужаваха единствено.
Всички.
ледена зима е...


Може би съм станала малко
студена. Не ме съдете - твърде
дълго бях прегръщана от ледени ръце.

- Дами и господа, пристигнахме благополучно на летище Букурещ. От името на капитана и на целия екип Ви благодарим, че пътувахте с нашата компания. Моля, бавно и спокойно да приберете багажите си и да се насочите към изхода в предната част на самолета. - оповести дружелюбната стюардеса с медено гласче, докато Рори се оглеждаше дезориентирано. Не беше сигурна кога точно бе заспала, но се чувстваше страшно изкривена от позата, в която бе седяла.

След няколкосекундно протягане и оглеждане във всички посоки, както и презареждане с хапченца, червенокоската имаше нови сили да стане и да се изнесе от проклетия самолет, с който сякаш от толкова пътуване се бе сраснала. Папката в ръцете й отсъстваше. Щеше да пристигне чак след няколко дни за по-сигурно. Информацията, която бе намерила в Сеул бе от жизнено значение. Рори се опитваше да успокои ентусиазма си, но дарбата, която бе намерила с всички тези проучвания можеше да се окаже една от най-редките и древни дарби на света. Толкова информация... толкова запаси, толкова... това можеше да промени толкова много неща. "Колко жалко, че е била дадена на боклук като него" мислеше си всеки път, когато се сети за него.

Дори по време на престоя й в Сеул той не я потърси. Не, че тя вече го искаше. Просто го отбелязваше. Както и отбелязваше лицето му на вратата в хотела си... И го целеше с ножове. Ей така, за упражнение. Не стигна до сънищата му. Не, защото не можеше, а просто реши, че той не си заслужава тя да изразходва толкова енергия, прекосявайки континенти, за неговите мизерни сънища.

Таксито спря пред къщата й и първо лъскавочервените й токчета се показаха, после два дълги крака и накрая излезе в цялата си прелест и с леко рошава прическа от съня. И без това беше късно. Момичето нямаше намерение да се показва пред други хора. Дори рошава, нали все пак си беше права косата й? Поне донякъде. Тогава нямаше проблем. Шофьорът й асистира с куфара и тя му даде голям бакшиш, след което побърза да се прибере. Още когато отключи вратата, изхвърли настрани обувките и куфара си. Разкопча ципа на роклята, която беше точно по нея до кръста и бухнала надолу до средата на бедрото й. Махна всички обеци, гривни, часовници и огърлици. Махна дори шнолата си. Отиде в банята и си наплиска лицето си със студена вода. Побърза да измие зъбите си и да си легне, понеже бе скапана.
Когато обаче вдигна лицето си срещу огледалото отново, тя срещна чифт тъмнокафяви очи, в които горяха живи пламъци.

Преди да успее да създаде каквато и да е илюзия, или изобщо да реагира.. за нещо... с каквото и да е...мъжът зад нея докосна рамото й само за миг и всичко пред очите й стана черно. Последното, което Аврора помнеше бе нечии смях и ... като че ли... чу името си.



Frica: Спрели са времето ръцете ми...

Трепереше...
Знаеше изхода...
Доза...
Когато белия прах попадна на своето място и зениците му се разшириха света придоби нови цветове. Всичко стана сиво, като стар ням филм. Времето нямаше значение, защото той вече не се контролираше от него. То беше спряло. Беше само той, нямаше други. Никога нямаше, сякаш всяко едно същество целеше да го остави сам. На светлината на мониторите Мариус приготвяше внимателно втората доза, която да поеме с рязко вдишване, но вратата се отвори и през нея влезе Имир Валдъз...


Малки вселени са очите ти...


Сини ириси...
Вдишване...
Алкохол...
А тя се погрижи за него, когато имаше нужда. Затова и само тя имаше значение. Трябваше да иде при нея. Имаше нужда да я преоткрие. Да разбере как се чувства, да я погали и може би да я целуне, но този път когато е будна.
Пръстите му минаха през рижата му коса, която беше мокра от дъжда. Целия беше мокър до кости и дори не знаеше къде се намира. Прекалено надрусан... Прекалено пиян, за да стигне до където й да е, дори до апартамента й... Имаше нужда от своята вселена, която намираше дълбоко в очите й, от нейния живот, от който искаше да е една голяма част... Не можеше...
Пред лицето се появи позната мъжка физиономия. Лице, което не беше виждал сякаш с години, защото работеше за Опозицията... Изгуби съзнание.


Пълни са с тебе са очите ми...


Врагове...
Приятели...
Живот...
Нямаше право да иде при нея. Не и когато те я искаха толкова много. Нещо вътре в него се беше пречупило, но не само заради следващата доза или заради тази, която взе преди час. Той нямаше да може да я види повече, не и ако иска да я запази жива. Те не трябваше да знаят за нея. Тя беше единственото, което го крепеше все още на повърхността. Надеждата, че някога ще се измъкне, ще може да прекъсне всички връзки с Опозицията веднъж завинаги и очите им ще се срещнат отново, защото спомените не му бяха достатъчни. Те бавно биваха изтривани от паметта му. Дали от алкохола или кокаина беше без значение. Тя му беше нужна...

- Марио. Ще ти дам адреса. ще те чакаме до две минути. - А дали щях да мога да стигна за две минути? Не бях много надрусан. Само приятно замаян. Колкото всичко отново да стане сиво, приятно, сигурно. Получих адреса и се затичах. Колкото повече се приближавах обаче толкова по-бързо започваше да бие сърцето ми. Сърцебиенето разбира се нямаше нищо общо с бягането. Приближавах се към апартамента й. Към нея. Те бяха дошли за нея, и ме изпращаха за подкрепление. Дали бяха нахлули?

Нямаше две минути, бях там за по-малко и съжалих, че съм закъснял. Бяха нахлули. Тя беше в лапите им, а аз бях надрусан. Не можех да ги победя, дори да не бях вкарвал нищо в носа си от дни. Аз бях сам, те бяха петнадесет. Връхлетях в апртамента като светкавица и повалих единия без да се колебая.

- Какво става? - Попита дълбок мъжки глас. Очите ми срещнаха неговите. Тя беше в ръцете му... Никой. Нямаше. Право. Да. Я. Докосва!...

- Мариус? Какво? - Оттласнах се от поваления и се хвърлих срещу другия. Целия треперех, но този път от напрежението. Беше ми рано за абстиненция. Вече не чувах нищо. Нямаше да се успокоя докато не му откъсна ръцете, само защото я докосва. Някой ме хвана. Стисна ме. Костите ми започнаха да пукат под натиска, но дори болката нямаше никакво значение, само тя. Бях обезумял и не само аз го забелязвах. Отнесох юмрук в лицето и още един, и още един... Започнах да я губя от поглед. Кучия му син се опитваше да я изнесе.

- АВРОРА! - Вика ми проряза въздуха, разкъса сърцето ми. Аз да позволя да я отвлекат. Да се проваля в поредната мисия. Не такава за пари, а тази за сърцето й. Бях изрекъл достатъчно лъжи в очите й, но обещанието, което бях дал пред себе си не можех да наруша. Нямаше да го направя, щях да я защитя с цената на живота си ако е необходимо. Дори не разбрах как се измъкнах. Как се движех... Сивото започна да придобива черни отенъци, които жадуваха да бъдат украсени в червено. Кръв...

* * *

Пръстите ми се плъзнаха по едната страна на лицето й оставяйки кървави отпечатъци след себе си. В другата си ръка все още държах нож, който не знаех от къде точно съм взел. Изтрих отпечатъците си от ножа и го пуснах на пода до едно от телата. Беше кървава баня, дори по зле от предния път. По пода нямаше само кръв, разхождаха се крайници и вътрешности, но тя беше в безопасност. Не успяха да ми я отнемат. Никой нямаше да ми я отнеме. Никога нямаше да го позволя.

- Аврора... - Прошепнах едва чуто, без да мога да позная гласа си. Трябваше да се свържа с някого. С 'Либра', с 'Който и да е'? Не знаех. - Аврора, моля те... Отвори очи...

Седнах на пода до тялото й и я придърпах към сее си, без да ме интересува, че ще я изцапам. Нямах място на което да се види цвета на кожата ми. Кръвта беше навсякъде по тялото ми, просмукала се във дрехите ми. Моя, тяхна... Дали най-накрая щяха да се откажат от нея? Колко от тях погубих, колко още трябваше да убия, за да я оставят намира...

Треперещата ми ръка продължаваше да оставя червени следи по бледата й кожа, докато шепнех името й поклащайки ни леко в танца на спокойствието или лудостта... Нали беше в ръцете ми, какво значение имаше?

Клепачите й се повдигнаха и цялото ми същество беше всмукано от сините й ириси. Въздуха ми насечено излезе през устните ми, докато картините се завихриха в съзнанието ми. Не бяха толкова ярки, не бяха като филм, а по-скоро като снимки... Макар всичко да ме болеше усмивката изгря върху лицето ми. Тя беше добре, а другото, целия свят можеше да го духа.

Aurora: Клепачите й трепнаха като крила на току-що излюпена пеперуда. Чертите на лицето й се стегнаха леко и придобиха някакъв живот. Аврора се събуди. Клепачите й тежаха два тона всеки, главата я болеше, все едно я бяха фраснали с чук, но първото нещо, което зърна бе познатите зелени ириси. Точно същите, които търсеше в последните седмици.
Ирисите, които бе намразила, заради наивността си.

Веждите й се сбръчкаха, беше готова да го оттласне и да го изгони, ако имаше сили изобщо да се изправи. Гърлото й гореше, гърдите я стягаха, а врата й сякаш гореше. Какво се случи? И защо той е в кръв? Какво правеше в апартамента й? Тя още там ли беше? Очите й се разтвориха по-широко...

Той се усмихваше. Не мигаше дори. Момичето усети, че задържаше дъха си, сякаш така момента спираше. Бавно се изправи в ръцете му. Мразеше го. Толкова много го мразеше, че очите й се напълниха със сълзи от яд, тънките й пръсти сграбчиха тениската му, но не го удари. И не помръдна, въпреки че носа й беше само на сантиметър-два от неговия. Моментът беше толкова наситен, толкова напрегнат. Тя изгаряше.

Изведнъж усети и премигна. Тя наистина изгаряше, но не заради него. Болката тръгваше от врата й и се спускаше по дължината на голият й гръб, след като бе свалила ципа преди толкова време. Внезапно болката се премести в корема й. Конвулсиите станаха по-силни и тя се свлече отново на земята, надавайки яростно ръмжене, докато се бореше за контрола на тялото си. Не можеше. Започна да хлипа и да се гърчи, стискайки очите си и отдръпвайки се от тялото на Мариус, за да не го фрасне във пристъп на болка.

- Боли.. -изстена през риданията си и заби ноктите си в мекия килим. Много скоро не можеше да контролира каквото и да е. Всичко бе твърде размазано, за да съществува.

Frica: Замръзнах...

Някой от тези кучи синове я беше наранил Идваше ми да ги съживя всичките и да ги убия на ново. Щях да оскверня труповете им, но малко по-късно, защото сега й бях нужен. Трябваше да й помогна. Допълзях до нея отново. Пръстите ми се заплетоха в косата й, която беше почти същия цвят като моята.

Нямах време да чакам никого да дойде до тук. Щяха да се бавят един милион години. Нямах време и да се занимавам с това да оправям тук. Да трия информация и да взимам каквото й да е, всичко можеше да се открадне от полицията ако е толкова важно и без мен 'Либра' разполагаха с агенти със свръх скорост, пък и имаше други много квалифицирани, които да проникват на такива места.

Промуших ръцете си под тялото й и с голямо усилие вдигнах и двама ни. Нея дори не я усещах, но тялото ми просто отказваше. Не знаех какви са раните ми и нямах време за инвентаризация. Усетих пръстите й, които се впиха в тениската ми. Притиснах я към гърдите си и внимателно я изнесох през вратата, която просто затворих след себе си.

Затичах се, колкото можех, внимавайки да не я изпусна. Ръцете ми не искаха да я задържат, а краката ми отказваха да се движат. Дробовете ми не искаха да приемат въздуха, а сърцето ми биеше така сякаш всеки момент щеше да спре от пренатоварване... Но аз тичах, докато пред очите ми не се разкри един от общите щабове на 'Либра' и 'Който и да е'. Нямаше много общи, но този беше голям, тук със сигурност щеше да има лекари. Навсякъде където можеха да пристигнат ранени агенти от която и да е от двете групировки имаше лекари, които да им помогнат.

Нямаше как да вляза. Трябваше ми някакъв код или просто щях да импровизирам. Спрях се пред големите врати на двора и погледнах към камерите нагоре. Не знаех номера й, а предполагам мен вече ме бяха изтрили от всяка система. Предполагам щеше да стане с име.

- Водя ранен... Аврора Валдъз. - Дали щяха да ме познаят без очила и целия в кръв? Това щях да го разбера само след момент. Вратите пред мен се отвориха след няколко секунди, които на мен ми се сториха като поне две вечности. Пристъпих навътре. Притиснах тялото й още по силно към моето, защото не вярвах на собствените си ръце. Вървях бързо, нямах никакви сили за още тичане. Пресрещнаха ме, бутаха носилка. Една, аз нямах работата тук. Някакъв мъж с престилка се опита да я вземе от ръцете ми. Не можах да повярвам, че изръмжах. Наистина не го очаквах от себе си, но нямаше кой друг да го направи. Внимателно я поставих върху носилката без да отделя поглед от нея. Тънките й пръстчета се впиха в белите чаршафи, които се изцапаха от кръвта с която аз я бях замърсил.

Тръгнах с тях, но не ми позволиха да вляза в стаята, в която я вкараха. Принудиха ме да чакам отвън. Щях да чакам, но защо тук? Защо не при нея? Чувствах се толкова празен. Сякаш бяха извадили всичко от мен и ме бяха оставили само с обвивка. Зелените ми ириси, които в момента почти бяха заличили зениците не се отделяха от вратата зад която я бяха вкарали.

- Господине... Извинете... - Знаех, че говорят на мен, но бях като изключен, хипнотизиран, готов да се отвори проклетата врата и да се вмъкна през нея, за да стигна до Аврора. Нисичка жена застана пред мен и се опита да привлече вниманието ми безуспешно. - Кръвта ваша ли е? Господине?

Тази луда ли беше, ако цялата тази кръв беше моя отдавна нямаше да съм жив. Не знаех как да й отговоря с клатене на глава и кимане едновременно, затова произнесох няколко думи като робот: "Има и моя", но без дори да помръдна.

- Мисля, че е в шок. - Каза тя, но този път на някой друг, защото... Ами на мен нямаше защо да ми го казва. - Трябва да го прегледаме. Заведете го до някоя стая?

Как така ще ме водят някъде... Щяха да ме отделят от нея отново, щяха да ме закарат още по далече. Не, нямаше да се дам... Поне така ми се щеше, но скоро забиха някъде в тялото ми игла. Не разбрах къде. Усещането беше сякаш навсякъде в мен се забиваха игли. Не изпаднах в безсъзнание поне, просто се успокоих. Знаех, че им трябвам буден, пък и ако затворех очите си беше много вероятно вместо преглед да ми правят аутопсия. Главата ми пулсираше прекалено много за да нямам сътресение.

- Обещавам, че ще ви освободим, нека само ви превържа. Става ли? - Кимаше ми нисичката жена, а аз се спрях за да стане по бързо, за да мога да се върна пред вратата й. Броих крачките и вратите и всичко. Знаех точно къде се намира, и че дори да съм целия потрошен мога да стигна до нея за три секунди, ако ме оставят без надзор.



Time and time again I have to pinch myself when I see you next to me.
You are my dream come true.
avatar
Alex
Admin

Брой мнения : 447
Join date : 16.05.2014

Вижте профила на потребителя http://hollywoodcity.bulgarianforum.net

Върнете се в началото Go down

Re: Моят свят няма цвят без теб, първи си, дори отзад напред, музата на всеки мой куплет, искам те сега, между преди и след. |Аврора и Мариус|

Писане by Alex on Чет Апр 19, 2018 2:02 am

Aurora: Александру Валдъз

- Как така сигнал, накъде отиват полицейските коли? - извиках гневно и ударих юмрука по масата си, която се разтресе из основите си. Очите ми се бяха свили на цепки, докато нареждах боклука, който заекваше пред мен. Щеше да си отиде, ако Клаудия не беше връхлетяла с гръм и трясък в залата и насълзени очи. Русите й къдрици се бяха разпиляли навсякъде, а едната й ръка притискаше устните й.

Погледът ми срещна нейния точно за няколко минути, преди да осъзная какво точно е разстроило любимата ми до такава степен. Тя беше твърда жена. Понасяше стоически избухливия ми нрав и инатът ми почти четвърт век. Окото й не трепваше при най-сложните мисии и физически подготовки, не издаде звук дори, когато я простреляха в рамото. Преживя смъртта на нероденото ни дете, както и скандалът с единствената ни дъщеря и нито веднъж не даде крачка назад, не ме остави, колкото и грешен да бях пред бог и всички останали. Възхищавах се на тази жена, дори да не й го казвах толкова лесно.

Но това й състояние ми бе почти чуждо и можеше да значи само едно нещо - нещо се е случило с Аврора. Стиснах зъби и избутах мухльото от пътя си, приближавайки се към съпругата си с тежка крачка и сложих ръце на раменете й. Очите ми се впиха в нейните и издишах яростно. Все още не желаех да говоря с дъщеря си. Тя предаде мен и фамилията ни. Предаде всичко, на което я бях учил тези осемнадесет години. Така ли се отплащаш на родителите си? Ако Клаудия преувеличаваше щеше да си навлече гнева ми и го знаеше, но тялото й продължаваше да се тресе от хлипания.

- Фрика я е довел в главния щаб. Все още не могат да я свестят. Опозицията са й били неизвестна субстанция и сърцето й е спряло за две минути.. - проплака тя, впивайки тънките си пръсти в ризата ми - Ако я загубя.. Ако загубим единствената си дъщеря заради твоя инат, никога повече няма да ме видиш! Достатъчно години търпях тази кавга! Искам си семейството. Върни ми я! Трябва да направиш нещо! Ще ги убия всички. Не ме интересува, че са ни били колеги.. - Клаудия се разпадаше в ръцете ми. Тялото й се тресеше, ръцете й ме блъскаха в гърдите, а аз просто я притиснах към себе си и я задържах здраво, докато престане.

- Тръгвай с мен. - казах й след малко и се втурнах към колата.
Не погледнах километража по време на пътуването, но стигнахме за по-малко от пет минути до щабът, в който се намираше Аврора. Връхлетях с вратата в болничното отделение и хванах за престилката първия доктор, който се изпречи на пътя ми, приближавайки го до лицето си.
- Къде.Е.Аврора?- изръмжах му насреща. Той доста бързо обясни, че е извън опасност сърцето й, но е в кома и не можели да направят нищо, освен да чакат да се събуди. Когато погледнах над рамото му за момент я съзрях, увита с мокри чаршафи и с торбички лед по цялото тяло, окачена с толкова много тръбички и системи. И кръв. Нямаше го живеца й, нито убийствения поглед, който ми мяташе всеки път, когато се засечем из щаба. Ръцете ми затегнаха хватката си около врата на лекарчето несъзнателно. Мразех лоши новини.
***

Влязох в малкия кабинет, където тъкмо бяха приключили с превързването на рижавото момче, заедно с по-голямата част от отряда ми. Яркозелените ми очи се впиха в тила му и изсумтях изпод дъха си, въпреки че излезе по-скоро като ръмжене. Долен червей.
- Хванете го.
***

Тежките ми крачки отекваха из цялата стая, но се стараех да се придържам към плана и да стоя от тази страна на дървената маса, за да не си изпусна обтегнатите нерви и да сложа край на мизерния му живот, преди да ни е казал нещо полезно. Ръцете ми обаче не мислеха същото. Когато се спрях и сложих ръце на облегалката на стола си, той изпука. Така ми се искаше да беше черепа му...
Сритах масата, за да я понаместя близо до него и облегнах лапите си на нея, провесвайки се наполовина върху нея, така че да го огледам по-добре.
- Същия боклук си като родителите си...- изплюх в лицето му думите с омраза, заедно с други ругатни, но трябваше да се съсредоточа. - Защо не осмислиш съществуването си и не ми кажеш нещо повече за Опозицията, преди да ти прекърша врата? Хубаво ли беше там? Реши да следваш пътя на мама и тати? Или просто те доядя, че не си достатъчно добър за тук? Говори бе, мизерник. - извиках му накрая и му завъртях един шамар. Не ме интересуваше, че едва се държи на краката си.

- Племенникът ми е бил глупак да те сложи да пазиш Аврора. Откога им снасяш информация. Заради теб ли са я погнали? Казвай, преди да съм ти откъснал езика и да карам някой телепат да ми превежда. - блъснах отново с юмрук по масата. Мълчанието му ме вбесяваше още повече.

Frica: Противно дори на собствените си очаквания не ме хвана страх от него. А може би трябваше. Лесно можеше да ме дочупи, не ми трябваше много още един два шамара и направо можеше да ми викат свещеник. Не трябваше да го предизвиквам. И да извика телепет, той нямаше да види нищо което да крия.

Бях преплел пръстите си и държах ръцете си в скута, защото нуждата от кокаин беше станала вече прекалено осезаема. Леко потропвах с крак, без да мога да се спра. Просто не можех да застопоря тялото си на място, което не ми пречеше да го следя с поглед. Беше бесен. А дали знаеше какво се случва с нея? Тя добре ли беше? Нищо не знаех и за нищо друго не можех да мисля. Как да се страхувам от баща й, като не знаех как е тя? Защо нищо не ми казваха?

Изплюх се настрани. Имах си достатъчно рани по устата, бяха се погрижили за това от Опозицията и дори не чак толкова силния шамар от Александру Валдъз предизвика кървене в устата ми. Погледнах го отново. Право в очите. Миналото му, настоящето и бъдещето му започнаха да се въртят в пред очите ми. Видях и Аврора. Беше толкова сладко дете, но когато и да го погледнеше лицето й добиваше сериозна маска. Насилих се да затворя очите си за няколко секунди и когато ги отворих, не поглеждах в неговите.

- Така като ме гледаш? Бях си като на курорт. - Предизвиквах го, играех си със собствения си живот, ама много яко си играех. Крайчеца на устната ми дори се повдигна, но само е единия край, от другия беше прекалено подута. Погледнах го изпод вежди и стиснах зъби, опитах се да си прехапя езика, но просто не можех. - Мен за нищо не ме е яд. Смятам, че вие не сте достатъчно добри, за да получите мен... - Ей тука си изядох боя! Но преди това: - Но ти си тъжен. Прикриваш чувствата си зад студена маска и арогантност, но знам, че нощно време плачеш заради това, че тя избра собствения си път. Трудно ти е да приемеш, че всеки сам избира пътя си и родителите нямат общо с избора. Точно като при мен...

Това не го знаех със сигурност. Никога не съм усещал чувствата във времето, но нямаше значение. Дразнех го прекалено много. Цялото ми тяло се стегна, очаквайки от него да ме убие. Едва ли щеше да е много бързо, можех да видя в очите му всички мъчителни начини и това, че предпочиташе да ме убие и едва когато съм на ръба между живота и смъртта да извика телепата, който да му превежда. Аз пък щях да отстоявам своето. Каква ли щеше да е реакцията му, ако си призная, че всъщност съм влюбен в Аврора и ще направя всичко, за да получа сърцето й?

Aurora: Александру Валдъз

Издишах тежко, стягайки челюстта си почти до болка. Юмруците ми пукаха от тягостната им хватка, докато се взирах в нищожеството пред мен. Изсмях се злобно, когато спомена Либра и поклатих глава, но щом засегна темата с Аврора вече беше пътник. Имах желание да го скърша като солета, кост по кост, та да усети как се чупи всяка една в мижавото му тяло.

Юмрука ми отново се стовари на масата и преди да се усетя, вече го бях сграбчил за гърлото и го притисках в отсрещната стена, вдигайки го така, че хилавите му крака да не докосват земята.
- Не смей да говориш за дъщеря ми. Не си достоен за това. - изръмжах му, треперейки от ярост. Борбата в мен беше твърде ожесточена. Дали щяхме да решим случая без негова помощ?

- Либра не се нуждае от надрусани отрепки като теб. Така че колкото и да се успокояваш с обратното - ти си просто едно нищо. А факта, че сам си избрал да поемеш по този път и да се съюзиш с тези психопати, показва че има и по-нисши нива от плужеците. А сега кажи какво й инжектирахте, преди да съм ти откъснал крайниците един по един, защото губя шибано търпение. - излаях в лицето му, след което го пуснах на земята.

Той се свлече в краката ми и аз не пропуснах възможността да го сритам, преди да заобиколя масата, за да поставя повече препятствия помежду ни, в случай, че той е пак във саркастично настроение и реши още да си играе с нервите ми.

Frica: След като се стоварих като чувал с картофи, едва свих краката си в коленете, за да има къде да облегна ръцете си. Изплюх се някъде между краката си, но този път не погледнах към него. Той нямаше значение, защото мислите ми бяха напуснали тази обстановка и се бяха пренесли някъде над нея. Така ми се искаше тъпата ми ментална дарба да беше нещо полезно. Да, ставах за разпити, бях идеален. Един поглед в очите на човека срещу мен и буквално можех да му изпея майчиното мляко... А ако имах нейната. Ако можех да посещавам чуждите сънища? Какво ли сънуваше сега, а дали беше дошла в съзнание? Мислеше ли си за мен? Не, защо да си мисли за мен, да не би да съм някой... Жалък живот...

- Като сте толкова добър боец господин Валдъз, с толкова стаж, отговорете ми, моля ви, на един въпрос... - Все още не го поглеждах и нямах намерение да го правя. - Хипотетично отивате на мисия и успявате да хванете братовчедката, на главата на Опозицията. Знам какво ще направите след това. Ще убиете своите колеги и ще я заведете в щаба на Опозицията, нали? Защото сте твърдо за вашите хора и без значение, че сте се били с над десет човека сам, почти нямате здрава част по тялото, с удоволствие ще отидете в щаба им, за да ви натрошат и малкото запазено. Не е нужно да ми благодарите, всъщност ще ми направите услуга ако ме убиете. Все пак съм плужек, нали? Скоро ще умра. Дали от вашата ръка, от тази на наркотиците или от Опозицията, ако хипотетично изляза от тук... Аз не виждам разликата.

Преглътнах това, което се беше събрало в устата ми, нямах толкова сили, че да плюя наляво и надясно, най много следващата консистенция от кръв и слюнка да падне някъде върху мен. Въздъхнах. Болка. Определено ми трябваше някаква доза. Каквото и да е. Бях готов да приема дори синтезираните хапченце за психоза на Рори, всичко. Само да имаше нещо, което да ми замая главата и да спре адското треперене, което вече не можех да спра. Ръцете ми се тресяха до степен, че все едно нарочно ги друсах, а краката отказваха да стоят свити.

- Не знам какво са й инжектирали. Пристигнах едва когато се опитваха да я изнесат. Може и да не ви се вярва, но аз... - Какво? Държа на нея? Обичам я? Живея за нея? Колко беше процента да ме остави жив сега, преди да сън изрекъл което и да е от това. Около 30 може би? А ако си отворя устата и му заявя че съм влюбен в нея. Да... Шансовете спадат на -1000!

Aurora: Александру Валдъз:

Смръщих вежди, докато бях с гръб към него. Да, точно тази постъпка не можех да му я обясня, поне не логично. Ако започна да мисля нелогично... тогава ставаше страшно. От подобна възможност кръвта ми кипваше и ми падаше пердето. А той.. тъпака му с тъпак.. вместо да си мълчи като пукал, се разплямпа още повече. Не можех да повярвам, че дъщеря ми би се вързала с подобно нищожество.

"Какво пък знаеш ти, не си си говорил с нея от пет години" - напомни ми съзнанието ми, което просто бе капката, която преля чашата. Хванах го от земята и го метнах върху масата, стискайки ризата му. Очите ми бяха широко отворени, сякаш щях да го опържа само с поглед. Не исках дори да ползвам дарбата си, предпочитах да направя това с голи ръце.

- Ти какво, нищожество? Ти какво? Само да си посмял... - започнах да викам бясно, когато някой нахлу в стаята. Гласът на жена ми ме измъкна от дивата лудост, в която бях потънал, само при мисълта, че тази отрепка може да докосне Аврора.
- Алекс.. тя се събуди. Много е дезориентирана и не дава на никой да припари в стаята й, напълнила я е с илюзии. Адски хрътки, демони, зверове...Тя има нужда от нас. - каза ми тя умоляващо, когато вече се приближи до нас и сложи длан на рамото ми. Погледнах я за един много дълъг момент, но в крайна сметка пуснах мухльото на масата.

- Изкара най-големия късмет на света. Разкарай се от погледа ми, докато имаш време, защото където те срещна, там можеш да си копаеш гроба. И да не си помислил дори да припариш до дъщеря ми. Забранявам ти да си помисляш за нея дори, чу ли нищожество? Мисли му.- изръмжах му и си прибрах пистолетите, които все още се търкаляха по масата, след което тръгнах в посока на стаята на Рори, следвайки жена ми.

Защо трябваше да ми се паднат толкова шантави жена и дъщеря... Не може ли поне един от семейството да е нормален?

Frica: Да не припарвам? Как да не припарвам до живота? А аз? Аз как ще живея? Много егоистично, нали? И какво, щях да умра... Всички умирахме, на Аврора й бях казал това в което вярвам. Всеки извървява своя път до определено време. Ако ме хване, значи пътя ми е свършил, но първо трябваше да ме хване, а това Бога ми, нямаше да му е никак лесно.

Изправих се трудно. Трябваше ми известно време. Тялото ми се беше отпуснало. Адреналина го нямаше да ме поддържа правим наркотиците също, но волята... Желанието да я видя. Да я успокоя и да я притисна в гърдите си. Да я утеша и да я успокоя, да е при мен. Само при мен... Това беше по силно от наркотиците, волята и адреналина взети заедно.

Бях бос, полу-гол, но изпълнен с енергия. Нямах и капка докато не ми каза, че е будна. Щях да преобърна планини, за да стигна до нея. Какво бяха да пробягам разстоянието. Не й бяха необходими те. Да, те й бяха родители, но как щяха да стигнат до нея? Биейки се със безкрайните й илюзии? Нямаха да стигнат до никъде. Ако тя ги приемаше като заплаха никога нямаше да я достигнат, не и навреме.

Профучах покрай тях и влетях в стаята й... Прекалено много илюзии, но за мен беше без проблем да ги надхитря и да стигна до леглото й. Приседнах до нея, защото нямах силите да стоя прав дълго време. Краката ми пулсираха от незнайна болка.

- Аврора... - Прошепнах името й привличайки вниманието й докато една адска хрътка дишаше почти във врата ми, приближаваше се и я усещах. Сините й ириси срещнаха моите-зелени, разконцентрира се за миг. Илюзиите премигнаха сякаш създадени от пиксели. - Не се бой, скъпа... Знаеш, че няма да те нараня.

Протегнах ръката си внимателно и бавно, за да не се изплаши, сякаш се приближавах до наплашено животинче. Заплетох пръстите си в косата й и малко се отнесох. Позволих си няколко секунди да я погледам. Когато гледах към нея сега беше странно да я виждам като малкото момиченце, от образите в главата на баща й. Чух тежките му стъпки. Беше пристигнал, а аз трябваше да се махам, ако искам да я видя отново. Изправих се и се обърнах към него. Той пристъпваше към мен между илюзиите й, които бавно изчезваха.

- За да ме заровиш, ще трябва да ме хванеш старче... Ти гониш. - Беше на няколко сантиметра от мен. Знаех, че не го слуша главата и ще ме прекърши. Точно сега не бях за битка едно в едно, затова предпочетох да се чупя преди той да ме е счупил. Взех и най-рационалното решение, и което щеше да помогне на Рори да се сдобри с баща си. Сега може и да бях излишен, но нямаше да се откажа от нея, само защото съм страхливец.

Aurora: Червенокоската се изправи рязко в леглото, пробудена от цялата болка. Болеше. Навсякъде в кожата си чувстваше забити игли и абокати и ... болеше. По китките й имаше охлузвания от връзки, явно е била и връзвана в някакъв момент от преживяването си. В следващия момент лекари и медицински сестри нахлуха в малката стая като рота по време на нападение и започнаха да й задават хиляди нелогични и глупави въпроси. "Чуваш ли ни? Усещаш ли това? " Светеха с разни фенерчета в зениците й, докосваха я на различни места, задушаваха я. Гласовете в главата й се появиха отново, червените очи надзъртаха от ъглите, а колкото и да ги молеше тя да спрат, те не слушаха.

- ВЪН! - извика тя с всички сили, стряскайки всички за момент. Следващото, което ги стресна, обаче, не беше нейния глас, а рев на пантера, както и лая на адски хрътки. С учудващо бърза скорост всички дадоха назад и се изнесоха от стаята. Илюзията обхващаше всеки, който влезе. Тя просто искаше да е сама.. Или може би да влезе само един, който да й обясни какво точно се беше случило. Спомените й бяха толкова мътни...

Знаеше само, че някой я нападна. Нечии зли очи сякаш я проклеха в онова огледало и тя загуби съзнание. Когато отново се събуди, беше в ръцете му. Той я люлееше успокоително и я притискаше към себе си като малко дете. Целия беше в кръв. И колкото и ядосана да му бе тя, в онзи миг не намери сили да му каже каквото и да е. Просто стояха там, спокойни насред хаоса. А после всичко отново загуби очертания...

Отвън някой тропаше на вратата, опитваше се да й говори, да я накара да прибере илюзиите в главата си, но тя не можеше, те я изнервяха още повече. Аврора прибра краката си до тялото и се сгуши на топка, опитвайки се да диша спокойно, повтаряйки си "оставете ме". Имаше нужда само от хапчетата си, всичко щеше да спре тогава.

Внезапно нечие тяло докосна нейното. Момичето трепна, но преди да се обърне чу името си под формата на нежен шепот. Кожата й настръхна от близостта му, а погледа й бавно се обърна към неговия, давайки му време, ако не желае да вижда нищо, просто да не го среща. Но зелените му ириси бяха там, по-прекрасни от всякога, въпреки обезобразеното му лице. Концентрацията й се възобнови частично, защото искаше да разбере кой точно го е подредил така. Едва го позна от синини.

"Трябваше да си му ядосана" напомни й съзнанието. Вярно. Ей сега, само малко още. Пръстите му погалиха главата й и тя внезапно се почувства като някое животинче, което се нагаждаше на ласката на стопанина си. "Не, боже, какви глупости.." възрази отново съзнанието й и тя отвори притворените си очи, готова да задава въпроси. Устните й се разтвориха (с каква цел, един Бог знае), но тогава родителите й нахлуха. Баща й приличаше на боен танк, докато се опитваше да хване Мариус, но той изчезна. Тялото му го нямаше до нейното, гласът му също...
"В какви неприятности затъваш, Аврора.." мърмореше си наум, докато наблюдаваше как баща й се бори с невидимите илюзии и се оглеждаше за врага си.

С дълбока въздишка Рори прибра илюзиите си и впери поглед в баща си. Очакваше майка си, но той... Тя би заложила главата си, че той искаше да я изхвърли от организацията нацяло, какво правеше при нея?
- Някой ще ми обясни ли какво става тук? Не помня почти нищо, а главата ми ще експлодира. И защо той гони Фрика? - попита тихо, обръщайки се към майка си, защото очакваше отговор от нея. Изобщо не си беше и мечтала да чуе гласа на баща си, при това насочен към нея...

Това беше паметен ден. Първо баща й и обясни ситуацията, до колкото беше разучил. Аврора прие доста навътре новината, че Мариус всъщност е част от опозицията сега. Защо? И защо я бе спасил тогава? Нямаше отговори на безумните му постъпки, но не смяташе да ги търси. После влезе един очилатко със два листа с резултати, в които пишеше всички субстанции, които са били в кръвта й по време на приемането й в болница. Така родителите й разбраха за проблема й с хапчетата.

Първи скандал.
Викаха си. Много. Майка й се опитваше да ги усмири, но сякаш след прекъснатата комуникация в последните пет години, и двамата с баща й имаха да си наваксват с кавгите. Когато гласните й струни прегракнаха и нямаше сили да се бори словесно с баща си, Аврора му показа какво точно се опитваше да притъпи. От тогава той мълчеше. Майка й я спря, за да не го нарани сериозно, но само червенокосите в стаята знаеха какво видя той, че да го накара да замълчи.

После стана дума за необмисленото й и незащитено пътуване до Сеул. Втори скандал. Отново се върнаха към викането, но този път тя просто стоеше и гледаше земята.
Когато зачекнаха темата Мариус избухна и третата война. Баща й бе категоричен, че й забранява да припарва до него. Изказаха се доста тежки думи... доста чувства бяха наранени... Не, че Мариус бе центъра на вселената й, но Аврора не беше дете. И в последните пет години нямаше баща и пак се оправи. Той се бе отказал от правомощията си, когато я нарече изрод, когато получи втората си дарба в изблик на луда ярост.

Накрая докторите изгониха родителите й от стаята й, и за пръв път - тя им беше благодарна. Имаше толкова неща за преглъщане, толкова за обмисляне. Знаеше, че това не е края на дискусията им, но тя бе прекалено уморена, за да мисли повече. Зарадва се на малкото морфин, който успя да откопчи от една от сестрите и скоро заспа отново.


Time and time again I have to pinch myself when I see you next to me.
You are my dream come true.
avatar
Alex
Admin

Брой мнения : 447
Join date : 16.05.2014

Вижте профила на потребителя http://hollywoodcity.bulgarianforum.net

Върнете се в началото Go down

Re: Моят свят няма цвят без теб, първи си, дори отзад напред, музата на всеки мой куплет, искам те сега, между преди и след. |Аврора и Мариус|

Писане by Alex on Чет Апр 19, 2018 2:03 am

Frica: Треперенето се беше превърнало в част от ежедневието ми. Борех се с абситенцията си, но рано или късно не издържах, посягах към наркотиците. Смених кокаина с хероин. На коката вече не можех да й смогна. Постоянно имах нужда от още и още, а и хероина доста притъпяваше болката. Възстановявах се прекалено бавно. До два дни не трябваше да ми има нищо, а дори след седмица все още си личаха някой от синините и костите ми не бяха напълно заздравели.

Въпреки препятствията обаче бях готов. Апартамента й беше както преди. Само стените бяха в по тъмен цвят и приличаше малко на дупка, но така щеше да отива на мрачната й същност. Тази която показваше, за да прикрие това колко прекрасен човек е. Добавих последните щрихи и посегнах към спринцовката. Вените ми вече бяха надупчени и по двете ръце... Трябваше да си намеря друго място...

Не сега. Щях да изчакам. Оставих спринцовката на масата с треперещите си пръсти и се завъртях, за да огледам произведението си отново. И мебелите бяха малко различни и малко по различно подредени... Е, надявах се да й хареса. Наистина. Трябваше да й го покажа. Беше време. Изпълних първото си обещание. Трябваше да изпълня и второто-да се върна.

Знаех точно къде я държат. В един апартамент на десетия етаж в двадесет етажен блок. Не й даваха да мърда много сякаш беше затворник. Да, наблюдавах я. Чаках точния момент и сега стана време. Трябваше тялото ми да се изчисти малко от наркотиците, за да развия скорост достатъчна, че да мога да се кача по блока с тичане. Голямата ми скорост ми позволяваше да тичам вертикално, но трябваше да я развия, а за да съм сигурен, че няма да се убия щеше да е по добре да изчакам. След като я доведа до тук, ще се надрусам като хората...

За да се промъкна около пазачите й се качих направо пред нейния прозорец. Ужас и тераса не й бяха отпуснали. Седнах на перваза и се загледах вътре. Видях я, беше пред очите ми и четеше нещо от някаква папка върху леглото си. Нощната лампа светеше зад нея и изглеждаше като небесен ангел. липсваха й само крилата, но с удоволствие бих оскубал някой божи вестител, за да я дара с още по голяма красота.

Почуках на стъклото й и прехапах напуканата си долна устна когато привлякох вниманието й. Завъртя се в моя посока, а аз успях да избегна в очите й. Беше ме страх да не взема да падна от това което видя в дълбините на сините й ириси. Аврора ме гледаше изненадано, сякаш за пръв път не виждаше, невярващо... Направих й знак да ми отвори прозореца и поставих другата си длан на стъклото, а устните ми съвсем бавно се изкривяваха в усмивка.

Aurora: Този човек очевидно целеше да й докара шибан сърдечен удар. Та тя се намираше на десетия етаж на шибан блок, който приличаше повече на затвор. Баща й бе конфискувал всичките хапчета и наркотици, които имаше в себе си малката Валдъз. В замяна тя му обеща кошмари всяка вечер. Нямаше да го остави да се бърка в живота й току-така. Скоро щеше да се предаде. Може да нямаше физическата сила да го спре да я изолира от света, но умът му беше само в нейните ръце.

И както си седи тя по пижама и чете папката с информация за дарбата на Мариус, която тъкмо беше пристигнала, изведнъж същия този индивид й цъфва на прозореца. Очите й придобиха размери на палачинки и тя побърза да придърпа едно късо халатче, преди да му отвори прозореца. Папката й напомняше за преживяванията в Сеул. Място, което тя посети заради него. И без него. Веждите й се намръщиха, докато скръстваше ръце пред гърдите си и наблюдаваше, как се вмъква през прозореца.

- Какво правиш тук? Главорезите на баща ми са навсякъде. Ако те хванат си мъртъв. - смъмри го шепнейки, преди да затвори прозореца след него и да седне на ръба на леглото. Настроението й никак не се подобряваше с присъствието му. Тресеше я абстиненция, във апартамента нямаше дори алкохол, а на всичкото отгоре и мислите за него бяха достатъчно в главата й, особено след като баща й й забрани да се вижда с него, че да го вижда наистина.

И все пак трябваше да му е благодарна, до някъде. Той я спаси.. отново. Уби заради нея... отново. А тя така и не можа да му благодари поне. Тъмносините й очи се вдигнаха към лицето му. Той стоеше прав пред нея и също я наблюдаваше.
- Навличаш си още неприятности заради мен. - констатира мрачно, нацупвайки леко долната си устна, но не беше сигурна какво повече да му каже. Първо да му се сърди или да го разцелува, че й спаси жалкия живот? Каква дилема само...

Frica: Влязох внимателно през прозореца и когато стъпих на мекия мокет се осмелих да погледна към очите й за момент. В нейните го правех с удоволствие, но задоволството беше, когато видях и себе си там. Не разбрах точно като какъв, но важното е, че бях там. Отделих очите си от нейните и се приближих до тялото й.

- Първо трябва да ме хванат, а аз както знаеш съм бърз. - Пуснах й една крива усмивка и се тупнах до нея на леглото й. Стиснах бедрата си едно в друго, а между тях ръцете си, за да прикрия нуждите си. Не беше нужно да привличам ненужно вниманието й. Един месец на кокаин и ми се налагаше да обирам банка отново, затова смених и дилъра и наркотика. - Предполагам, че си падам по опасностите. Няма тръпка ако е лесно.

Отклоних погледа си от лицето й и започнах да разглеждам скучната стая, в която се намираше. Апартамента, който поправих за нея изглеждаше много по-добре. Трябваше да й го покажа. Всъщност за това бях цъфнал тук. Исках да я заведа в апартамента й. После щях да оправя и другия, но едно по едно. За този наистина много се старах...

- Та, колко от тези главорези те пазят? Питам си, за да знам дали да те изнасям през прозореца или през парадния вход. - Кривата усмивка отново украси устните ми и се изправих. Болките в някой части на тялото ми започваха да се връщат. Честно не ми се искаше да рискувам да се върна заедно с нея през прозореца, защото това беше десетия етаж и беше много вероятно да я изпусна, а не можех да си го позволя. Предпочитах да ги приспим тия идиоти или тя да ги вкара в някаква илюзия и да се чупим.  - Трябва да ти покажа нещо. Ще дойдеш ли с мен или ще слушаш тати?

Aurora: Червенокоската измери с поглед мъжа, който отново бе застанал пред нея, след което се изправи и скръсти ръце. Трябваше да започне да носи слънчеви очила покрай него, за да не се издава. Ама пък откъде да знае, че той ще цъфне на прозореца й, имайки предвид че нямаше дори тераса, и на всичкото отгоре - по средата на нощта.

- Баща ми няма нищо общо с това. - каза му мрачно и заби поглед в татуировката му на водно конче за момент, преди да ги свали към пода. - Наистина съм ти благодарна, за това, което направи за мен миналата седмица. - спомена, поемайки си въздух и мина с пръсти през вълнистата си коса, която все още бе леко влажна от душа - Без теб вероятно нямаше да съм сред живите вече, или по-зле - заключена в някое забравено от бога мазе. - подсмихна се леко мрачно, преди да продължи, връщайки погледа си по-нагоре. По наболата му брада, правия му нос, изразените му скули.. сякаш още повече се беше стопил - Но не мисля, че трябва да идвам. Където и да било..

Аврора нямаше идея защо я болеше да изрича всичко това. Повече я заболя, обаче, когато научи от баща си, че той все пак е бил част от тях, дори след това да ги уби всичките. Имало е момент, в който той е споделял вижданията им. Бил е срещу нея. Още повече след като знаеше, че те се опитват да я убият. Беше до нея, когато тя се бореше с тях. И някаква част от ума му е била съгласна с това.

Не, че той трябваше да разсъждава по друг начин. Живота си беше негов. Въпроса е, че тя, наивницата, бе поставила някакви очаквания в себе си спрямо него, дори да избягваше да го прави и той се провали с гръм и трясък. Устните му се разтвориха, за да кажат нещо вероятно, но тя го прекъсна, размърдвайки се от скованата си стойка.
- Няма нужда, Мариус. - каза му рязко и се обърна и отиде до прозореца. Поне знаеше къде е бил той и защо не си е вдигал телефона, докато тя се притесняваше за дарбата му - Бил си готов да убиеш някой от колегите ми. Беше един от тях. Не мога да си го обясня, но... Не мисля, че има какво друго да се каже. - завърши и отново скръсти ръце пред гърдите си.

Frica: Веждите ми се събраха. Не очаквах такъв отговор. Разбира се не очаквах и веднага да се затича след мен, но се надявах да събудя поне някакво любопитство. Кога започнаха отново да си говорят и кога започна да се съобразява с мнението му? Дали беше на мнение, че не трябва да я приближавам? Ами ако не искаше да ме вижда? Тогава защо ми отвори прозореца? За да ми каже благодаря от учтивост? Сърцето ми се късаше...

- Не съм имал намерение да убивам никого... Така се случи просто. - Защо се оправдавах сякаш щеше да ми повярва. Думата ми, която нищо не струваше вече, поне докато не си види апартамента и доказателството, че наистина ме бяха хванали при тях. Така и не се върнах и те не ме потърсиха Не знам колко време са ме търсили и дали изобщо са ме търсили.

- Да разбирам, че няма да дойдеш с мен по свое желание? - Зададох следващия си въпрос и издърпах дългите ръкави на блузата си, за да прикрия новите белези от иглата по китките си. Не можех да си позволя да види пресните белези от иглите. Щеше да бъде малката ми изненада когато пристигнем в новия й апартамент.

- Стана случайно. Не съм ги търсил. Бях прекалено надрусан и припаднах, а на другия ден се събудих в тяхната лечебница. Но има ли значение? И да съм бил от тях от седмица желаят смъртта ми повече от твоята. - Нямаше смисъл от още оправдания, нито извинения. Чаках отговора й. Едно 'да' ни делеше от това и да я вдигна на ръце. А едно 'не' от това да я загубя завинаги...

Aurora: Челюстта й се стегна в отражението на стъклото и Аврора затвори очи за момент, преди да въздъхне изпод дъха си. Усети промяната в тона му, виждаше, че усмивката вече я нямаше на бледото му луничаво лице. Момент, два, три... Само това ли разбра той от думите й? Не чуваше ли наранения й тон? Не виждаше ли истината? Колко точно друсан беше?

С рязка крачка червенокоската се върна пред него и срещна очите му смело, въпреки че предпочиташе да не научава абсолютно всичко за нея. Само за момент бе смелостта й. После погледна в страни.
- Не разбираш ли? Въпроса не е кой те е намерил, а че си останал там, след като знаеш, че те търсят... - гласа й заглъхна за момент, но в крайна сметка се обърна и отиде до нощното шкафче. - Няма значение. Да тръгваме.

Сложи очилата си, прокара пръсти през косата си, за да я намести, а после навлече върху пижамата си някакъв хибрид между рокля и суичер. Обу боти и се върна отново при него, поглеждайки го малко над черните рамки.
- Просто ме вземи. - щеше да му угоди, но само защото не бе излизала от тук почти седмица - Но ми обещай да ми намериш поне трева. Нямам дори цигари тук, а ще мине още време, преди да пречупя баща ми в съня му, за да ме пусне. - застави го тя с намръщена физиономия, но все пак се протегна към него и ръцете й обгърнаха раменете му.

''Откъде тази смелост, идиотке. Хвърляш се право в устата на лъва. '' скастри я съзнанието й, но тя не му обърна внимание. Ето, добави си ново сетиво към представата за него. Беше чула как гласът му шепти името й, видя го почти отвсякъде, а сега можеше да усети приятния парфюм, който се носеше от него. На Рори й идеше да зарови носа си във врата му, но реши да не е прекалено директна, затова пазеше някаква дистанция. За сега....

Frica: Седеше пред прозореца, виждах тъжното й изражение на лицето й. Липсваха й само сълзите. Билети за Сеул, два на брой, който продължаваха да стоят там докато тя не скъса единия и не взе куфара си.
Челюстта ми се сключи и издаде странен скърцащ звук. Тя ме беше чакала, защото аз й бях обещал да се върна, но аз не го направих. Знаех, че не е редно да го правя тогава, защото имаше опасност да ме следят, но сега... Просто трябваше да ида при нея както й обещах... Така и така се сбих с тях и те пак я бяха намерили. Можеше да й спестя всичко това, чакането... За човек като мен за когото скоростта е всичко, чакането е равно на смърт, а аз й го бях причинил. Това струваше още хиляди апартаменти докато й се извиня.

Повдигнах я от земята и ръцете ми я притиснаха силно към тялото ми. Не можех да си позволя да разбивам врати с нея на ръце, затова се приближих до прозореца. Отворих го и се покатерих на перваза му с един скок.

- Ще е хубаво да затвориш очи, не съм сигурен дали падането ще е леко! - Не бях сигурен дали мога да я стисна по-силно. Не се убихме... Можех да спра такси или да откраднем някоя кола, но апартамента й беше на около шест километра само. Щяхме да стигнем до него преди да сме успели да си хванем такси. Покатерих се направо и влязох през прозореца, от който бях излетял когато се биех с другия пич със свръх скорост. Пуснах я в центъра на хола, но реди да е успяла да разгледа вече се намирах зад нея. Дланта ми беше върху очите й, а другата ми ръка върху корема й притискайки я назад към предната част на тялото.

- Готова ли си? - Прошепнах в ухото й съвсем тихо, без белег да съм се задъхал. Какво бяха шест километра, а и тя беше лека като перце, колкото и слаб да бях. Внимателно отдръпнах ръката си от корема й и тази от очите й, но останах зад нея. - Обещах ти, че ще го оправя. Отне ми повече време защото бях малко счупен... Харесва ли ти? Малко промених цвете на стените и... - Гласа ми започна да се повишава, защото се отдръпнах с крачка назад и се завъртях минавайки пред нея. По устните ми отново изгря усмивка, докато търсех радостта й в изненадата. - Обещавам ако не ти харесва да го пребоядисам. Смених и вратата, защото предната беше счупена на две...

Бръкнах в джоба си и извадих ключовете за апартамента й и й протегнах ръка към нея. Знаех, че това не е извинения, че не се появих тогава, в онзи момент дори не бях започнал да го правя, но знаейки, че не мога без нея, не можех да я оставя да ми е ядосана. Какъв беше смисъла на целия живот тогава?

- Разгледай, идвам след две минути. - Щях да иде да й взема трева и цигари след като това искаше. Май щеше да е хубаво да скрия и спринцовката, която беше останала на масата, но в крайна сметка нали щях да й взема от каквото има нужда, пък ако има желание щях да споделя.

Две минути по късно отново бях при нея, както обещах. С цял плик трева и кутия цигари. Още нищо не беше казала. Дали пак се сърдеше за нещо? За Опозицията?

- Аврора? - Прошепнах, защото не знаех къде е изчезнал гласа ми. Някъде в страха, че тя ще ми е ядосана. - Не ти ли харесва?

Aurora: Когато той се озова на ръце с нея, стъпил на перваза на шибания прозорец, Рори не устоя на желанието да скрие лице във врата му. Това определено не беше любимата й част от височините. Всичко си имаше границите, а тя... ами тя не обичаше много да се разхожда по вертикалните стени на сградите. Под суичера бе скрила папката с цялата информация, която бе пристигнала днес. Беше за него, тя нямаше полза от нея. Очилата й едва не хвръкнаха.

Когато отново се намери върху стабилна повърхност краката й трепереха от напрежението и сърцето й, което буксуваше като парен локомотив в гърдите й. Мислено му благодари, че остана известно време зад нея и я придържаше, защото имаше чувството, че ще се срути на земята

Не повярва на очите си, когато ги отвори. По последни данни полицията още го държеше за последни разследвания. Можеха да я пуснат доста по-рано там, но тя си купи нов апартамент и отложи нещата с този. И ето, че стоеше пред напълно реновираното си жилище. Хвърли папката настрани, за да не се налага да я държи и ръцете й покриха устата й. Подскочи веднъж, без да съумее да скрие усмивката си и започна да обикаля напред-назад, за да разгледа всичко. Бе различно, но стилно. Допадаше й интериора, цветовете си отиваха.

Нямаше търпение да се върне той, за да му изкаже благодарността си, но тогава намери нещо притеснително на масата си. Спринцовка. Вдигна я и я поднесе към носа си. По дяволите, този идиот... Колко точно бързо искаше да се убие? Щеше да му счупи главата. Щастието й внезапно се преобразува в гняв. Това ли правеше? Затова ли беше в това състояние? Нали искаше да си върне скоростта? Как щеше да го направи с тези пумии?

Когато той пак се върна очите й вече прогаряха дупки в лицето му. Толкова гняв... Беше готова да го накара да си отхапе ръцете, само и само да не прави подобни глупости отново.
- Ти малоумен ли си? Бавен ли си, че не разбрах? Знам, че си тъп по принцип, ама чак толкова не очаквах... - тук вече можеше да вика колкото си иска - Оставащите ти дни живот ли си отброяваш с това? - попита, показвайки му спринцовката в ръката си. Беше махнала иглата и предпазителя и докато говореше изпръска цялото съдържание на земята, наблюдавайки как треперенето му се засилваше и едва се държеше на мястото си. Глупак.

Запрати го със спринцовката и зарови пръстите си в косата си.
- Осъзнаваш ли какво правиш? И какъв идиот си да го правиш? Ще умреш за нищо, смотаняко. - извика му гневно и този път хвана дебелата папка с информацията. Ако го запратеше, той щеше да се отмести, затова почна да изважда всички листи и да ги хвърля във въздуха.

- Ето ти шибаната дарба. Отидох до шибан друг континент заради теб. Въпреки, че ти не се върна. За да ти помогна, за да си върнеш шибания живот. Аз не мога да се отърва от илюзиите си, но ти можеш да го контролираш. - навсякъде летяха листи - А какво правиш ти? Друсаш се с каквото ти падне? Какво не е наред с теб, по дяволите? - бе достигнала кулминацията си, в която се приближи до него въпреки цялата вълна от листи и започна да го бие с папката. - Откачен кучи син.

Накрая въздъхна и засили и папката към земята, след което взе тревата и цигарите от ръцете му. Което запали първо - все щеше да е добре. Сега се тресеше от нерви.


Последната промяна е направена от Alex на Чет Апр 19, 2018 3:31 am; мнението е било променяно общо 1 път


Time and time again I have to pinch myself when I see you next to me.
You are my dream come true.
avatar
Alex
Admin

Брой мнения : 447
Join date : 16.05.2014

Вижте профила на потребителя http://hollywoodcity.bulgarianforum.net

Върнете се в началото Go down

Re: Моят свят няма цвят без теб, първи си, дори отзад напред, музата на всеки мой куплет, искам те сега, между преди и след. |Аврора и Мариус|

Писане by Alex on Чет Апр 19, 2018 2:04 am

Frica: Прав бях. Ядоса се. Трябваше да скрия проклетата спринцовка. Навличах си ненужен гняв, който вероятно не беше провокиран само от наркотиците, който взимам, а и от нейната абстиненция. Не беше взимала нищо от доста време и това се отразяваше на гнева й.

Опитах се да притъпя треперенето си но ми беше почти невъзможно. Много трудно. Когато тя се опитваше да избяга от мен, след като си изля всичко аз я последвах. Виждах, че я е грижа. Пукаше й за мен, дори повече отколкото беше показала преди. Кой би отишъл заради някой си в друг континент, за да прави проучвания.

Устата ми беше пресъхнала. Вече бях прекалено пристрастен, за да се опитвам да спра. Оставих листовете за момент по пода и се изправих пред нея спирайки я. Очите ни се срещнаха отново. Беше ми бясна и го виждах дори без да притежавам емпатия.

- Знам... - Спомените й ме заливаха. Разговорите с различните хора. Книгите в огромната библиотека, сайтовете, които беше преровила, за да открие информацията. - Знам, че си заминала, знам, че си ме чакала, за да дойда с теб и съжалявам, че не го направих. Ако не се бях надрусал след като братовчед ти ме изгони нямаше да изпадна в онова състояние и опозицията нямаше да ме намери. Нямаше да ме вземат и щях да си позволя да дойда, но след като ме откриха не можех да им позволя да те открият.

Да, вярно, че пак я намериха, но тази вина не падаше на плещите ми, само всички наранявани след схватката с тях. Все още се възстановявах, а хероина доста помагаше за заличаването на болката. Действаше като морфин, само че по силен.

- Имам нужда от това... За мен никой не се грижи Аврора, аз нямам лекарски екип, а една превръзка не е достатъчна да излекува всичко. Счупен съм, не само чувствата ми, а и тялото ми. - Отклоних очите си от нейните и взех тревата от ръцете й. Трябваше ми нещо с което да претъпя поне малко нуждата, преди да съм си свалил кожата с нокти. Настаних се на дивана й и разтворих пликчето на масата. Пръстите ми трепереха прекалено много...

- Мамка му... - Не можех да го разпределя, да го свия, нищо. Бях безполезен и дори това, че навих ръкавите на блузата си, за да не ми пречат, не помогна.
дрехи:

Aurora: Червенокоската запали цигара и вдиша дълбоко цигарения дим, после втори път, трети път. Спокойствие. Имаше нужда от спокойствие. Издиша в негова посока дима, след което пак си взе пакетчето с трева и започна процедурата по свиване, докато той нервнечеше до нея.

- Знаел той.. какво знаеш, мамка му? - каза му с хладен и рязък тон, без да отмества погледа си от листчето в ръцете й. Изминаха няколко дълги минути, докато успя правилно да разпредели съдържанието, а после загаси цигарата в пепелника на масата (колко предвидливо) и облиза листчето, преди да го завие. Пръстите й минаха няколко пъти през цигарата, за да донаместят материала, след което го запали и вдиша няколко пъти, след което му го подаде и се обърна на една страна, свивайки единия си крак в коляното.

- Наясно си, че има болници, НАЛИ? Да не говорим, че ти нямаш нужда от това, имаш нужда да бягаш. Така организма ти се регенерира. Като при вълците. Нямаш нужда от някакви боклуци в системата си. - каза му и хвана едната му ръка рязко, издърпвайки я към себе си. Вените му бяха в критично състояние. Целия беше насинен от несполучливи опити и пукнати вени. Челюстта й се стегна и тя отново си взе тревата от него.

- Има и други медикаменти. Други начини. Наистина ли смяташ, че хероин ще ти помогне да се оправиш? Да се излекуваш? Мислех, че си по-умен от това. Вбесяваш ме толкова много.. - измърмори му отвратено и му върна ръката рязко, след което отново си дръпна няколко пъти. Подаде му я отново и задържа дъха си, след което се изправи и започна да обикаля пред него.

- Толкова си смотан.. толкова тъп. Не знам изобщо защо ти се връзвам. Прави каквото искаш. Троши си главата. Еби се и толкова.. - главата й успешно вече се замайваше. Света й се завърташе на триста и осемдесет градуса, но тя продължаваше да върви напред-назад като лъв в клетка. Хвърли очилата си на дивана и накрая се спря на едно място,скръсти ръце и постави пръстите си в основата на носа си, този човек й причиняваше главоболие. Поне дракона пак се върна..

- Единственото, което мога да ти кажа, е, че човека с който се запознах ме дразнеше изключително много, но той беше много по-голям мъж от теб. И мисля, че той би се отвратил от сегашното ти състояние. - каза накрая, без да го поглежда.

Frica: Поднесох тревата към устните си. Вдишване...
Задържане на дъха. Секунда, две... Десет.
Издишване...

Погледнах към Аврора, която така и не се спираше. Обикаляше напред назад. Даваше вид на загрижена и вероятно беше така. Напсува ме. Дръпнах отново. Това ми беше крайно недостатъчно. Трева. Идваше като нещо, което можех с лекота да прескоча и да мина на по-твърдото. Хероин например.

- Права си. Отвратен съм от себе си. - Дръпнах отново преди да протегна ръката си към нея, за да й подам остатъка. - Но теб какво те интересува това?

Треперенето на ръцете ми малко се успокои и се заех да свивам нова цигара. Внимателно разпределях състава и я свих като... Като човек който не е свивал друг път. Не ми се беше и налагало. Беше без значение, важното беше, че ще се изпуши. Запалих го. Вече главата започваше да ми се замотава.

- Искаш да ми кажеш, че ти пука за мен? Браво, ти си единствената. Нямам си причини да живея, а на съвестта ми тежат толкова много хора... Погледни ме, аз съм развалина. За какво да се боря? - Това много приличаше на оплакване, а не исках да изглежда така. Вече бях изгубил желание за живот/ Тя беше единственото нещо, заради което все още не бях сложил края. Надеждата, че между нас може да се случи нещо. Че може да е вълшебно. Мечти, надежди. Тя ме презираше. Защо изобщо бях тук? Какво правех? Какво исках?

Нея...

- Знаеш ли защо съм още жив? - Погледнах към нея след поредната дръпка и леко се засмях. - Защото чувствам. Изпитвам странни чувства. Забранени, но толкова интересни... - Последно дълго и дълбоко вдишване. Вече ми беше прекалено смешно. Дори жалки живот, през който само съществувах.
АПАРТАМЕНТ::




Aurora: Нова въздишка.
Добре, май доста я хвана.
Аврора се загледа в цигарата си, натъпкана с трева, или по-скоро угарката от нея. За какво се ядосваше? Чакай, ядосана ли беше наистина? Изпитваше ли нещо изобщо? Коя беше тя изобщо? О, не, не и екзистенциална криза.. Беше твърде рано за това.

Рори загаси цигарата след поредната дръпка и прекрачи масата, след което седна върху нея и скръсти крака под себе си, отпускайки дланите си в скута си.
- О, хайде моля те. Цивриш като бебе. Ооооо нямам си никой, оооо боли ме, ооо аз съм начинаещ наркоман и съм малко тъпичък. - имитациите й бяха плачевни, а звуците, които издаваше вместо плач приличаха повече на боен вик на бродниците от Игра на Тронове, отколкото на неговия плач, но това нямаше значение. Засмя се на собствената си идиотщина.

- Ти и чувства? Нямах идея, че имаш такива неща. Ядат ли се? Как изглеждат? - попита, накланяйки глава, ама тогава усети, че нещо много й натежава главата внезапно, та се върна в право положение и се подсмихна мрачно - Не, занасям те, не съм толкова напушена още. - взе му цигарата от устните с едно протягане и се подсмихна - И какви са тези ..чувства...каквито бяха там. Забранени, странни, интересни и каквото беше още там? - попита го, преди да си опъне два пъти и да му я върне, задържайки дъха си и облегна лактите си на коленете си, а после отпусна глава в ръцете си.

Frica: Повдигнах веждата си гледайки към нея невярващо. Честно едва я разбирах, че всъщност се опитва да ме подиграва, а не да ме напада. Разхилих се. Честно, сигурен бях, че не изглеждам така... Това беше ужасно. Прехапах леко устната си и се поизправих от облегалката на дивана привеждайки не напред към нея. Облегнах лактите си на коленете и се усмихнах с най-чаровната си усмивка. По лицето още имах жълто зелени петна от синините, които бях придобил при последното й спасяване, но по принцип си бях красавец.

- Ами не знам, странни са едни такива. Падам си по едно момиче. Красавица е. - Дръпнах няколко пъти преди да загася и втората угарка. Задържах дъха си преди да пусна дима на свобода право към лицето й. Прокарах едната си длан по наболата брада, а другата ръка отпуснах в ъв въздуха все още облегната на коляното ми. - Но мисля, че тя не си пада по мен.

Поколебах се дали да свия още един, но се отказах. И сега ни беше хванало, а още не беше започнало да действа с пълна сила. Това малко щеше да притъпи желанието за по-силния наркотик. Нещо като отсрочка, която нямаше да трае вечно.

- Значи тя всеки път когато ме види, се опитва да ме убие или подхвърля подобни заплахи. Постоянно ме обижда, но е адски секси, докато го прави. В по голямата част от времето си носи едни очила, които я карат да изглежда като мръсница. - Прехапах единия край на устната си и преместих погледа си някъде настрани. Просто не можех да изтрия глуповатата усмивка от лицето си. - Според теб... Дали ще мога да я сваля? Тя малко си мисли, че съм боклук, защото започнах да се друсам, но наистина се надявам да ме помни като човека който бях когато се срещнахме, защото съм си същия отвътре..

Aurora: Това не му беше обикновеното държание. Ставаше му нещо. Или тия наркотици му бяха размътили ума много злобно, или просто някой го е фраснал с тиган по главата, точно преди да дойде при нея и сега имаше частична амнезия. Все пак Рори не успя да скрие изненадата си. Веждите й подскочиха нагоре и побърза да стисне устни, за да не се изхили по най-долния начин по средата на любовните му излеяния.

Късно. Много късно. Нямаше как да се сдържи вече.
Когато Мариус млъкна тя избухна и се смя доста време. Едва не падна от масата, върху която стоеше, но все пак успя да се задържи и отново се облегна с лакти на коленете си. И въпреки че лицата им бяха доста близо, на нея пак й се размазваше понякога пред погледа, подобно на ненастроен фокус на фотоапарат. Как да не ти е смешно... Добре, вече сериозно.

- Извинявай, извинявай.. - каза му и стисна устни, въпреки че развеселената й физиономия не можеше да бъде измита - Добре, сериозна съм. Чакай.. - прочисти гърлото си и се опита да си придаде сериозен вид - Значи... Никакъв шанс да те хареса просто. Нулев. Даже под нулата. - започна тя, потупвайки го по рамото за момент, след което върна ръката си и поклати глава, но не се отдръпна.

Колкото и да се опитваше Аврора да задържи комичната обстановка между тях, някаква част от нея регистрираше как сърцето й пропускаше няколко ритъма от време на време. Ама то е заради тревата, разбира се. И дъхът му, който се разливаше по лицето й (да, толкова близо бяха) не гъделичкаше приятно кожата й изобщо. Червенокоската запали цигара и прехапа устна, преди да продължи, докато той се мръщеше. В корема й се зароди приятна тръпка от начина, по който я гледаше. Я, чакай.. тя му беше бясна.. Ама толкова важно ли беше сега?

- И знаеш ли защо? - попита го, повдигайки този път само една вежда с развеселено изражение. Откъде-накъде пък чуваше и сърцето си сега? Това защо ? - Защото си грозник. И нямаш обеца на езика, която тя иска да откъсне от първия път, в който я видя, защото я дразниш прекалено много. Пък и не е като да се разминава за пореден път със смъртта заради теб. Просто не виждам как ще се получи между вас. Изобщо не си съвпадате. - каза му, вживявайки се твърде много в ролята си на психолог и намести очилата си, преди да издиша една струя дим в лицето му.
- А и да не говорим, че баща й й нареди да стои далеч от теб, а тя следва всяка негова наредба и желание. Просто не ви е било писано.

Накрая Рори вдигна рамене, сякаш бе в безизходица и поклати глава съчувстващо.
- Плюс това ти не искаше да я включваш във въображаемите си тройки с нейни приятелки, а това е удар под кръста. - допълни, пулейки му се насреща, все едно му казваше "Казах ти". После се ухили като котарака от Алиса и отново вдиша от цигарата си.

Frica: Тъжно, наистина много тъжно. Щях да се разплача дори, ако в очите й не виждах моментите в които се въргаляме между чаршафите. Направо усещах целувките ни, толкова осезаемо, че започнах да настръхвам. И все пак се опитваше да се дърпа. Не можех да се сдържам, просто се смеех тихо, а понякога успявах да свеждам смеха до проста широка усмивка.

- И какво. Ще преживея една обеца, макар да съм сигурен, че на нея би й харесало да се намира върху определени части от тялото й. Ако трябва, ще спра да я спасявам и без това последния път едва не ме убиха, на няколко пъти. - Отново прехапах устната си за момент, и се наклоних още малко към нея. Вдишах дима от цигарата й, но все още беше далеч, на около десет сантиметра от дъха разстояние.

- Пък и не ме грее какво иска баща й или какво й дава. Той и мен заплаши, но аз се върнах при нея. Не ми е приятно, когато я няма, сякаш всичко наоколо е празно. - Тя дръпна от цигарата си отново. Когато я отдръпна се приближих още и улових дима, който тя изкара на тънка струйка. Сега се намираше в дробовете ми. Част от това, което е било в нея. Обстановката беше интимна, задушевна. Напрежението пукаше апартамента по шевовете, а на мен ми беше смешно, както когото гледам клипчета на котки, който правят забавни неща.

- А оправданието ми за това, че не исках да я включвам в тройките е просто. - Трябваше да спра да си дъвча устна. Изядох я от толкова хапане, а и как няма. Тя беше прекалено близо, вече можех да усетя аромата на парфюма й, примесен със смешния мирис на тревата, който витаеше навсякъде около нас, но не можеше да ме опияни така както близостта й. Бях й казал, че не искам да го дървя за нея, вероятно повече от два пъти, но истина беше точно обратната. За нея исках да е като кокал-нямаше да се излагаме! Сякаш да й покажа, че мога да съм по-добър от другите, защото знаех те какви са били. Исках да я направя щастлива. - Нямам намерение да я споделям... Искам я само за себе си.

Не отделях очите си от нейните, вече нямаше какво да виждам, бях видял всичко, но тревата, което замъгляваше ума ми не ми позволяваше да предам Богу дух и да изгубя съзнания, перфектното съчетания. Може би трябваше да си остана на нея и да се примиря с това, че виждам чуждите спомени и бъдещи неволи, но нямаше да мисля за това сега. Нито за алкохола, нито за цигарите и дима, който отдавана беше напуснал дробовете и на двама ни, нито за хероина. И той беше на заден план. Най-отпред винаги щеше да е тя.

Aurora: Фантазиите й от предните дни нахлуха отново в съзнанието й, докато той говореше тихо с този кадифен секси глас само на дъх разстояние от нея. По дяволите, тя беше напълно изгубена вече. И колкото и да се опитваше да се убеди, че това не е добра идея, че вероятно скоро главорезите на баща й щяха да започнат да я търсят, щяха да събудят и него и щяха да вдигнат целия град заради нея, сякаш тя бе станала недосегаема за тревоги.

Точно там, на този малък диван между тях се завихряше нещо взривопасно. Приглушените светлини хвърляха леки отблясъци в зелените му очи, докато тя се взираше в тях отново. Не желаеше да откъсва поглед от тях, дори това да значеше, че той виждаше всичко за нея. След поредното предаване на цигарения дим, върховете на носовете им се докоснаха леко. Тя не се отдръпна. Нито той. Дъхът й се учести, докато и двамата хапеха устните си огледално един на друг. Тялото й осезаемо бе повишило температурата си и сега онази така чаровна руменина бе плъзнала по страните й, докато специален блясък прехвърчаше в очите й.

Знаеше какво ще се случи, дори без да притежава неговата дарба. Усещаше го с всяка молекула на тялото си, но се опитваше да задържи този момент на изчакване още малко, за да се наслади на приятното вълнение. Пръстите й трепереха, докато загасяше цигарата си без дори да погледне към пепелника. Цялото й същество пулсираше. Познатата горещина се разливаше на вълни по тялото й, овършавайки всичко по пътя си, докато той й обясняваше, че не желае да я дели с други.

- Прав си... това наистина са много странни.. грешни чувства. - каза му почти с шепот, хипнотизирана от момента и плъзна върха на носа си по неговия. Той се приведе напред, но тя се отдръпна сантиметър назад. Засмя се кратко и тихо, осъзнаваща колко пресъхнало всъщност беше гърлото й от еротичния момент. Въздъхна леко... Боже, сякаш между краката й вече се бе настанил атлантическия океан. Червенокоската не осъзнаваше колко точно се нуждае от физически контакт. С него. Беше минала почти година от последния път..

- Е, пожелавам ти късмет с нея. Тя е луда. - проговори срещу устните му, докосвайки ги с движенията си. Дъха им почти се бе изравнил. Само още миг, още сантиметър. Червенокоската се усмихна вяло, поглеждайки запоследно в очите му, след което притвори своите. Колко още щеше да го измъчва? Колко щеше да измъчва себе си? Предаде се.

Устните й се впиха в неговите бавно, но настоятелно. Страстно. По дяволите.. Искаше още. Te се разтвориха и езика й мина по долната му устна, преди да се отдръпне за миг. Срещна този изгарящ, яркозелен поглед, който просто я сломи. Разби я. ОЩЕ. Преглътна отново, след което отново го целуна, решена този път да не се отдръпва толкова бързо. Вече не. Трепереше. И не беше заради абстиненцията. Желанието й я разяждаше, а дълбоката му целувка, която я оставяше без дъх и нито една здрава мисъл.

'Прецака се' помисли си тя 'при това много жестоко..' докато ръцете й се увиваха около врата му и се заравяха в бъркотията, която представляваше косата му. Дори не разбра кога тялото й бе изминало малкото разстояние и вече се настаняваше в скута му.
Още...


Последната промяна е направена от Alex на Чет Апр 19, 2018 3:35 am; мнението е било променяно общо 1 път


Time and time again I have to pinch myself when I see you next to me.
You are my dream come true.
avatar
Alex
Admin

Брой мнения : 447
Join date : 16.05.2014

Вижте профила на потребителя http://hollywoodcity.bulgarianforum.net

Върнете се в началото Go down

Re: Моят свят няма цвят без теб, първи си, дори отзад напред, музата на всеки мой куплет, искам те сега, между преди и след. |Аврора и Мариус|

Писане by Alex on Чет Апр 19, 2018 2:06 am

Frica: Не кокал. Беше от стомана вече. Бях толкова готов за нея, колкото не съм бил никога, за никоя друга. Не, че имах и богат опит в това, но... По дяволите, тя дори не ме беше целуна още. Чаках...

Сините й ириси искряха. Направо светеха в тъмнината и ме викаха. Тя ме викаше. Без глас, без думи. Тялото й ме привличаше като магнит. Идваше. Чакаше. Като пристан своя кораб. А кой от двама ни беше кораба и кой пристана. И двамата не бяхме достатъчно уравновесени, за да започнем каквото й да, колкото и да я харесвам. И двамата бяхме наркомани. Тресеше ни абстиненция. Бяхме напушени и може би най-важното... Имахме различни психически отклонения.

Дори те обаче се напасваха като парченца от пъзел. Отдръпнех ли се аз-тя ме следваше. Изгарях. Пулсирах.Треперех. Целия ми живот в момента се намираше в ръцете ми, в тялото на това миниатюрно момиче, което вече се извиваше над моето и се напасваше така, че извивките й да съвпадат с моите, а те прилягаха идеално. Сякаш от скулптор бяхме изваяни, за да се сливаме в едно, за да не се отделяме от другия. Кой щеше да спре това? Баща й? Лоши мисли, не мисли за него!

Сърцето ми биеше в ушите, засядаше в гърлото и пулсираше в члена, който издуваше панталоните ми до пръсване, вече. Това беше желанието, не търпеше отлагане? Ако изчакам сега, можеше никога повече да не се навие. А как да откажа пристрастяването към меките й настоятелни устни, които се движеха върху моите. Езика й, който се заплиташе в пиърсинга ми, въртеше се около него, засмукваше  розовия мускул от устата ми и го придърпваше целия.

Ръцете ми си позволиха да докоснат голите й бедра, пръстите ми се впиха в тях и адреналина ме заля още повече. Такава еуфория ме заля заради това. Кожата ми беше груба, а нейната-нежна, но за сметка на това тази вечер и двамата щяхме да прескочим ненужната инвентаризация. Щом беше тя другото беше без значение.

Не дрехите, които щях да съблека от тялото й. Не начина, по който си държеше косата, която щях да разпилея по възглавницата. Не тена на кожата, която щеше да искри от капчиците пот, които ще избият заради игрите, които си спретвахме по средата на нощта. Не големината на гърдите й, които идеално се събираха в шепите ми. Значение имаше дъха й, който отнемах. Тихия звук, който издаваше когато се отдръпваше от устните ми, за да завърти главата си на другата страна и да ме нападне отново. Приглушените удари на сърцата ни, който се удряха в ребрата заради напрегнатата обстановка.

Желаех я...
Желаеше ме...
Щяхме да се изпепелим, и не само заради огъня в косите ни. Този в очите беше в пъти по-страшен.



Aurora: Мека постеля са ръцете ти...
Какво беше това? На кой свят отидоха? И защо точно сега?
Все въпроси, на които червенокоската нямаше отговор, но бе твърде отвята от собствените си подбуди, за да разсъждава. Проклинаше се за наивността си. Знаеше, че той не е човек, на който можеш да имаш доверие. И все пак можеш..
Спрели са времето, ръцете ми...
Спаси я от сигурна смърт. След това я нарани. След това тя го спаси. След това той я предаде. И накрая пак я спаси. Каквото и да правеха, винаги се въртяха в някакъв порочен кръг, от който нямаше измъкване. До кога можеха да се спасяват? Колко още ще им даде съдбата? Не много. Рори не вярваше в късмета си. Не вярваше и в него, колкото и искрени да бяха очите му.
Извор планински е устата ти..
Но нима нещо грешно може да ти харесва толкова много? Определено. Живота й бе шибано доказателство за това. Всичко. Сърцето й щеше да изскочи, докато ръцете му докосваха кожата й, бе на крачка от сигурна хипервентилация, но запази само плиткото си дишане. Устните й бяха зачервени от притискане, топли, меки срещу неговите. Толкова омайващи. Вкуса му я замая, но тя продължи, издавайки тихи звуци на сладост в кратките им почивки. Сърцето й искаше да изскочи, не се подчиняваше на командите й най-накрая да умре, да заглъхне, поне за миг. Напротив, то сякаш знаеше, че много близо до него има друго, което биеше по същия начин и искаше при него. Не може!
Огнена лава е устата ми...
Не, тя не го пускаше. Бе положила толкова труд да го скрие толкова надълбоко в себе си, че всеки да се усъмни в съществуването му. Затова ли бе хвърлила толкова труд? Толкова сълзи? Затова ли се бе старала да погребе всяко едно чувство? За да се вълнува шибаното й сърце от всяка малка дума и тъй предателски да я издаде. Нечестно.
"Няма да е нищо... просто една нощ." - новата й тактика за успокояване на съвестта й. Докато той се излегна, обаче, назад на дивана, а тя се надвеси над него и, задъхана от всички целувки и еуфория, се откъсна от целувката му, но не и от устните му, докато носа й се плъзгаше съвършенно нежно по страната на лицето му, а гадното й сърце прескачаше от близостта му.. по време на всичко това тя знаеше колко голяма напаст е всичко това. И какво мислите, че направи? По устните й пробяга нежна, искрена усмивка, докато се опитваше да различи вселените в очите му на фона на приглушената светлина. Отново го целуна.
Малки вселени са очите ти...
По дяволите всичко.
Тялото й се изправи грациозно на колене, докато ръцете й се освободиха от връхната дреха и я хвърли настрани, оставайки само по тънкия сатен на пижамата й. Очите й не го изпуснаха от взора си през цялото време. Остави дори очилата си настрани бавно, а после го издърпа към себе си в седнало положение без да каже повече и дума. Кожата й пареше. Неговата също. Искаше още от тази топлина. Искаше да изгори. Прехапа устна отново, намествайки се още по-плътно към него и притвори очи, преди да го целуне отново, някак собственически, почти варварски. Той бе разпалил дълбоко скрити желания в нея и сега тялото й си искаше своето. Нададе тих стон, когато тялото й се раздвижи неспокойно в скута му, в ръцете му. Усещаше го под себе си, твърд, величествен, възбуден. Възбуждаше се от мисълта, че му действа така.
Само аз и ти...
Нямаше време за колебание.
Просто повдигна блузата му, хвърляйки я някъде далеч зад гърба си и спусна тъмночервените си нокти по гърба му, по врата му. Устните й слязоха до там. Минаха през очертаната челюст, а после проследиха линията надолу по врата му, та чак до основата му. Въздъхна отново. Ново движение и телата им отново се напаснаха по друг специален начин. Устните й минаха от другата страна на врата му. Захапа го. Изкачи се бавно нагоре до ушето му и целуна мястото под него, докато една мисъл бавно не се прокрадна в ума й.
А дали всичко това не е само илюзия?

Frica: Всяко решение което взимаме, правилно или грешно се отразява дълбоко на нашето бъдеще. Дори минимални решения като това какво да ядем на вечеря. А всичко това с отразяваше в очите й. Но сега не можех да видя нищо. Сякаш цялата вселена беше изчезнала. Беше дала на стоп кадър, за да мога да следя движенията й, които ми се струваха по бавни и от бавните.

Ръцете ми от бедрата й започнаха да се плъзгат нагоре към ханша. Разбирах на къде отиват нещата и от една страна се радвах, защото наистина не обичах да похабявам ерекция, а тази си беше внушителна. Нямаше как, трябваше да се покаже, че не съм чак такъв левак, а и не ми се беше случвало скоро да ми стане. Близостта й го провокираше. Начина, по който ме целуваше. Тези изпепеляващи устни, които запалваха пожари на всяко място, до което се докоснаха.

Когато посегна да съблича и мен, вече бях сигурен. Не ми трябваха повече знаци. Страстта течеше във вените ми вместо кръвта. Тя цялата се беше скупчила на друго място и вече пулсираше, защото не можеше да се събере. Ръцете ми внимателно се плъзнаха под потнитечето й. Кожата й беше толкова мека. Даже бебешката започваше да ми се струва груба в сравнение с нейната. Прътите ми нежно погалиха зърната й, които се бяха втвърдили, вероятно от възбудата. Прехапах устната си и мижейки потърсих нейните.

Ръцете ми вече се спряха на кръста й и я стиснах малко повече. Секунда по късно тялото й отскочи от мекия матрак, на който я пуснах. Покатерих се на леглото в спалнята й и разкопчах трескаво панталоните си, защото вече ме стягаха прекалено много и не можех да мисля, за действията си. Ръцете ми се облегнаха от двете страни на тялото й. Притиснах я между себе и и леглото и се отърках члена си между краката й, макар сатенениете й панталонки да бяха преградата, която лесно можех да преодолея ако искам, но беше рано. Исках да я изкуша още. Не беше достатъчно. Щеше да е хубаво да започна да си слагам бельо. Така развалях изненадата.

Нямаше да й дам да ми бяга. Лицето ми се зарови във врата й, където езика ми се спусна от ключицата й, до меката част на ухото й, което нежно подръпнах с устните си. Погледнах я само за миг, отдръпвайки се, дишайки накъсано, а няколко стотни по късно устните ми варварски се разбиха в нейните за следващата целувка равна на цял секс. Въздъхнах отново, дробовете ми не можеха да издържат на натиска, който им налагаше сърцето ми с бесния си ритъм. Секунда, две. Отдръпнах се и я придърпах към себе си, за да сваля потничето й. Сега вече наистина можех да се откажа от въздуха и щеше да ми се наложи, защото исках да целуна всеки сантиметър от тялото й. Затова и се захванах да изпълнявам желанието си. Започнах от устните й, спуснах устните си по врата й и продължих.

Надолу...

Aurora: Аврора не беше сигурна кога стана, не забеляза дори промяната в тялото си, но в единия момент беше на дивана върху него и го изнасилваше с дрехи, а в следващия беше под него и... всичко стана много бързо за бавното й напушено съзнание. Развеселен смях напусна устните й, докато се опитваше да се измъкне изпод него, но той доста бързо я издърпа отново към себе си.

- Ако си мислиш всичко да вършиш с тази скорост бих желала да преосмисля решението си с целувката и така нататък. - изпротестира тя, смеейки се, заровила лице в косата му, докато той я целуваше. Беше й нужен един негов поглед, за да се разсмее отново, но после той я целуна и вниманието й пак се пренасочи в по-приятна посока.

В очите й заигра дяволит пламък, перверзна усмивка се плъзна по устните й. Не смяташе да го улеснява с изкушението, особено след като той вече стоеше върху нея, гол и прекрасен (тоя човек за бельо не е ли чувал?). Сега фантазиите й можеха да се заменят от реални картини за тялото му. (Е, не беше съвсем права с изказванията за неговия...)

Тялото й се раздвижи срещу неговото, единия й крак се обви около кръста му и тя въздъхна изкушено от цялото напрежение между тях. Устните му я покоряваха властно, страстно, изгарящо. Аромата му се попиваше във всяка нейна клетка, а от бельото й вече не ставаше нищо. Слабините й пулсираха болезнено силно, страдайки, че си бяха намерили играчка и все пак нямаше успокоение. Беше толкова... истинско. Толкова по-хубаво от вибратора й, чиито батерии вече бяха на издихание в последно време.

Зъбите й се впиха в рамото му и последва един продължителен стон, който шокира дори и нея. Това пък откъде дойде? Тялото й се притисна в него и нежността й се размърда по дължината му, която изпулсира в отговор. Те си комуникираха идеално и без тяхна помощ. А Аврора вече губеше разума си. Изпъшка недоволно отново, усещайки бавното мъчение на езика му, който пълзеше по плоския й корем. Тази шибана обеца.. Беше готова да го завърже, само и само да усети металното топче между краката си. Мъчение. Бавно, болезнено мъчение. Това беше всичко.

Пак грешка.
Рори си мислеше, че всичко е ужасно докато той си играеше със сетивата й, галеше я, стискаше я, притискаше я към себе си, дразнеше гърдите й, целуваше, засмукваше.. Кожата на червенокоската определено щеше да е обагрена в различни цветове на другия ден. Но и това не й пукаше. Искаше само той да я чука. Така, сякаш света щеше да свърши утре. Искаше тя да разбие неговия свят и щеше да се постарае в това. Но преди това.. Пръстите му обхванаха долнището на пижамата й и го свалиха. Ама защо само долнището? Той не виждаше ли колко мокра бе дантелата под него, колко пареше кожата на бедрата й, как цялото й тяло трепваше при всяко негово докосване.Нямаше да стане така.

Рори се изправи бързо, докато той все още беше на колене, и захапа долната му устна, обвивайки ръката си около врата му. Другата, обаче се плъзна по оформеното му тяло и погали 'магическата му пръчка'. Подсмихна се на определението си, но побърза да съсредоточи погледа си върху неговия.Очите й - леко притворени, езика й - проследяващ контурите на плътните й устни, които отново се бяха извили в тази дяволита усмивка. Пръстите й се обвиха бавно около ствола му, докато веждата й се повдигаше в задоволство, наслаждавайки се на изненадата му.

- Не е забавно да си играят с теб, нали? Започвам да си мисля, че само ме дразниш. - предизвика го тя и захапа брадичката му. - Можеш да легнеш по гръб, ако нямаш опит, аз и сама ще се оправя. - ухили му се развеселено. Трябваше да го накара да спре да я дразни, да го предизвика. Харесваше й. Дяволски много.


Frica: Нима тя се опита да накърни мъжкото ми достойнство? И нямах предвид отново, което гордо стърчеше нагоре в момента. Нямаше да се разберем така. Щях да й го върна много жестоко, ако продължава така. Даже нямаше да я чакам да продължава, направо щях да започна с отмъщението. Ако съм нямал опит... Как изобщо можеше да каже такова нещо.

- Мислех си, че ти харесва бързината ми. - Пошегувах се с нея докато спусках устните си надолу, оставяйки след себе си дълга диря от целувки. Останах на нивото на гърдите й, където езика ми се заигра със зърната й. Дланта на дясната ми ръка се плъзна по повърхността на влажното й дантелено бельо и пръстите ми го притиснаха плътно до женствеността й се раздвижиха леко на мястото на огнения водопад. Другата ми ръка се провря под тялото й и го притисна към моето. Кожата й беше по гореща дори от моята, а аз усещах реките от лава които текат по вените ми.

- Ще легна по гръб само когато ме надвиеш. - Прошепнах отправяйки поглед към очите й и леко се засмях когато тя се размърда недоволно. Пръстите ми се впиха в тялото й и ръката, която беше още под нея я задържа на място. Отдръпнах пръстите си от нежността й и внимателно хванах останалата част от бельото й и го дръпнах рязко. Не бях сигурен, че дори усети как то изчезна безследно.

Устните ми запълзяха надолу по кожата й търсейки следващата си цел, която беше извора между краката й. Прехапах устната си без да й позволявам да събере краката си. Беше толкова нежна, а аромата, който се носеше от нея беше опияняващ. Можех да я предвкуся преди да съм я опитал. Засмях се леко когато погледите ни се срещнаха, не можех да сдържа просто. Не се смеех аз, тревата ме караше. Преместих и двете си ръце на бедрата й, за да не реши да ми отреже достъпа и легнах по корем на огромното легло. Леко ми убиваше на корема, но щях да преживея. Опитах се да сподавя смеха си преди да се гмурна в нея. Ръцете ми грубо запълзяха по тялото й, на места притискаха стискаха, а от време на време в тишината се чуваха леките й стонове и доволното ми ръмжене. Реших да раздвижа нещата, затова забързах темпото не езика си, като ръцете ми започнаха да се връщат плавно надолу. Аврора започна да шава повече, а пръстите ми които отново се впиваха настоятелно в бедрата й се опитваха да я задържат на място. Нямаше да се измъкне лесно от мен. Чаках си оргазма от нея. С тази скорост едва ли щях да чакам много...


Aurora: Да го надвие? Нима трябваше да го предизвика на дуел или нещо такова, за да вземе надмощието? Мислите й предизвикаха смях, но в следващия момент се сети за доста по-приятен начин да го победи. Облиза устни лакомо. Стига ръцете му да престанат да осуетяват опитите й за измъкване, щеше... Какво щеше? За какво си мислеше? Освен за пръстите му, които най-накрая й даваха някакво временно успокоение.

Тялото й бе толкова чувствително в тези мигове. Докато стоеше прилепена в него, притиснала едната страна на лицето си към неговата, така че устните й да достигат ушето му, и мъркаща доволно, Рори си помисли, че скоро ще се разтопи като масло между пръстите му от тази висока температура. Толкова хубаво... и после изведнъж изчезна. Мръсник..

Аврора зарови пръсти в косата си, докато извиваше тялото си неспокойно, но не пропусна да проследи с очи похода му надолу. Кога изобщо беше махнал бельото й? Беше готова да протестира, когато устните му се впиха в нея и тогава започна същинската игра и мъчение. Е, поне можеше да му признае колко по-добър беше от вибратора й. Имаше повече степени от него. И тази обеца... Съкрушаваше я. Главата й се маеше, гърдите й се повдигаха все по-бързо в опит да наваксат с пропуснатия въздух, докато ръцете й пълзяха по тялото й, докосвайки врата си, гърдите си и всяко друго място, докато той я изпиваше.

Тялото й не се подчиняваше. Познатите конвулсии, предвещаващи един мощен оргазъм се появиха изневиделица, при това толкова бързо, колкото и бельото й си отиде. Отмяташе глава назад, заравяше я измежду завивките, а от устните й излизаха все по-силни стонове и нечленоразделни опити за думи. Откъде се появи всичко това? Нямаше представа, но се опитваше всячески да се измъкне, за да успокои малко пожарите в слабините й, но същевременно и се притискаше към езика му, защото беше ненаситна.

- По дяволите..
Червенокоската едва си поемаше въздух, докато се надигаше леко върху една от възглавниците зад нея и срещна погледа му, докато се опитваше да укроти тялото й. Само още миг...Още малко. Там, точно там.. Не успя да издържи, въпреки хипнозата на очите му, и стисна очи, изпъвайки се като струна, докато най-накрая тялото й не се предаде на края си, а от устните й излизаха какви ли не проклятия. Викаше и скимтеше, заровила почервенялото си лице във възглавницата, докато най-накрая той не благоволи да я пусне.

Отпусна се на леглото, почти безжизнена. Доволна усмивка се беше лепнала мързеливо на лицето й, докато се опитваше да разкара косата, полепнала по кожата й и да си поеме въздух. Тялото й беше толкова чувствително, че при всеки негов допир, тя потрепваше цялата. Но не беше дискомфортно, напротив. Червенокосата красавица придърпа мъжа върху себе си и му подари една дълга и ленива целувка, докато събираше сили да го нападне. Не го пусна далеч от нея, но и нямаше да го похвали, ако той очакваше това.


Frica: Това исках от нея. Справи се идеално. До толкова идеално, че щях да свърша върху чаршафите й. Сдържах се, разбира се. Такава излагация не можех да допусна, след като най-накрая я държах в ръцете си. Внимавах да не се допирам до нея точно сега, защото не исках да я притеснявам с пулсиращия си член.

Започнах бавно да се изправям до седнало положение като я придържах така сякаш се страхувах да не я счупя. Едната ръка зад врата й, другата обвита около кръста й. След малко горещата й кожа се допря до моята и усетих влажната й женственост, която се плъзна по дължината на пениса ми. Въздъхнах тихо срещу устните й, усещайки как краката й се увиват около кръста ми и телата ни се притискат силно едно в друго. Захапах нежно устната й и я дръпнах леко. Засмуках я, след това направих същото с езика й. Закачах се, играех си със сетивата й.

Засмях се. Знаех, че така развалям момента, но се стърпях. Премрежения й поглед, който ми показваше, че е невъзможно да е по-готова за мен просто ме разконцентрира за миг. Държеше устните си леко разтворени. Не знаех дали ще е възможно да видя това някога с очите си. Сигурно вече съжаляваше, че е решила да пусне на 'грозника'.

- Прекрасна си. - Успях да каза през засмях и зарових лицето си със врата й, опитвайки се да залича смеха с целувки. - Направо невероятна.

Успокоих се за момент, което беше достатъчно да се раздвижа леко под нея и да може да усети, че вече нямам търпение да се гмурна в океана, който се опитваше да скрие между краката си. Дали обаче тя беше готова да го поеме целия беше под въпрос. Стиснах дупето й с две ръце и го размърдах върху себе си позволявайки си да издам някой друг стон и да прехапя долната си устна. Погледите ни се засякоха отново, не можех да различа нищо в очите й, абсолютно. Тя беше загадка за мен отново.


Aurora: - Ти си идиот...
Смееше й се? Той? На нея? Искаше да му се ядоса. Наистина искаше! Искаше да го хване за косата и да блъска ужаснатата му очарователна физиономия в стената, докато не го обезобрази до толкова, че да не я привлича вече. Уви, трудна работа беше, особено в тази поза. Опита се да го изгледа лошо. Не й се получи, и на нея й стана смешно.

Скри лицето си в рамото му и го захапа, за да прекъсне смеха си и да се съсредоточи върху това, което правеха и това, което караше тялото й да трепери все още. Еуфорията от последния оргазъм не бе отминала все още, когато ръцете й се обвиха около  врата му, увисвайки в ръцете му. Бе гола и уязвима, напълно отдадена на действията им. И въпреки че преди съвсем мъничко бе получила своето удовлетворение, той я караше да иска нови преживявания, да вземе всичко от него, напук на наглостта и дразнещото му самодоволство.

Трябваше й изключително много самоконтрол, за да се осъзнае и да отвори очите си. Устните им се сляха бавно и страстно, започвайки нова любовна история, сякаш действаха без тяхно знание с неин привкус. Трябваше да го има. Трябваше да му покаже колко добра може да е. Трябваше да разбие света му, въпреки че той започна всичко, обявявайки интереса си. Трябваше. Нуждата бе почти болезнена.

Едната й ръка бавно се спусна по изрисуваното му тяло, докато устните й изследваха перфектната челюст, покрита с леко набола брада. Те изучаваха, търсеха, изкушаваха, примамваха го да й даде всичко. Когато стигнаха целта си, те се обвиха около ствола му и го насочиха към извора на всички адски пламъци в тялото й. И двамата потръпнаха от електричеството, протекло във вените им. Тя не изпусна от поглед зелените му ириси, докато бавно и мъчително (нарочно) се спусна по него. Не се смееха. Не мигаха. Едва дишаха. Заедно. Докато накрая тя не наруши мълчанието със тих стон, а после зарови лице във врата му и се размърда върху него. Бедрата й се обвиваха по-стегнато около тялото му, докато парещото й тяло се задвижи срещу неговото, а въздишките й станаха повече. Усещаше всеки сантиметър от него и се наслаждаваше на леката болка, причинена от продължителния й сух период. Тялото й си знаеше своето и тепърва започваше с удоволствието от познатото забавление.


Frica: Откраднах дъха й или, може би, тя открадна моя. Това беше малко безсмислено. Нямаше нужда да мисля точно сега. Мисленето отклоняваше вниманието ми и това ми пречеше да дам всичко от себе си за Аврора... Аврора. Това беше. Вече бях в нея. Дълбоко. Повече не можех. Тя беше върху мен, проникването ми беше докрай. Вече нямаше как да краде от дъха ми, него го нямаше. Просто не дишах. Бях забравил как.

Нирвана. Валхала. Рая... Какво значение имаше точно къде се намирам? Тя беше мястото, на което живеят боговете, в която и да е религия. Рая на земята. Този под и над нея, а точно сега, в този момент, тя се намираше в ръцете ми. Изправих се на колене и се отпуснах напред заедно с нея. Тялото ми покри нейното, устните ми намериха облачетата, които представляваха нейните, и се сляха за пореден път. Това прекъсна движенията й за няколко секунди, които й бяха достатъчни да изрази недоволство. Щях да се реванширам, като самo аз започна да се движа. Покорявах тялото й, надявах се и душата й, и сърцето й. Някъде по-дълбоко от повърхността, защото ми се искаше да не е последния път, в който сме заедно, толкова интимни, споделящи подобен момент.

Изръмжах леко, когато стегна краката си зад мен и ме притисна още по-навътре в себе си. Движех се сравнително бавно, дори за обикновените хора, които нямат дарбата ми. Пръстите ми следваха извивките на тялото й. Понякога се впиваха повече в кожата й, без да могат и искат да я наранят. Тя беше моя за тази вечер и щях да се отнеса с нея по начин, по който принцеса като нея заслужаваше. Щях да я чукам като курва. Захапах устната й игриво отново. Дробовете ми горяха за въздух. От кога не бях дишал?

Вдишах... Издишах. Излезе под формата на тихо ръмжене. Забързах. Но само проникванията, устните ми продължаваха да целуват нейните по същия начин, както и до сега. Ръцете ми стигнаха гърдите й. Стиснаха ги. Нова въздишка... По дяволите... Беше съвършена.


Aurora: Не й отговори. Не каза нищо повече, нито дори се засмя. Това беше добре, защото тя самата се съмняваше във възможностите на разума си вече. Сарказма й бе направо изкоренен в тези моменти, както и всякакви други наченки за заяждане. Единственото, което й идваше наум в момента като реч бяха някакви реплики, които изключително много приличаха на цитати от долнопробен порно филм. "О, да. Продължавай. По дяволите... Точно там, продължавай, още.."

Устните й определено нямаше да споменат нещо подобно, не и под неин контрол. Ама кой я питаше? Никаква връзка с главния мозък не протичаше, докато тялото й се извиваше срещу неговото, осветявани единствено от лунната светлина, влизаща през френските прозорци на стаята. "Боже, дано нямам любопитни съседи"мислеше си някаква част от съзнанието й, но бе твърде незначителна, за да я отрази.

През това време ноктите й се впиваха в гърба му, а устните й взеха да избягват неговите, за да има шанс тя да си поеме въздух, който и без това беше дефицит в нагорещената обстановка в малката й стая. Къде си го беше избрала такъв с тази скорост? Как изобщо се нави на всичко това? Кога стана... Той й каза, че си пада по нея. Всичко трябваше да приключи с целувка, малко натискане най-много, не да го завлича в спалнята (добре де, той нея) и да омърсяват новите й чаршафи (подарък от него, колко мило).

Едно бе сигурно - ако продължаваше с тази скорост, следващия й край щеше да дойде също толкова бързо, както и предния, а това не беше много яко. Вярно, не беше правила секс отдавна, но не може да свършва всеки път, когато той я докосне. Трябваше да направи нещо. Мисли, момиче, мисли! Размърдай го това сиво вещество. Трябваше да му вземе надмощието, да го поизмъчи малко.

Внезапно го избута от себе си, дърпайки се нагоре, за да се освободи от обсега му и побърза, преди той да се е осъзнал, да го нападне отново, превъртайки се върху него. Сините й очи горяха с непозната страст, когато пръстите на едната й ръка се обвиха около врата му и го притисна към леглото, а с другата си помогна да го насочи отново в правилната посока и да се спусне дяволски бавно по него. Червената й вълниста коса сега бе в пълен безпорядък, а ума й сякаш се бе освободил от всякакви задръжки и действаше по инерция, вземайки това, което искаше.

Усмихна му се развеселено и самодоволно едновременно. Тя искаше него и си го взимаше.


Frica: Не! Не! Не можеше да прави така! Как го направи? Изгубих си контрола. Не внимавах и тя се възползва от това. Не... По дяволите.

Тялото ми се изви под нейното и един дълбок стон напусна гърдите ми. Можех да се удавя от течностите в устата си, само защото тя се пълнеше, докато гледах как тялото й се движи над моето. Беше толкова нечестно. Протегнах ръцете си към нея. Не можех да загубя и усещането за нежната й кожа под пръстите си. Прехапах устна и впих пръстите си от двете страни на кръста й, притискайки я възможно най-много към себе си. Извих тялото си отново и забих зъбите си в долната си устна. Стисках докато не усетих вкуса на кръвта, който ми напомни, че трябва да я пусна. Беше толкова приятно. Толкова дълбоко в нея, докато стените й го притискаха. Пулсираше. Бях готов да свърша и преди да ме завърти. Бавното темпо не помагаше, но сега, може би, щях да го укротя.

Ръцете ми я освободиха и я оставих да започне влудяващия си ритъм отново, преди да съм я счупил от секс... Буквално. Стиснах завивките около нас и успях да се освободя от хватката, която беше приложила на врата ми. Изправих се до седнало положение и потърсих устните й. Абстрахирах се за част от секундата от действията й и зарових пръстите си в огнената й коса. Успях да събера всички кичури, докато я целувах с всички чувства, които държах в себе си.

Напрежение. Сърцето ми вече не го понасяше. Щеше да ме гътне с това темпо. Имах нужда от бързина.  Внимателно започнах да спускам дланите си по гърба й, без да прекъсвам и целувката, която пречеше на въздуха да достигне до дробовете ни. Стиснах дупето й и го повдигнах леко, а след това го спуснах рязко. Простенах, отново ми липсваше кислород и органите ми горяха за него. Дали се умираше от секс? От толкова време бях на сухо, че бях забравил почти какво е чувството.

Отпуснах се назад, откъсвайки се от нежността на меките й, сочни устни, с лек привкус на трева, и се опитах да я насърча с действията си да се движи по-бързо. Аз също се размърдах под нея... Бързо.


Aurora: Нима не протестира? Изненадата в очите му говореше повече от хиляди думи, но Рори очакваше да е отново по гръб само след едно мигване. И все пак я остави там. Върху себе си, измъчвайки го по най-подлия начин, отнемайки му преднината. Усмивката й стана по-широка, когато той отново се излегна назад, докато воднистосините й ириси се плъзнаха по оформеното му тяло, изпълнено с различни картинки, които с удоволствие щеше да изучи с устни и език.

Ръцете й се подпряха на гърдите му и тя започна да се движи в своя собствен ритъм, наслаждавайки се на победата си. Ханша й се полюшваше в различни посоки, докато се спускаше отново и отново по цялата му дължина и се радваше на чувството да го усеща в себе си докрай, покоряващ всяко кътче от дълбините й. След малко ръцете й се стрелнаха по тялото й. Зарови пръсти в косата си, точно както него преди малко, събра я в шепите си, а после я остави да се разпилее, нежна като песен, по раменете и гърба й, мина през шията си, докосна гърдите си толкова чувствено... Хапейки устните си, тя със задоволство наблюдаваше как очите му буквално поглъщаха всяко нейно действие, сякаш бе хипнотизиран, и издаваше тези така секси звуци на изкушен мъж.

Доближаваше се отново до ръба, а действията на таза му я подлудяваха, а уж тя владееше положението. Замайваше се, изгубена в своя собствен ритъм и звука от срещащите им се тела. Той се опита отново да се изправи, но тя го бутна назад отново и продължи с една ленива, закачлива усмивка. Обзета от цялата еуфория и загубила всякакъв свян, тя се подпря с една ръка на бедрото му, а другата я спусна по корема си, докато пръстите й не  се скриха между краката й, където се раздвижиха. Отметна глава назад и нададе нов стон. Нямаше болка, само ужасно приятното чувство на оргазма, който бавно пълзеше по гръбнака й и се събираше в центъра на тялото й, готов да я разтърси из основи, а тя го насърчаваше.

Загубила се в собствената си игра, тя едва забеляза, че вече не бяха в съвсем същата позиция, но не обърна внимание. Беше й толкова хубаво, бе толкова близо, искаше само да свърши отново, разтърсващо, мощно, повтаряйки името му отново и отново, защото колкото и да се дразнеше с него - той се справяше дяволски добре.


Time and time again I have to pinch myself when I see you next to me.
You are my dream come true.
avatar
Alex
Admin

Брой мнения : 447
Join date : 16.05.2014

Вижте профила на потребителя http://hollywoodcity.bulgarianforum.net

Върнете се в началото Go down

Re: Моят свят няма цвят без теб, първи си, дори отзад напред, музата на всеки мой куплет, искам те сега, между преди и след. |Аврора и Мариус|

Писане by Alex on Чет Апр 19, 2018 2:07 am

Frica: Съвършенство. Беше толкова хубаво, колкото и красива беше тя. Прекрасно. Невероятно. Оставих я известно време така, следейки ръцете й. Как си играеше с гърдите си, как нежно минаваше по кожата си. На моменти отмяташе косата си, главата си. Стенеше върху мен, за мен... Тези моменти едва ли някога щяха да излязат от главата ми, но аз и не исках. Точно обратното, имах желанието да помня тази нощ, докато смъртта просто не ме отведе от този свят.

Виждаше ми се нередно тя сама да се докосва, при положение, че аз бях тук. Вероятно бих я прекъснал. Вероятно, но тя беше прекалено секси. Правеше го толкова изкусително, че не посмях да я обезпокоявам. И без това бях достигнал ръба си. На емоциите, на усещанията, на живота си дори. Пак не можех да дишам. Не исках да го правя. Имах чувството, че със следващата глътка въздух ще свърша. Не, не трябваше. Усещах я, тя също беше към края си. Стягаше се толкова силно.

Вдишах...

Изправих се почти до седнало положение, за да имам опора в ръцете си и забързах движенията в ханша си с една идея повече. Това беше глупаво. Още колко? Едно вкарване, две максимум, преди да свърша дълбоко дълбоко в нея. Един глас в главата ми нашепваше, че това не е правилно, но толкова много желаех края си, че не му обърнах внимание.

Издишах...

Дълбокия ми продължителен стон се сля с нейния, а ръцете ми я хванаха и завъртяха за по-малко от две стотни. Така, над нея, си позволих да продължа на бързи обороти, за малко, няколко секунди. Тялото й се извиваше сластно върху чаршафите. Усещах ноктите й по кожата си. Толкова възбуждащо... Току-що свърших. Никакви възбуди. Не й през следващите десет-петнадесет минути.

Целунах я отново, крадейки й малкото въздух. Всичко около нас миришеше на секс, на много мръсен секс. Тялото й носеше моя аромат. Сякаш я бях маркирал. Отдръпнах се скоро и се превъртях до нея, отпускайки тялото си по гръб, точно до нейното. Гърдите ми се повдигаха и спускаха бързо. Въздуха навлизаше плитко, на малки порции, защото дробовете ми още не можеха да осъзнаят какво им давам. Засмях се. Кратко, отчетливо... Нямах сили за дълъг смях. Бях потен. Не се бях потил от години, но беше факт, че по челото ми бяха избили капчици. Вероятно от цялото напрежение и стискане.

- Наистина ми е гузно, че не усети малката ми пишка и трябваше да те будя по средата... Поне му хвана края... - Промърморих задъхано, връщайки ни в предишен разговор, от преди толкова време, че вече не бях сигурен точно, кога. Преди опозицията, когато все още бях значим в 'Либра'. - Мога и по-добре, но няма да се оправдавам с все още счупените си ребра.

Добре, нямаше да говоря повече. Дишане... Щеше да е хубаво и да ми спадне. Защото в противен случай, нямаше да й простя за втори път тази вечер. Погледнах към нея за съвсем кратко време, дори не хванах очите й. Засмях се... Беше ми толкова смешно.


Aurora: Това беше нечовешко. Конвулсиите държаха тялото й толкова дълго, че й се стори, че за момент загуби съзнание. Трябваше да диша, но откъде сили за това? Сякаш света около нея бе загубил контурите си и Рори усещаше единствено него. Тялото му, целувките му, члена му, който току-що й я доведе до самия край, карайки я да повтаря името му отново и отново.

Очите й се плъзнаха по повърхността на леглото, когато намери сили и възможност да ги отвори. Спряха се на ерекцията му, която все още леко потрепваше върху корема му величествено, а после минаха по гърдите му, обецата на зърното му и накрая устните му. Тези проклети мръсни устни, които знаеха само да я дразнят и... да я карат да свършва. Засмя се на думите му. Заслужи си го.

- Смотаняк. - изсумтя му тя през смях, но все пак се претърколи до него, облягайки се на едната си ръка и прехапа устната си, докато пръстите й се протегнаха и погалиха ерекцията му - Коронка ли искаш да му сложа за постижението, или само ти е достатъчно да му присъдя някоя титла? - попита го, повдигайки червената си вежда и се засмя отново.

Изправи се и се уви с чаршафа, докато отиваше до хола, за да си вземе цигарите и пепелник, а после се върна в оскверненото легло. Добро освещаване на къщата, няма що. Скочи пак в леглото и се излегна до него, докато пръстите й поставяха цигара между устните й и я палеха, а няколко секунди по-късно от там напуснаха няколко кълбета дим, както и тънка струйка накрая. Тишината между тях някак си не успяваше да заглуши биещите им сърца и борбата за въздух.


Frica: Ами май трябваше да му сложи коронка. Отдавна не беше ставал... Това значеше, че на нея трябва да й сложа коронка, защото ми го вдигна. И то как го вдигна. Още не беше спаднал и пулсираше. Нали свърших? Това беше ли възможно изобщо? Дали не го бях бъгнал от толкова неизползване? Гледах го, задавайки си прекалено много въпроси. Май щеше да е хубаво и аз да запаля цигара. Можеше и да помогне със спадането. Откраднах си една от кутията й и погледнах към увитото й със чаршаф тяло. Той потрепна отново. Имах чувството, че усещам как кръвта се движи в него.

- А може да повторим. Днес е на промоция. - Направих лека, крива физиономия и се усмихнах, прехапвайки долната си устна, докато леко придърпвах чаршафа й надолу, за да мога да разголя перфектното й тялото, отново. По дяволите, колко я исках. Само от мислите, които се вихреха в ума ми пулсациите му ставаха болезнени.

Откраднах цигарата, която държеше и дръпнах дълбоко, докато белите ми дробове не се изпълниха с дима изцяло. Надвесих се над нея и леко разтворих устните си, от където малки облачета дим започнаха да излизат на кълбенца. Приближих се бавно докато устните ми не се сляха с нейните в следващата прекрасна и сладка целувка. Дълга целувка. Отдръпнах се леко и поднесох цигарата към нейните устни, този път. Пръстите на другата ми ръка нежно погалиха рамото й, спускайки се по дължината на ръката й.

- Втория път съм по издръжлив от първия. - Прошепнах с най-съблазнителния си глас. На толкова бях способен. Протегнах се, за да изгася фаса в пепелника и го разкарах на пода до леглото. Преди да е усетила липсата ми. Проврях ръката си под чаршафа и открих все още влажната й женственост. Плъзнах два от пръстите си върху клитора й. Беше толкова влажна, че те сами намериха входа й и потънаха бавно в нея. Раздвижих ги, докато с другата си ръка издърпах леко чаршафа и открих гърдите й за целувките си.


Aurora: Какво беше станало с почивката им? Не, че я обявиха гласно, или нещо подобно, но на бившия й му трябваше поне половин час, преди да успее да 'презареди оръжието си' и да се подготви за действие. А той не я остави дори да се наслади на цигарата си. Сините й очи следяха движенията му с изненада и любопитство, а предателското й тяло така удобно се нагаждаше спрямо неговото.

- Нима принца не е изморен? - учуди се тя, засмивайки се замаяно между целувките, но все пак отвърна на всяка от тях. Не се повдигна, за да направи отмотаването й от чаршафа по-лесно, но се приближи до него, наслаждавайки се на топлината, която излъчваше тялото му. Интимността ги обви в полумрака на тази малка стая, докато тялото й се извиваше чувствено и неспокойно в следствие на бавните му действия. Устните й се разтвориха и изпуснаха няколко въздишки, притискайки се към пръстите му, докато устните му пълзяха по нежната й шия. Ръцете й обгърнаха раменете му - едната се заплете в огнената му коса, а другата се спусна по гърба му, сякаш бе удавник, а той - сламката.

Не се възпротиви, не каза друго, колкото и да й се искаше да се подразни още малко с него. Устните й намериха неговите, докато той се наместваше почти нацяло върху крехкото й тяло, а ерекцията му вече се отъркваше нетърпеливо в бедрото й. Еуфорията й се засили още повече от инстинктите на тялото му. Цялата пулсираше, стягаше се около пръстите му и мънкаше тихо и изкусително до ухото му, не можейки да си намери място. Толкова й беше хубаво...


Frica: Пред играта не беше нужна в момента, но беше желателна. Наистина ми харесваше да си играя с нея. Да я наблюдавам, как се извива и как прехапва устните си. Начина, по който движи ръцете си, по кожата си, когато те не са върху тялото ми.Отдръпнах се леко, все още надвесен над нея, за да наблюдавам това изкуство, което беше тя.

- Защо, ти изморена ли си? - Не се въздържах. Изкушението да я целувам беше по-силно от това да я гледам, защото ми беше трудно да правя и двете, и това да се въздържам просто да не потъна в нея. Члена ми се отъркваше във влажната й женственост. Нежно, но настоятелно. Притисках го в нея, защото исках да усети колко съм готов, да я докарам до следващия й оргазъм за вечерта.

Спомних си първия път, когато погледнах в очите й и видях подобна сцена. Тогава не обърнах голямо внимание, но сега, когато се случваше. Спомена сякаш се възвърна и аз бях щастлив. Прескочих толкова много варианти на смъртта си, за да стигна до тук. А дали ги бях прескочил или следваха? Не посмях да се вгледам в очите й, не исках да развалям прекрасния момент. Точно сега, когато тя се помръдна изненадващо и със следващото си движение потънах дълбоко в нея. Гърба й се изви в дъга, а устните й не можаха да задържат дълбокия й стон. Косата й се беше разпиляла навсякъде по леглото, а Аврора... Тя беше навсякъде около мен, дори в мен, някъде в сърцето, което биеше за нея.

Задвижих се в нея подемайки нов ритъм, по-бърз от предния път в началото. Странно. Сега ми се струваше дори по тясна. Сякаш се беше стегнала още повече. Усещах релефа в нея или релефа беше мой-незначителни подробности. Изправих се на колене и ръцете ми я хванаха от двете страни на кръста държейки я здраво, докато навлизах в нея отново и отново. Въздух... Пак не можех да го намеря.


Aurora: И до тук бяха с нежните закачки. Синеокото момиче повдигна таза си, така че да си стои във въздуха, опирайки се на краката си, докато тялото й, заедно с целия матрак, се движеха в ритъма, който Мариус определяше. Устните й напускаха само дълбоки въздишки и тихи ругатни, докато ръцете й търсеха отчаяно място, за което да се хванат, защото неговата кожа беше далеч. Заплете пръсти в косата си, после стисна възглавницата си и се опитваше отчаяно да догони темпото, с което телата им се свързваха, но накрая се остави само на него. Сякаш с всеки тласък го усещаше все повече, все по-навътре, все по-неин. Поне за нощта.

Как изобщо тялото му функционираше така? Може би бе странична реакция от бързината? Или наркотиците? На кой му пука изобщо, нейния свят се разпадаше, а всичко, което тя искаше бе още от това, не искаше да спира. Краят й беше далеч, но й беше толкова приятно да го усеща толкова твърд и готов за нея, толкова възбуден и неудържим. А стоновете й, като че ли, само го насърчаваха да й показва колко много й харесва да я чукат като за последно, без капка милост.
- Още.. - чу се да казва, преди да извика, когато той нацели един особен ъгъл, който направо я побърка.

Внезапно всичко се промени. Тласъците му станаха влудяващо бавни, което я накара да се изправи, подпирайки се на лакти и да изръмжи недоволно. Беше готова да му отсече това, с което я обладаваше, и да си го запази за лична употреба, но той просто й се усмихваше нагло, местейки погледа си от лицето й към гърдите й, които подскачаха леко при всеки дълбок тласък и надолу към мястото, където телата им се свързваха толкова перфектно.

Аврора хапеше устните си и го наблюдаваше с дълбока страст, когато изведнъж не го виждаше. Той не беше в нея, а самата тя се намираше по корем. Ръцете му обхванаха кръста й отново, за да повдигнат дупето й, а после минаха по дължината на гръбнака й бавно и преди тя да успее да се намести, той отново потъна в нея с един мощен тласък, карайки я да извика ненадейно. Последва един дълбок стон и червенокоската придърпа една възглавница, заравяйки лице в нея.
- По дяволите... - мънкаше, примряла от еуфория тя.



Frica: Не можех да я гледам така. Беше прекалено прекрасна. Жадувах да целуна устните й, да си поиграя с гърдите й, а това не беше много добра идея в тази поза. Все пак, реших да я подразня още малко, като правя обратното на това, което иска. Искаше още, по същия начин. Дадох и още, но забавих темпото. Нямаше да е на нейното пък, а и без това бях започнал да ставам прекалено бърз, нямаше да е полезно за нея.

Завъртях я. Изкушавах се да се наведа и да я целувам, като гледах как хапе устните си. Искаше ми се аз да ги захапя. Проникнах в нея отново и се задвижих зад тялото й. Възобнових бързия ритъм, опитвайки се да не прекалявам, а ми беше толкова хубаво. Отдавна не се бях чувствал толкова приятно. Сякаш летях със скорост по-бърза от тази на светлината. Не й причинявах това, разбира се, просто чувството беше неземно.

Дланите ми се спускаха по гърба й, докато накрая не се стърпях и я придърпах към себе си, да се изправи и да облегне гърба си на гърдите ми. Ръцете ми минаха отпред на тялото й, стиснах леко гърдите й, поиграх си със зърната й, докато устните ми изпиваха кожата на врата й. Хапех я игриво и въздишах шумно близо до ухото й. Едната ми ръка се спусна надолу, намери най-влажното място върху тялото й, между краката й, и пръстите ми се завъртяха върху него в същия ритъм, с който я чуках.

Стоновете й, въздишките й, докосването й. Всичко, за което живеех в този момент. Тя беше моя, даваше ми всичко и аз го грабех с големи шепи, защото не знаех дали някога отново ще ми го позволи. Разпадах се за нея, в нея, навсякъде около нея... Моя... Само моя!


Aurora: Очевидно партньора й не го свърташе на едно място, защото не спираше да я върти из ръцете си, както на него си му е удобно, а тя... тя просто беше безсилна да се бори срещу него. Не изявяваше и голямо желание, защото й беше твърде хубаво, за да мисли как да застане - остави това на него.

Вместо това се облегна на рамото му, оголвайки другата страна на шията си, за да е свободна за целувките му и заплете пръсти в косата му. Отпусна се в ръцете му и притвори очи, оставяйки се само на усещанията и сетивата си. Проклинаше го, мъркаше кротко, после викаше, а той не спираше да сменя начина и темпото, заравяйки дългите си пръсти в косата й, докато разбиваше света й. И така сладко ръмжеше в ухото й...

Подлудяваше я. Изстрелваше я толкова далеч от тази галактика, че почти не чувстваше гравитацията около себе си. Единствено усещаше силата, с която я покоряваше, начина, по който яростно изпълваше същността й докрай и я стискаше така, сякаш никога повече няма да я пусне. Хиляди заблуди. Но така приятни. Изпращащи я директно към самия край за пореден път тази вечер. Колко още сили щеше да има? Вероятно след този път нямаше да й останат много, но не можеше да спре треперенето си. Можеше само да впива ноктите си в гърба му и да шепне името му, останала почти без глас, докато тялото й се извиваше все по-немирно в ръцете му, докато сухите й устни търсеха неговите, за да заглуши собствените си викове. След тази вечер дори съседите й щяха да искат да запалят по цигара...



Frica: Обещах й повече. Тя заслужаваше повече, но как да продължа? Как да и дам още като бях на ръба заедно с нея? Не можех да забавя. Не исках тя да изгуби края си. Каквото и да правя, вероятно щях да свърша в следващите пет минути. Дори да се влача като охлюв. Тя беше толкова стегната. Стискаше го толкова силно и дори си мислех, че това би могло да й причини болка. Даже бих се обзаложил, ако не чувах приятните й стонове, които бяха предизвикани от удоволствието.

Решението беше едно. Щях да забързам още малко. Можех да си го позволя, можех да бъда много по-бърз от това, което показвах и бях сигурен, че и тя го знае, но идеята не беше да я наранявам. Секунда, две.. Не можех да я удържа, не можех да удържа и себе си. Свърших. Заедно с нея. Изпуснах я. Тялото й се свлече върху чаршафите, дишаше тежко. Аз също едва си поемах въздух и се срутих до нея, едва мърдах. Всъщност изобщо не мърдах. Тишината ни погълна. В стаята се чуваше само дълбокото дишане и на двама ни.

- Аврора. - Прошепнах едва-едва след няколко минути и се надигнах, за да се надвеся над нея и да срещна очите й, но клепачите й бяха спуснати. Дишането беше нормално, дълбоко. Тя спеше и беше... Беше толкова прекрасна... Изправих се внимателно и пооправих леглото. Вдигнах я на ръце и я преместих преди да я завия. Настаних се до нея. Голите ни тела се докоснаха. Прегърнах я, придърпах я към себе си, почти върху тялото си, пренебрегвайки недоволното й мънкане. Тази нощ беше... Ами срути всичките ми очаквания. Направо ме скапа. Затова и аз се отдадох на съня. Имах нужда от него, защото треперенето започваше да се появява отново.

Сутринта се събудих от шибаното слънце. Защото спалнята й беше с източно изложение, а някой идиот, в частност аз, бях забравил да спусна щорите. Опитах се да се скрия от слънчевите лъчи, мърдайки се недоволно и закривайки очите си с възглавницата. Тихото скимтене до мен ме изкара от съня ми. Разбира се. Тя беше до мен. В последно време свикнах да спя в леглото й, защото направо се бях нанесъл докато правех ремонта. Спомените от предната вечер нахлуха в съзнанието ми и осъзнах, че всичко, което се случи не беше просто поредния мокър сън. Беше станало наистина.

- Добро утро, принцесо. - Проговорих с дрезгавия си глас отваряйки едното си око. Тя не изглеждаше много щастлива от това, което успявах да фокусирам. Едва различавах очертанията на тялото й. Слънцето беше решено да ми изгори ретините. Придърпах тялото й в прегръдките си отново и топлата ми, гола кожа се срещна с нейната.


Aurora: Фойерверки, зари и какво ли още не, се появиха пред очите й, когато Аврора достигна до своята кулминация и с бонус - той също свършваше почти наравно с нея. Изживяването бе твърде интензивно, за да го понесат рецепторите и да остане с някаква сила в тялото си, затова и когато ръцете му отпуснаха хватката си върху нея - тя просто се срути върху завивките. Дробовете й се опитваха всячески да се доберат до въздух, от който се бе отказала сякаш преди векове, нежното място между краката й сега гореше от цялото напрежение, както пареха и следите от ръцете му по тялото й. Господи, какво й беше причинил този човек.. едва повдигаше клепачите си. Чакай, повдигнати ли бяха изобщо? Май не.. загуби се в умората си и преди да се усети - се загуби и в съня си. Дори не посмя да рови в неговия, толкова уморена беше.

Били ли сте някога на сцена? Ама толкова голяма, че към вас да светят хиляди прожектори и вие да не виждате нищо друго, освен една ослепяващо-бяла светлина, сякаш сте дух от ''Шепот от отвъдното'', който Мелинда Гордън пъди към Рая? Е, така се чувстваше и Рори в този миг. Не като дух де, просто цялата светлина я караше да мрази съществуването си. Размърда се неспокойно и се опита да се зарови някъде измежду завивките, за да се скрие от лъчът-убиец, когато усети чуждото присъствие до себе си, а миг по-късно и чу гласа му.

- Не виждам нищо добро за сега, грознико. - измърмори тя недоволно, но използва възможността и зарови луничавото си лице в гърдите му и се покри с някакви завивки. Може би щеше да заспи отново ако не беше решила да качи единия си крак на кръста му (за да се възползва от него като удобната възглавница, която представляваше) и не усети болката и схващането по цялото си тяло и най-вече - между краката си.

- По дяволите... имам чувството, че танк е минал през мен.. - оплака се, мънкайки недоволно и се опита да се намести така, че да не усеща много дискомфорта. Не, че съжаляваше... По дяволите, това беше една от най-хубавите й вечери в последно време. Болката бе напълно заслужен спътник на едно качествено преживяване. Ако липсваше, то нямаше да говори добре за партньора й, а той определено се постара миналата вечер.



Frica: О, ама тя беше такова слънце. Засмях се леко и я притиснах в себе си, оставяйки целувка по разрошената й коса.

- Как ще не виждаш... Ето, че аз съм тук. Какво по-добро от това? Искаш ли да те раздвижа? - Предполагах, че ще има мускулна треска. На мен нищо ми нямаше. Бях свеж като краставичка. Леките трепети ги замаскирвах с обикновено леко шаване из леглото. Продължавах да вярвам, че хакерите имат нужда от малко по-активен начин на живот, освен този пред мониторите. Тя нямаше голям избор, защото баща й я беше заключил в съвременна кула, но ако се беше натоварвала малко повече преди това. Липсата на секс и при двама ни си казваше думата. Снощи беше вълшебно. Като порно терапия.

- Не очаквах да е тази вечер. - Започнах простичко, защото знаех, че може да се ядоса, поради факта, че не съм й казал по-рано. - Още при първата ни среща видях, че това ще се случи. Харесва ми когато бъдещето не се променя.

Сведох погледа си надолу и забелязах лекото мижене на очите й докато отваряше едното по-широко... Не! Беше сутрин! Тялото ми се беше изчистило от всичко... Един съвсем лек поглед и...

- Тате, тате, тате, тате... - Бяха цяла тумба. Колко бяха? Пет? Едно, две, три, четири, пет... И до едно червенокоси. Три момченца, две момиченца. Нападаха ме, скачаха върху мен, смееха се. Аз също се смеех. Бях щастлив с тези пет червенокоси хлапета, които бяха направили цяла планина върху мен, на някаква поляна. Тя също беше там. Погледите ни се срещнаха. Усмихваше се. Очите й бяха пълни с живот, а в ръцете си държеше още един. Последното червенокосо същество, чиито пол не можех много ра различа от разстоянието не беше още навлязло във втората си годинка. Тя коремче ли имаше? Това май беше коремче. Бременна ли беше пак или просто след толкова червенокоси неща й беше останало перманентно.
- Деца, слезте от баща си. - Опитваше се да бъде строга но не можеше. усмивката грееше на лицето й. Изправих се. Тя се приближи до мен и последва кратка целувка.
- Иулл... - Нададоха се погнусени възгласи и децата се разбягаха.

Времето се промени. жегата беше непоносима, слънцето грееше на небето и градусите сигурно бяха над четиридесет. Странно, такива жеги отдавна не се бяха случвали дори през лятото. Огледах се. Навсякъде около мен имаше надгробни плочи. Това гробище ли беше? Огледах се пак. Видях всички онези хора и се приближих. Капака на ковчега беше затворен. Пак ли трябваше да гледам смъртта й? Никога не бях виждал нечие погребение.
- Събрали сме се в този тъжен ден, за да изпратим при теб твоя раб, Господи. Приеми Мариус Соломон в райските си градини и му дари вече живот. - Не нейната. Това беше моята смърт. Огледах се отново. Толкова много хора. Виждах свои бивши колеги от 'Либра'. Имир беше тук, майка й, дори баща й беше дошъл на погребението. Тя и шестте червенокоси дечица. Лицето й беше обляно в сълзи, техните също. Хлипаха. Плачеха за мен. Приближих се до нея, опитах се да я прегърна но не можех. Бях безплътен. Това не се случваше. Това беше бъдещето й. В опитите си да я прегърна забелязах друго. Коремчето й го нямаше...

Скочих от леглото. Не можех да дишам, изобщо не можех да си поема въздух. Аврора седна в леглото си. Явно я бях избутал прекалено грубо. Гледаше ме изплашено. Невярващо. Сякаш ме виждаше за пръв път и не ме възприемаше като приятел.

Трябваше да променя бъдещето.

Думите й минаваха покрай мен, но не можех да чуя нищо. Сякаш бях глух. Думите на свещеника кънтяха в главата ми. Съзнанието ми отново и отново въртеше картините от бъдещето й. Обляното й в сълзи лице. Плачещите ни неродени деца... Не можех да й причиня това. Ако останех сега щеше да се случи със сигурност. Щях да я нараня. Щях да умра и да я оставя вдовица със шест деца. Дори не можах да стигна до нейната смърт в това алтернативно бъдеще. Имаше ли значение как щеше да умре?

- Не мога... Не... не мога... Трябва да вървя. Не мога да остана. Трябва... - Дори аз не можех да сдържам сълзите си, бликаха от очите ми като водопади. Две секунди за обличането. Приближих се до нея наведох се и притиснах устните си в нейните силно, позволявайки си да намокря лицето й. Челото ми се допря в нейното за няколко секунди, преди да си наложа да се откъсна от нея... Дори не я погледнах, просто си тръгнах, с голяма папка хвърчащи листове. Тя щеше да е по- добре без мен. Щеше...


Aurora.: Bury all your secrets in my skin
Колко по-спокойно щеше да е всичко, ако нямаха своите дарби, нали? Нея нямаше да я притесняват всички тези демони, излизащи от нейния личен ад, него нямаше да го притесняват виденията му... И за един момент, за една вечер, за няколко часа, те бяха постигнали това, бяха се докоснали до нормалността, към която се стремяха. Бяха просто мъж и жена, наслаждаващи се на компанията на другия. Но, естествено, както всичко друго в техния свят - и тази илюзия пропадна, заместена от жестоката реалност.
Come away with innocence, and leave me with my sins
Той изчезна.
Отново.
Всичко беше спокойно и удобно. Не беше любов, но беше...удобно. Тялото й се чувстваше добре, притиснато в неговото. Цяло. Не усещаше пукнатините, които другите бяха оставили след себе си. Не, не беше сърцето й, но беше онази малка кучка, наречена Надежда, която отново изпадаше в наивни илюзии. Колко тривиално. Илюзионистката страдаше от самозаблуда. От липсващо сърце. Беше ампутирана от емоции. Тогава защо го гледаше така, докато той си тръгваше? Защо ръката й не желаеше да го пусне? Защо се сви на леглото, сякаш ударена от боен чук, когато той си тръгна? Кога му позволи да я нарани?
The air around me still feels like a cage
"Не мога, не, трябва да си тръгна.." думите му все още се въртяха в ума й всеки път, когато проклетото сиво вещество речеше да си помисли за умопомрачителната вечер, която беше преживяла с Мариус Соломон. Секса, който едва ли скоро ще забрави... Както нямаше да забрави и ужаса в очите му, когато я погледна на следващата сутрин. Игрите им, които все още предизвикваха влага между краката й, а и въпреки че бе минала седмица, тя все още се възстановяваше от мускулната треска. А след това той просто си тръгна. Без обяснение, без да реши да говори с нея, да й обясни... каквото и да е. Спомените се въртяха само около два момента - обясненията му в любов на вечерта, а после тръгването му без обяснение на сутринта.
And love is just a camouflage for what resembles rage again...
Шибаняк. Ако искаше просто секс, просто трябваше да каже, тя едва ли щеше да го върне. Не желаеше лъжливите му обещания. Но той ги даде, тя отново му повярва, макар и за миг, и той отново я предаде. Точно както предния път. Незнайно защо Аврора си бе втълпила, че този път ще е различно.
Глупачка. Сама си бе виновна.
So if you love me, let me go. Аnd run away before I know.
Още със слизането от самолета настроението на червенокосата румънка се подобри многократно. Токчетата на сандалите й издаваха ясен и остър звук при всяка нейна стъпка, докато тя вървеше към подскачащата си приятелка, която бе решила да навести. Жегата я блъсна още с отварянето на вратата, но все пак това беше Ибиса, тук бе вечно лято. Рори се поздрави за избора на бяла рокля с тънки презрамки от твоя страна. Когато стигна до Анджела, тя просто се протегна и я придърпа към себе си за кратка прегръдка и лека целувка по устните за поздрав, след което се опита да й покаже най-хубавата си усмивка.
- Милата ми тя.. - измънка русокоската срещу нея и я притисна отново към себе си - Хайде, измислила съм цялата програма. Нищо не лекува разбито сърце...
- Не съм с разбито сърце - прекъсна я Рори рязко. Макар и надрусана, тя пак я чуваше какво говори.
- Да, да, вярно. Е, нищо не лекува разочарованието толкова добре, колкото едно лято в Ибиса. Колко време можеш да останеш?
- В неограничен отпуск съм, така че мисля да си поживея на свобода.
- О, направо ще ме разплачеш от щастие. Хайде да тръгваме. Имам да те запознавам с толкова гръцки богове..
My heart is just too dark to care. I can't destroy what isn't there.
Главата й се маеше все още от промивката на стомаха, всичко й се виждаше двойно и тройно, докато наблюдаваше всички тези жички, които излизаха от тялото й. Как изобщо се обработваше цялата тази информация, която й представиха тукашните лекари? Много, много, много й се искаше да се престори, че английския й е развален и не може да ги разбере какво точно й казваха тези откачалки. Но след като прегледа документите, Анджи й го потвърди на чист румънски. Толкова въпроси се завъртяха в замъглената й глава, сълзите потекоха от бистрите й, като планински езера, очи. Изкара тук повече от две седмици на непрекъснати партита и забавления. Всичко беше наред докато не реши да прекали с всичко наведнъж, за да изтрие проклетата му усмивка, която все още беше там всеки път, когато тя затвореше очите си, сякаш съзнанието й я наказваше. И сега...? И какво трябваше да направи от тук нататък? Докато приятелката й я успокояваше, галейки нежно гърба й, тя едва мигаше, взирайки се в една единствена точка в стената. Онзи горе я наказваше.
Аврора беше загубена...
My smile was taken long ago...If I can change I hope I never know
Пръстите й трепереха, докато се движеха по дисплея на телефона й, набирайки номера на собствената си майка. Какво щеше да й каже? Как? Баща й щеше да полудее ако научи. Надяваше се само Клаудия да се върже на полуистината, която щеше да й поднесе дъщеря й, и да се навие за изпълнението й.
- Мамо... - прошепна в телефона си, докато сядаше до готовия си куфар. - Мамо, не мога повече така. Трябва да ми помогнеш. Сгреших прекалено много. Имам нужда от теб. Връщам се в Букурещ... - каза немощно, преглъщайки тихо сълзите, които се стичаха по страните й. Вярна бе приказката - където и да ходиш, колкото и да бягаш, майката е единствения човек, на който можеш да се довериш в целия свят. Тя дори не я разпита, нито й се скара. Просто въздъхна леко и Аврора можеше да се закълне, че чу леката й доволна усмивка, когато я пита "В колко да те взема от летището?".
And I won't listen to your shame
You ran away - you're all the same
Angels lie to keep control...
Ooh, my love was punished long ago
If you still care, don't ever let me know.


Time and time again I have to pinch myself when I see you next to me.
You are my dream come true.
avatar
Alex
Admin

Брой мнения : 447
Join date : 16.05.2014

Вижте профила на потребителя http://hollywoodcity.bulgarianforum.net

Върнете се в началото Go down

Re: Моят свят няма цвят без теб, първи си, дори отзад напред, музата на всеки мой куплет, искам те сега, между преди и след. |Аврора и Мариус|

Писане by Alex on Чет Апр 19, 2018 2:08 am

Frica: Ден първи...
Трябваше ми нещо. Нещо силно, за да мога да забравя. Спринцовка може би? Повече. Още. Дали щеше да е по-добре просто да сложа край? Ей така да улесня живота на всички и просто да взема свръх доза. Не, бях страхливец не можех да го направя. Щях да продължа жалкото си съществуване. Можеше да стане по погрешка.
Ден девети...
Днес бях до апартамента й. И до двата. Дори до десетия етаж на онзи блок се качих. Нямаше я. Беше изчезнала безследно. И сега какво? Може и да бях страхливец, но не бях егоист. Поне до сега не бях. Докато не реших да я намеря отново. Търсих я, само Бог ми беше свидетел, защото нямах друг. Нямах приятели, семейство. Сам. Не можех да бъда сам. Егоистично исках отново да се намърдам в живота й. Щях да направя всичко възможно, за да променя шибаното бъдеще. Щях да се опитам. Каквото е необходимо. Егоистично, да, но исках живота който видях до смъртта си. Бях щастлив, тя също. А децата ни... Те бяха толкова прекрасни. Исках го. Исках живота, който ми беше предложен, но сега, когато го бях решил, нея я нямаше.
Ден шестнадесети...
Отказах се да я търся, може би така беше по-добре. Не спираше да ме гложди. Къде беше? Не можеше просто да се изпари. Дали опозицията не се беше добрала до нея? Нямаше да си го простя ако е това. Някак си щях да преживея ако баща й отново я беше сложил под ключ, но не знаех нито къде, нито дали изобщо това се беше случило. В мозъка ми се въртяха само някакви страшни картини за свят в който нея я нямаше. Стиснах в юмруци треперещите си ръце. Трябваше ми следващата доза. Отново смених наркотиците. Продължавах с кокаин. Даваше ми повече енергия. Опитвах се да взимам само толкова колкото да спре абстиненцията, но не достатъчно, че да се надрусам прекалено много.
Ден двадесет и първи...
Минах покрай апартамента й. Пътя за дилъра ми минаваше от тук. По навик вдигнах очите си към втория етаж. Надеждата, че лампите ще светят беше по-голяма от надеждата, че просто нещо ще ме убие и няма да ми се налага да живея. И ето, че молбите ми към всевишния започваха да се отплащат. Крушките светеха приглушено заради щорите. Едва не се забих в един стълб докато извъртах главата си. Тя беше тук. Евентуално. Надявах се да е тя. Молех се.

Опитах се да спря трепетите на тялото си и се затичах. Трябваше ми нещо за извинение. Трябваше да й взема някакъв подарък. Може би цветя. Да, цветята бяха подходящи. Красиви, като нея. След няколко мига бях пред вратата й. Позвъних, нервничех. Вратата се отвори. Срещнах лицето й. Очите ми се заковаха в устните й. Прехапах своите устни. Очите й... Картините започнаха да ме заливат все така щастливи. Тъжни. Отклоних погледа си.

- Аврора... - Вратата се затвори пред лицето ми. Позвъних отново. - Аврора, моля те... Отвори. Сгреших. Не трябваше да си тръгвам...

Можех да вляза. Ако не отвореше вратата щях да вляза през прозореца. Щях да се самопоканя, но не го исках. Чаках. Молех се... Исках да ми отвори, поне да ме напсува. Поне това. Позвъних пак. Увещавах... Молех.



Aurora: Жегата я смачкваше.
Беше тук само от няколко дни, но времето в Румъния бе решило да я изтезава по най-долния начин, оставяйки я без капка въздух. Слава на този, който беше измислил климатиците, но това пък й причиняваше други дискомфорти. Заливаха я различни вълни, беше се сприятелила с тоалетната чиния покрай ежесутрешните им срещи, жегата лепнеше по кожата й, карайки я да иска да си я свали по най-бързия начин, дори да е болезнен, а да не говорим за абстиненцията. Тялото й трепереше почти постоянно от липсата на никотин, алкохол, както и всякакви други психотропни вещества. Все по-трудно й ставаше да се бори с демоните си, както и да заспива. Единствената й утеха бе храната.

И ето я в днешната юнска вечер, излегнала се на дивана си с пищно парче торта с ванилов крем и кокос, поръсена с шоколад. Едва траеше бялата си рокля, но това бе най-тънката дреха в гардероба й, а ако се съблечеше повече пък й ставаше много студено. Все неудобно. Сините й очи бяха вперени в голямата плазма на стената, където се разиграваше сцена от Шрек. Смехът бе добър за случая. Но не и когато живота й си правеше такива злобни гаври с нея.

След вцепенението, което я бе погълнало за няколко секунди, когато срещна зелените му очи, Рори побърза да впие погледа си в босите си крака и да му тръшне вратата пред лицето. Не искаше да го слуша. Вече не. Само беди й носеше на главата, да си седи по-далеч от нея. Толкова по-добре.

Първата й работа беше да заключи всички възможни брави, оставайки ключовете в тях, в случай, че той все още има някакви ключове. След това изтича до плота в кухнята, където стояха слънчевите й очила. Побърза да ги сложи и да включи всички лампи в апартамента, за да не се блъсне все пак някъде. Нямаше намерение да му отговаря, нито да комуникира с него по какъвто и да е повод, затова и се зае да жертва благополучието си и да затвори всеки прозорец в къщата. Щеше да го остави да си хленчи пред вратата й като сакато куче без да й мигне окото.

След като обиколи бегом всички прозорци, които бяха отворени, тя се огледа. Ослуша се. Пусна илюзиите си, но те не хванаха никого. Точно сега ли трябваше да е сама в апартамента? В момента й се прииска наистина много главорезите на баща й, които дремеха някъде надолу по квартала, докато патрулираха, да го бяха забелязали и да го изгонят. Когато дори тропането пред вратата затихна, червенокоската се върна на дивана и напъха една голяма лъжица торта в устата си, оглеждайки се подозрително. Пусна си Шрек отново. Поне нещо да й говори, за да заглуши тропането на вратата, което се беше възобновило.



Frica: Как щях да я накарам да ми отвори? Продължих с тропаненто, звъненето и молбите да отвори, за сега. В най-лошия случай щях да се пробвам да се кача по сградата. Дори ориентацията ми да не беше много налице. Треперенето се засилваше все повече и повече заради нервите. Побъркваше ме. Вярно е, че сгреших, избягах, но се опитвах да се извиня. Трябваше да ми отвори.

Възрастна двойка мина покрай мен. Гледаха ме странно, сякаш не бяха виждали отчаян човек, който настоява да му бъде отворена вратата. Спрях за момент, за да ги изчакам да си продължат по пътя, ама те се спряха. Не можех да си обясня защо възрастните бяха толкова досадни и такива клюкари.
- Не отваря ли момче? - Попита дядото, но преди да му отговоря думата взе възрастната му половинка.
- Ами как да му отвори. Погледни го. Такъв сух. На нищо не изглеждаш момче, като наркоман ми приличаш. - Започна да го хока старата жена. - И какви са тия китки. Клюмнали са. Ако я харесваш по-хубави трябваше да вземеш.

Погледнах към цветята, които бях взел. Е, когато ги взех бяха красиви и свежи. Сега изглеждаха сякаш урагана Катрина беше минал през полето на което бяха расли. Дядото подбутна жена си и двамата си продължиха по пътя. Тази нямаше да я бъде. Не можех да продължавам така. Някой щеше да извика полиция... Облегнах главата си на вратата, като пълен неудачник за около минута. От вътре се чуваха приглушените звуци от телевизора. Не можех да ги различа, но нямаше и значение. Щях да бъда нахален.

Излязох отвън и започнах да оглеждам сградата от всички страни. Прозорците на хола бяха затворени. Тези на спалнята също. Кухнята-и тя. Какво се очакваше от мен? Да се спусна в комина като Дядо Коледа? Как щях да стигна до нея. Започнах да нервнича още повече, като че ли до сега не ми бяха изострени нервите. Погледа ми попадна на предполагаемото прозорче на банята. То беше открехнато. Добре, от там щеше да е. Приготвих се. Засилих се. Покатерих се.... Едва не паднах. Успях да се задържа и да се провра през него. Нов опит да си счупя крака. Тъкмо ми бяха зараснали всички кокали. Щеше да е добре да не си правя много експерименти. Поогледах се. Изглеждах ужасно. Кръгово под очите изпито лице, брада на една седмица. Рошава коса... Дрехите ми висяха чак грозно върху тялото ми. Един клошар дето срещнах днес изглеждаше по-добре от мен в момента. Щях да се справя...

С умрелите китки в ръка настъпих към 'нападение'. Отворих вратата на банята и влязох в хола, където видях червената й главица да стърчи над облегалката на дивана. Приближих се бавно. Безшумно. Гледаше 'Шрек'. Падаше си по чудовища значи. Може би щеше да ме приеме обратно. След като й се извиня в очите.
- Аврора... - Започнах отново и тя се извъртя изненадано. Защо носеше очила. Аз по принцип го правех... Преди го правех. Вече не.Сега виждах колко смешно изглежда всъщност. - Донесох ти цветя... Искам. Искам да се извиня, за това, което направих. Не трябваше да те оставям по този начин. Не беше честно...


Aurora: Момичето подскочи на мястото си и изтърва едно парче от лъжицата си върху роклята си, когато чу името си. По дяволите. Добре, че беше бял крема. И все пак щеше да остане петно.

Червенокоската се изправи бавно и се извъртя в негова посока, оставайки парчето торта на масата. По устните й имаше още глазура, когато тя прекъсна жалките му опити да говори с нея. Щеше да си спести въпросите от рода ''Как влезе" защото гнидата беше изобретателна, това можеше да му го признае.
- Вън. - каза мъртвешки тихо, скръствайки ръце пред гърдите си. Искаше й се той да види решителния й поглед, въпреки че между тях имаше цяла дневна разстояние, но знаеше, че там щеше да види много повече, защото беше долен шибаняк с шибана дарба.

- Не искам да те слушам, не знам кое не разбра. Просто изчезни. Точно така, както го направи и предния път - без да оставяш следи от съществуването си.

Ръцете й се свиха в юмруци, но се постара да запази спокойствие пред този кретен. Ако трябваше с илюзии щеше да го изрита, ама нямаше да го остави тук.
- Казах вън. Няма какво да ми казваш повече. Неща да слушам. Хайде, махай се. - каза му гневно, докато вървеше към вратата си и я отключваше, за да излезе той през нея, да му покаже тя среден пръст в лицето и отново да му затръшне вратата пред лицето. Изобщо не я интересуваха проклетите му думи и цветя... Искаше просто да се освободи от присъствието му.


Frica: Сърцето ми се късаше на милиони парчета. Не можеше да прави така. Защо пък да не можеше? Тя беше права за себе си. Аз я оставих, заслужавах си да ме изрита, но не исках да си тръгвам. Беше тежко да осъзнаеш, че нямаш при кого да отидеш. Да знаех, че единственото щастие беше при този човек, който вече си наранил и не желае да те вижда. Нямаше да си тръгна. Щях да я спечеля отново. Някак си.

Последвах я до вратата и застанах до нея. Подадох й цветята. Тя отмести поглед от мен. Това ми стигаше да я отдръпна от отворената врата, да я затворя, а нея да притисна в близката стена. Получих удар. Хванах ръката й, преди да съм получил втори. Хванах и другата, за да няма изненади.

- Знам, че не е моя работа, но... Къде изчезна? Обиколих града, за да те търся. Помислих си най-лошото. Помислих, че са те хванали. Не можех да понеса мисълта, че може да не те видя отново. - Това звучеше прекалено нереално. Не можех да докосна сърцето й с думите си. Действия трябваха за това. Но какво да направя? Да я целуна? Да я изчукам като предния път? А след това какво? Да си тръгна отново за още седмица? - Трябва да стоя далеч от теб. Трябва да се отделя от теб и да не ти позволявам повече да ме виждаш... Ще те нараня.

Да сякаш сега не я бях наранил достатъчно. Беше ми бясна. Виждах леките червеникави отенъци, които се къдреха около нея. Червеното беше признак за ярост, за страст... Това определено не беше страст около не. В папката пишеше, че с повече тренировки ще мога да виждам аурите, на хората. Тренировките ми стигнаха до бледи отенъци, на това, което трябваше да виждам. Непълни, но с нейна помощ и още тренировки щяхме да се справим.

- Предпочетох да го направя, преди да е станало прекалено късно, но не можах. Не мога да стоя далеч от теб... Осъзнах, че живота ми е прекалено безсмислен, че да му отнема и последния останал смисъл. - Прехапах устната си опитвайки се да надникна по слънчевите й очила. - Ще се боря с бъдещето за нас. Готов съм да направя всичко, за успеха на щастието ти. Ще придам смисъл на живота ти, за да може ти да поддържаш моя.

Това беше цялата реч. Тя мълчеше, може би защото не бях дал време да говори. Сега също нямаше да го направя. Трябваше да й отслабя защитата. Това, че притисках тялото й към стената, ми се виждаше недостатъчно. Устните ни се срещнаха, рискувайки в яростта си да остана без някоя поради отхапване, в дълбока целувка. Притисках сухите си устни в нейните, толкова меки, носещи аромата на ванилия. Толкова много копнеех за тази целувка, през последните седмици, че не ми пукаше каква цена щях да платя за нея.



Aurora: По дяволите.
Наистина ли се налагаше да използва илюзиите си, за да го отдръпне от себе си? Е, очевидно да, след като той не й даваше никакъв избор. Точно така, прикована към стената, тя нямаше шанс да помръдне, а искаше да избяга. Не искаше да е близо до него, нито да попада отново в капана му от скапана чаровност и да вярва отново на измъчения му тон и тъжните му очи. Отказваше да се забърка с него отново. Щом и той беше на това мнение, то тя нямаше търпение да се освободи от присъствието му и никога повече да не го види.

Устните му, обаче, имаха друг план. Те окупираха нейните властно и се задвижиха бавно и страстно, не приемайки откази. Рори отново се опита да се бунтува, ухапа долната му устна, но той само издаде тих стон на задоволство и продължи. Извратено копеле... Какво й причиняваше само. Когато ръцете й спряха да се бунтуват и се отпуснаха в хватката на неговите, той й позволи да зарови пръсти в косата му.

Това беше новия й план, да. Ще го подлъже, че всичко е наред и накрая ще избяга, защото нямаше как да се измъкне иначе от желязната му хватка. Точно така, отвърна на целувката му, езика й се плъзна по повърхността на неговия и се преплетоха в страстен танц, докато пръстите й се плъзнаха по лицето му, изучавайки наболата му брада и чертите на лицето му. "Само заблуда, само заблуда" мислеше си припряно, докато ръцете й се обвиваха около врата му. Мислите от онази нощ нахлуха отново в главата й. Толкова живи образи се появяваха пред очите й, докато въздишаше тихичко. Слабините й си мечтаеха за подобен парад на удоволствието, но след спомените за хубавата вечер се появи и спомена за горчивата сутрин.

Заби му юмрук. Този път не си играеше с шамари, защото той явно много лесно ги отнасяше и продължаваше със своя план. Избута го от себе си и разтърси ръката си. По дяволите, това болеше.

- На какви наркотици си този път, по дяволите? За какво бъдеще ми говориш изобщо? Кой е казал, че аз те искам в моето бъдеще? Всъщност, точно обратното е - не искам да те виждам повече. След като имаш смелостта да решаваш вместо мен кое е правилно и кое не, то поне бъди достатъчно мъж, че да стоиш зад решението си и да държиш на думата си. - каза му тя грубо, докато го заобикаляше и отиде до кухнята, за да си вземе няколко кубчета лед и да ги сложи върху ръката си. Замери го с един замразен грах, защото на него също щеше да му трябва нещо студено. Затвори фризера и стисна ръката, заедно с леда, след което се облегна на плота и опря глава на ръката си. По дяволите..

Пръстите й трепереха нервно, така искаше цигара в този момент. Почти можеше да почувства цигарения дим, нахлуващ в дробовете й. По дяволите, тези зависимости. По дяволите и той, по дяволите и целия свят, и шибаните хормони, които не спираха да менят настроенията й, както и вагината й, която пулсираше от желание да бъде обладана отново от мъжа, който стоеше пред нея. Предатели.. всички бяха предатели, дори собственото й тяло.

Гневът й бе намалял рязко от болката в ръката й, но решението й не се беше променило. Никое от решенията й, впрочем. Остана си с очилата.
- Не мисля, че те интересува къде съм била. Нямаше да се върна, ако бе по мое желание. Нещо повече, преструвай се, че тази вечер не се е случвала и просто си тръгни и си мисли, че ме няма. Аз едва ли ще остана твърде дълго тук. - каза му, поглеждайки към цветята, които той бе хвърлил на пода, за да може да хване нея. - Не знам за каква ме мислиш, но живота ми си има перфектен смисъл и без теб. Не мога да ти вярвам, нито имам желание отново да слушам лъжите ти. А уж илюзионистите са изкусните лъжци.. не са виждали теб. Просто си тръгвай, върви на майната си.

Нямаше какво друго да му каже. Трябваше да го изгони, преди да се е предала отново заради слабата си воля. Не трябваше да го допуска. Той бе забранена зона за сърцето й и тя трябваше да живее с това. Дори и ...



Frica: Отново беше моя. Беше в ръцете ми. Усещах вкуса на ванилия, който езика й ми носеше. Щеше ми се всичко да продължи. Да не отдръпва пръстите си от косата ми. Да не откъсва устните си от моите, да продължава да ме целува до края на вечността, но не се случи така. Тя ме удари и се измъкна от ръцете ми. Студа й ме блъсна в гърдите, опитвайки се да замрази сърцето ми с думите си, но жалкия орган просто не спираше да бие все по-бързо борейки се срещу смъртта си.

Оставих граха, който ми подхвърли на плота и започнах да се приближавам до нея, бавно. Може би това не беше правилния подход. Трябваше да бъда бърз, защото щеше да ми се изплъзне между пръстите, както преди малко. Думите й се забиваха като ками в цялото ми тяло, карайки ме да се чувствам виновен. Аз бях виновен. Бях виновен страхливец, който проигра щастието и на двама ни заради някакво алтернативно бъдеще, което дори не беше сигурно, че ще се случи.

- Позволи ми да... - Тя ме прекъсна. Нов порой от думи ме заливаше. Спрях тялото си. Погледнах виновно към пода. Какво можех да кажа? Защо да продължавам да говоря? Бях жалък и си го заслужавах. Заслужавах всяка капка нещастие в живота си, защото съм го пропилял в бягане. Дори когато можеше да се случи нещо хубаво. Аз просто си плюх на петите.

Стояхме от двете страни на кухненския плот и се взирахме един в друг. Не бях сигурен къде гледат очите й, защото бяха скрити от очилата, но моите не се отделяха от там където трябваше да са нейните. Последен опит. Щях да си тръгна ако толкова много настояваше, след това. Заобиколих плотовете преди да се усети и я завъртях към себе си. Дупето й беше наместено върху черната плоскост, а бедрата й бяха от двете страни на моите. Щях да прежаля няколко удара, било то шамари или юмручни.

- Тогава ще си тръгна, но ще те взема със себе си. - Устните ни отново бяха на няколко сантиметра разстояние. Съвсем малко ги делеше от следващата целувка, която нямаше да си позволя да си открадна. - Страхливец съм. Бягам от проблемите си без да се опитам да ги реша, но не искам да бягам от теб повече. Няма да избягам. Знам, че ще бъдем щастливи. Видях го. Видях всичко, усетих любовта, която течеше във вените ми и искам да я изпитам. Имам нужда да те обичам. Ти може да си всичко без мен, но без теб аз съм нищо. Сега съм упорит и трудно ще ме изриташ от живота си, защото аз отказвам да бягам повече. - Ръцете ми минаха по гърба й и притиснаха тялото й към моето отново, за да ми е по лесно да крада дъха й. От такова разстояние можех да различа формата на очите й дори зад очилата, но още оставаха скрити за мен.

- Кокаин... - Прошепнах съвсем тихо и сведох главата си, за да мога да допра, челото си до нейното. Носовете ни се докоснаха отново. Беше ми трудно да дишам когато беше толкова близо до мен. Боже, колко много ми липсваше... Аромата на кожата й, близостта й, въздуха който напускаше дробовете й, за да мога да го вдишам аз... - Търсех те. Трябваше ми нещо, което да ме държи на линия.


Aurora: Побъркваше я.
Докарваше я до дива ярост и лудост, и не спираше, мамка му. Глух ли беше? Бавно развиващ се? Колко точно бе прекалил с веществата и колко ли клетки бяха убили в мозъка му, че да не може да разбере думите й. Или просто беше упорито магаре, което не желаеше да слуша. Отново пренебрегваше нейните желания, уповавайки се на своите собствени. Малоумник...

- По дяволите, Мариус. - изръмжа тя от безсилие и хвана ръцете му, които се увиваха все повече около нея, опита се да се откопчи от него, обръщайки глава настрани, за да избяга от устните му - Никъде няма да ходя с теб, разбери го.

Стояха в злокобна тишина няколко минути, озвучавана единствено от тихите звуци на анимацията, която звучеше по телевизора в хола й, дишайки тежко, борейки се с поривите си, поне тя.
- Не си влюбен в мен, а в представата за мен, която си видял в шибаните си видения. Това не съм аз. И не искам да бъда. Не те искам до себе си, каквото и да ми казваш. - обяви накрая, слагайки ръце на гърдите му, за да го отблъсне поне малко назад, за да има възможност да мисли рационално, защото дъха му, който се разливаше по кожата й, я разсейваше твърде много.

- Имаше своя шанс и го прецака. Изостави ме два пъти. Това са два страйка. Просто се разкарай, забрави ме. Тук няма място за теб повече. Продължавай да бягаш и намери друга, която да чукаш и да се връзва на фантазиите ти.- очите й срещнаха неговите, а тя благодари на всички светии за прекрасното изобретение, наречено слънчеви очила - Аз. Не. Те. Искам. И напълно сигурно е, че не те обичам.

Може би беше груба с него. Може би беше прекалено груба с него дори, но само тя знаеше какво преживя на сутринта, след като я изостави най-безцеремонно в собственото й легло, при това след такава вечер. А после и в Ибиса, когато й сервираха шокиращата новина. Все пак беше само една нощ, нали? С катастрофални последствия. Той си го заслужаваше.


Frica: Можеше и да е права. Можеше да не ме иска сега, но щеше да ме поиска. Надявах се да го направи, защото в момента наистина умирах. Бях си заслужил думите й, но това не означаваше, че не ме боли когато ми го казваше в очите... Очите. Това беше. Отдръпнах ръцете си от нея, но не и от плота. Облегнах ги от двете й страни и се взрях в слънчевите очила.

- Нима? Щом си толкова отворена и твърдиш неща, които и двамата знаем, че не са истина... Защо не свалиш очилата си? - Повдигнах въпросително веждата си. Не знаех какво толкова се опитва да скрие. Аз не четях мисли през очите й. Виждах бъдещето, а то се променяше. Дали сега смъртта ми щеше да е променена? Дали изобщо щяхме да бъдем заедно? Колко окончателно беше решението й?

- И от къде можеш да си сигурна в какво съм влюбен, като не знаеш какво съм видял? Аз нищо не съм ти казал. Нямам и намерение да ти го казвам, ако трябва да съм честен. Не е хубаво да си знаеш бъдещето. - Въпроса беше дали ще ми го покаже. Дали отново ще видя онези пет червенокоси главички, които ще се скупчат върху мен? Дали ще е някой друг момент от живота ни заедно? Оставаше си пълна изненада. Изненада която нямах търпение да разкрия.

Стиснах плота, за да спра треперенето на абстиненцията и това на нетърпението. Очакването беше убийствено. При всички случай щях да умра, но щях да съм щастлив ако го направя за тях. Имах поне десет години. Във видението най-голямото хлапе изгледаше около седем. Имаше много време до деца. Първо трябваше да се съберем... Първо... Първо трябваше да ми прости и да ме приеме отново в живота си.

- Какво толкова отчаяно се опитваш да скриеш от мен Аврора? Сърцето ти, което успях да открадна?


Последната промяна е направена от Alex на Чет Апр 19, 2018 3:41 am; мнението е било променяно общо 1 път


Time and time again I have to pinch myself when I see you next to me.
You are my dream come true.
avatar
Alex
Admin

Брой мнения : 447
Join date : 16.05.2014

Вижте профила на потребителя http://hollywoodcity.bulgarianforum.net

Върнете се в началото Go down

Re: Моят свят няма цвят без теб, първи си, дори отзад напред, музата на всеки мой куплет, искам те сега, между преди и след. |Аврора и Мариус|

Писане by Alex on Чет Апр 19, 2018 2:11 am

Aurora: Очите й се разшириха до радиуса на чиния за основно ястие. Искаше й се да го хване за врата и да го стиска докато не спре да шава, но знаеше, че той лесно може да избегне атаката й и на практика тя бе напълно безсмислена. Глупак. Идиот. Смотан, долен, мръсен, ужасен, отвратителен... Имаше ли смисъл и от това изобщо?

- ПУСНИ МЕ, ПО ДЯВОЛИТЕ. - извика в лицето му и сложи ръце от двете страни на раменете му - Спри да си вреш носа в живота ми. Не е твой и не те искам в него. ТИ СИ НЕНОРМАЛЕН. Разкарай се! - продължи, разтърсвайки цялото му тяло в яда си, но той стоеше там като изтокан, сякаш копелето се беше сраснало със земята и беше пуснал корени там. Мамка му, мамка му, мамка му...

Удари го по гърдите, заби му още един шамар, но нямаше смисъл. Проклетия му инат... Нямаше никакъв шанс да си свали очилата. Щеше да накара ада да замръзне, но нямаше да му покаже това, което самата тя видя с очите си. Знаеше много добре, че той вижда миналото, не само бъдещето. Нали така бе разбрал за бившия й, в крайна сметка. Ако не престанеше с глупостите и той щеше да свърши по подобен начин.

Отпусна тялото си на плота, наведе глава и затвори очи. "Мисли, Аврора, мисли.." Трябваше да го накара да се разкара от нея и да го изрита от къщата си по най-бързия начин, преди да е станало отчайващо катастрофално. Внезапно й просветна. Преди малко се получи, защо не и сега?

- Ела тук. - каза му ядосано, придърпвайки го с бедрата си, които уви около кръста му. Пръстите й сграбчиха блузата му и го повлече към себе си, разбивайки устните си в неговите. Трябваше да се постарае той да забрави за желанията си тя да премахне очилата си, затова и се постара повече от първия път. Яростна, страстна и изпиваща бе целувката им, както и повечето неща около тях. Не кротуваше. Езика й се плъзна по повърхността на устните му и се вмъкна в устата му, докато тя тайно се наслаждаваше на металната обеца, която й носеше такива приятни спомени. Ръцете й се разшаваха по тялото му, минаха по врата му, едната се спусна по гърба му, а другата се заплете в косата му, притискайки го към слабото си тяло с всички сили.

'И накъде отива всичко това, Аврора? Защото на мен ми изглежда като секс на плота..' питаше съзнанието й, а тя просто му свиваше рамене в отговор, надявайки се да мине метър и да не се налага да провежда другия сериозен разговор с него, нищо че го засягаше пряко.


Frica: Не отстъпих дори крачка назад. Не поддадох на нито един удар или опит за отблъскване. Нямаше да се отърве толкова лесно от мен. Тъжно беше, че не можех да упорствам за повече от това което ми беше дала. Нахълтах в къщата й. Не го правих и за трети път. А си мислех, че ми трябват три страйка, за да съм аут, но тя явно не играеше по правилата.

Не знаех какво да правя. Бях отчаян. Не можех просто да си тръгна тогава щях да направя това, което тя искаше и щях да я загубя завинаги, а нямаше да го понеса. Вече не. Знаех какво изпускам. Колко да съм глупав, че да направя същата грешка за трети път.

Не очаквах устните й, не очаквах да ме придърпа към себе си и да ме притисне към крехкото си тяло. Не можех да го повярвам. Трябваха ми няколко секунди, за да се осъзная, а тя вече беше задълбочила целувката ни. Крадеше от въздуха, който вече беше спрял да ми стига, а сърцето ми се раздели на три. Едната част отиде в гърлото, втората в ушите, а третата стремглаво се спусна надолу, сякаш с асансьор. Хиляди пеперудни запърхаха в стомаха ми. Представях си ги от онези малките синичките, като очите й... Прекрасните. Буквално се разтичах в ръцете й. По голямата част от тялото ми се разтичаше, някой други се втвърдяваха. Ето, че се задъхах. Парадокса при целувките ми с нея. Тичах няколко стотин километра без да се задъхам толкова колкото когато я целувам. Очите ми се отвориха и премрежения ми поглед срещна отново очите й през очилата.

- Боже, колко те искам... - Прошепнах за кратко и ръцете ми започнаха да обхождат тялото й насочвайки се към дупето. Устните ми се спуснаха към врата й, дланите ми стиснаха меките й задни части притискайки я силно към предната част на тялото ми където вече почти изцяло се беше втвърдил члена ми под панталоните. - Толкова много ми липсваше...

Шепнех нежно между целувките, които сновяха по кожата й и макар тя да не искаше напразни обещания бях готов за признания, които звучаха повече от всяко обещание, от всяка мъжка дума.

- Обичам те...


Aurora: 'Това излиза извън контрол!' шепнеше съзнанието й.
'Не бе, спокойно, всичко е наред. Контролирам нещата.' отговаряше му наум.
Устните му слизаха по врата й буйно и настървено, а ръцете му я стискаха така, сякаш живота му зависеше от това. При близкия контакт с тялото му, между краката й вече започваха да извират реки. След предната им подобна среща цяла седмица имаше мускулна треска и едва се мърдаше.
'И до къде ни доведе това? ' заяви иронично ума й, което я накара да отвори очи и да потърси някакъв изход. Но какъв? Навсякъде беше той. Целуваше я, прегръщаше я, говореше й толкова нежно, а очите му буквално прогаряха дупки през нея.
Точно като предния път...

- Мариус.. - това трябваше да го разсее, да му каже да млъкне с тези проклети обяснения в любов. Трябваше да му избие проклетата любов от главата, ама си прозвуча точно като стон, който предвещаваше много секс. - Млъкни..- Трябваше да се махне от него. Ама наистина ли трябваше? Докато обидената й гордост и накърненото достойнство протестираха с пълни сили, пожарите на страстта отново се плъзнаха по тялото й, заплашвайки да изгорят и двама им. Този поглед... Гледаше я така, сякаш вече я бе съблякъл и я чукаше като за последно, показвайки й колко негова можеше да я направи без усилие. Заради тази нейна слаба воля. Не можеше ли да го задържи примерно.. за час? Дори нямаше да спи тук. После пак щеше да го изгони и да не иска да го вижда, пак щеше да го мрази, но сега... сега той се явяваше в перфектния момент като идеално лекарство за бушуващите й хормони, които имаха нужда някой да ги укроти. А спомените за члена му, изпълващ я докрай, водейки я стремглаво към оргазма й, караха бельото й да се подмокря по-бързо и от неговата супер-скорост. Загубена беше. Устните й се разбиха в неговите, докато тялото й се притисна отново в неговото и, почти примряла от удоволствие, тя усети реакциите му много добре.

-Кхъм.

Прокашлянето от страна на майка й, подейства на Аврора като студен душ. Съвсем забрави за съществуването й, както и че тя живееше с нея сега. Кога изобщо беше влязла? Паниката я обгърна и в критичен момент, червенокоската избута Фрика от себе си по най-грубия начин и му залепи още един шамар. Скочи от плота пъргаво и го заобиколи, за да постави повече място между нейното тръпнещо тяло и неговото, което само чакаше да я докосне отново, за да запламтят заедно.

- Мамо.. Прибрала си се? - Верно ли, Шерлок? - Ъъм.. от кога си тук? - попита девойката, скръствайки ръцете си пред гърдите, защото просто не знаеше какво да прави с тях. Синия поглед на майка й бе убийствено непроницателен.

- Достатъчно дълго. - отвърна й, оставяйки покупките на земята и скръсти ръце, впивайки убийствения си поглед в Мариус - Какво прави той тук? Ти какво правиш тук? Кой те пусна? - попита го студено, местейки погледа си към дъщеря си. 'Небеса, помощ' . Но преди той да каже нещо тя го прекъсна - Няма значение, определено не ме интересува. Махай се. Изобщо не й помагаш с процеса. Хайде, тръгвай си. И само ако си й дал нещо, каквото и да е, ще те убия. - каза му, клатейки глава и посочи вратата.



Frica: Не! Чакай... Какво се случи. Хладината която се просмука в тялото ми когато ме отблъсна беше много по-голяма от болката, която изпитах след шамара който ми завъртя главата. Погледнах към мястото, към което гледаше и Аврора. Майка й беше влязла и ни беше видяла. Едно време тази цена ме уважаваше. Усмихваше ми се. Преди. Преди да ме хванат да се друсам в щаба, преди да ме приютят в опозицията, преди да заведа дъщеря й в щаба на крачка от смъртта. Струваше ми се толкова отдавна. Моментите, в които тази жена ме гледаше с респект. Бях си заслужил презрението. Дали нямаше да ми опърли задника... Или направо да ме подпали.

Погледнах към Аврора, която нервничеше в другия край на кухнята. Бях казал, че няма да си тръгна, а сега ми се нравеше да го направя. Не можех да се бия с майка й. Някак си не си го представях. Загложди ме и друго. Какъв процес? Секс ли не й даваха да прави? Целомъдрена ли щяха да я правят? Какво да и дам. Вгледах се по обстойно в червенокосата принцеса и забелязах трепетите на тялото й. Нервниченето й. Затова ли ми беше толкова трудно? Абстиненцията яко я тресеше. Това беше ужасно. Вероятно можеше да ме убие без да и мигне окото. Ако го знаех по-рано сигурно нямаше да бъда толкова смел.

- Клаудия, сам си влязох. През един прозорец, който беше забравила отворен. - Не исках да навличам неприятности на Рори, но май така се получи. От къде да знам, че майка й ще дойде. Предполагах трябваше да ме е много срам. Но по скоро ме беше яд... Можех да съм с нея. Беше в ръцете ми. Толкова близо, а аз толкова твърд и готов за нея... - Аз... Ще си тръгвам...

Погледнах към Аврора. Две стотни по късно бях до нея и устните ми се впиха в нейните за още няколко стотни. Секунда по късно бях долу под прозорците й, гледайки към тях с надежда. Дали щеше да отвори този на спалнята си преди да си легне? Просто щях да се промъкна и да я гледам как спи без да сънува или да я придърпам в обятията си и да спим двамата.

- Обичам те! - Прошепнах в посока на прозореца и се затичах, за да се кача на върха на отсрещната сграда, за да седна на покрива и да наблюдавам от там.


Aurora: Момент след като цялата случка се разигра, Мариус най-накрая се разкара. Аврора му се ядоса още повече за това. Може ли тя да го бие и да се опитва да го изгони цял час и накрая майка й само с един поглед да го изплаши? Предимството на физическите сили... Смотаняк. И на всичкото отгоре я остави сама с майка й, която мяташе светкавици през сините си очи в посока на дъщеря си.

- Какво си мислиш, че правиш, Аврора?
- Той се появи от нищото. Опитвах се да го изгоня почти цял час.
- Видях. Много ефикасни опити правеше. - промърмори майка й след кратка мълчалива пауза и стовари покупките върху плота, след което извади препарат и започна да пръска мястото, където Рори стоеше до преди малко. - Трябва да дезинфекцирам кухнята заради твоите опити.
- Мамо... - въздъхна момичето - моля те, не започвай..
- Не е правилно, Рори. Знаеш какво ти причини, както и последствията. Ти се опитваш да влезеш в правия път. Видя ли го той на какво прилича? Мислех, че си си научила урока вече.
- Не се притеснявай, не няма да повторя грешките си отново. Аз също не го искам до себе си. Беше просто момент на слабост.

Ръцете на младата хакерка трепереха, въпреки опитите й да се успокои, демоните й й се смееха от ъглите на стаите и бавно приближаваха, оживявайки пред очите й, както и тези на майка й. Пръстите й се заровиха в косата й и тя се облегна на плота до себе си, опитвайки се да възпре сълзите си. Борбата, която се водеше в нея бе безмилостно жестока. Нямаше да се справи. Нямаше да издържи. Внезапно скочи и се изстреля към стаята си, без да се обръща след виковете на майка й.

Затвори вратата, пусна си силна музика и се сви на леглото. Напрежението беше нетърпимо, почти болезнено. Имаше нужда от хапчетата си, от цигари, поне от чаша водка. Как си въобразяваше, че ще откаже всичко наведнъж? По дяволите, този живот... Скимтейки тихо, момичето се сви на леглото си и зарови лице в голямата възглавница, притискайки я към себе си. Трябваше да мисли за нещо, за да не преобърне къщата и да намери някоя скрита цигара от погледа й, въпреки че майка й като че ли бе изгорила всичко.

Фрика.
Зелените му очи. Настоятелните му устни, ръцете му, които я обгръщаха. Да, това бе приятно разсейване, въпреки че от тези мисли започваше да я боли сърцето. По-добре сърцето, отколкото да се върне към всичките гадости, с които се тровеше. Все пак, вече не го правеше само за себе си. Дори изобщо не го правеше за себе си.. Ръката й се плъзна по стомаха й, който все още бе перфектно плосък, но нямаше да остане така за дълго. Това малко изчадийце, което все още нямаше дори пулс, беше причината за всичко.
- Ще се справим, нали? - прошепна тихо в тъмнината, но думите й се загубиха в силната рок музика, която кънтеше около нея.

Няколко часа по-късно майка й се появи на вратата, чукайки тихо. Червенокоската тъкмо се беше унесла, когато дочу чукането й и се поизправи в леглото, канейки я в стаята си.
- Ей... направих ти голяма мелба с всичко сладко, което намерих в магазина за помирение. - каза Клаудия с лека усмивка и й показа една купа, в която освен сладолед имаше малки сникърсчета, баунти, кокосови стърготини, шоколадови и цветни пръчици, бонбони M&M и какво ли още не. Усмивката й си проби път измежду пресъхналите й сълзи.

- Съжалявам, че избухнах. Знам, че ти е трудно и искам да знаеш, че много те обичам и те подкрепям, каквото и да решиш. Винаги си била прекалено умна за възрастта си и вярвам на преценката ти, въпреки че си успяла да се предадеш на тези гадости. Знам, че ние с баща ти не го направихме лесно за теб, но наистина те обичаме и сме до теб. - каза русокосата жена с меко изражение и седна на леглото до нея, подавайки й прекрасния десерт, който наистина щеше да успокои нервите на момичето. Рори се усмихна вяло в нейна посока, преди да придърпа купата в скута си и да кимне леко.

- Благодаря, мамо.
- Добре ли си? Искаш ли да направя още нещо за теб? Знаеш, че трябва да говориш за това... Психиатъра каза, че това е единствения начин.
- Може ли да спиш тази вечер тук? Не си вярвам много в момента.
- Разбира се. Нещо друго?
- Каза ли на Ал..ъм... на татко? Имам предвид за...
- Не. Казах му, че искаш да се изчистиш от медикаментите и той на драго сърце прие новината. Мисля, че това е нещо, което сама трябва да му кажеш. Естествено, аз ще съм до теб. Ще го приеме. Няма къде да избяга. Няма правото.

Да, стига да не я убие преди това. Много беше възможно.

Аврора се събуди и рязко се изправи в седнало положение. Естествено, това предизвика световъртеж, заради което и след кратко олюляване, тя отново се върна в легнало положение. Сините й ириси се спуснаха по стаята й. Беше сама. Майка й престоя две вечери при нея, но после отново се отдели на дивана. Вметна й, че ще е много по-добре да се преместят у тях, но Рори не искаше да убие баща си, само защото абстиненцията я гонеше, а тя се е скарала пак с него за нещо.

Въздуха беше задушен и гъст, червенокоската едва дишаше. Часовника до леглото й показваше два посреднощ. Нямаше кошмари, нямаше сънища. Никога нямаше, но това не й пречеше да има проблеми със съня и да се буди постоянно. Бледосинята й сатенена нощничка полепваше по потното й тяло, чаршафите се бяха усукали около краката й по най-сложния начин.. Красавицата се изправи със зачервени страни и отиде до банята, за да се наплиска с вода. Това не се издържаше. Дори с работещ климати, хормоните й я подлудяваха. Излезе от банята, вдигайки косата си на рошаво кокче и отвори и двата прозореца. Спря климатика и се провеси през единия прозорец, наслаждавайки се на лекия нощен повей. Поне за малко... Притвори очи от удоволствие. Така беше много по-добре. След известно въртене, Аврора си пусна тихо музика и отново се върна в леглото, без да затваря прозорците, ако искаше да оживее до сутринта. Хладината бе накарала кожата й да настръхне и сега с удоволствие се уви в чаршафа си, поне до кръста и направи опит да заспи отново.


Frica: Стоях спокойно на покрива на отсрещната сграда и се тъпчех с чипс. Много, много чипс и уиски. То повече си ходеше с бадеми, но то лесно свършваха. Опитвах се да владея треперенето на крайниците си, но като че ли вече бях привикнал с недостига. Наистина се опитвах да намаля дозите, но на края на деня отново бях надрусан както си трябва. Всъщност за мен края на деня беше много относително понятие и в повечето случай се случваше тогава, когато от недоспиване линията ме хване повече от обикновено. Понякога ми се случваше да не спя по три дни. Като сега. Не бях спал от нощта, в която я видях за последно. Когато тя ме видя за последно. Аз я наблюдавах много по често. Разбира се се случваше да не вися на този покрив. Чаках. Чаках Клаудия да излезе, да отворят някой прозорец, през който да се вмъкна и да се приближа до нея отново. Да я докосна... Следваща целувка...

Прехапах устната си за момент загледан в тъмния прозорец. Забравих да си ям чипса. Отместих погледа си от прозореца й за момент и погледнах надолу. Ако паднех от тук беше много вероятно да се убия. Може би не трябваше да стоя толкова близо до ръба, защото дори да не усещах треперещото си тяло беше напълно възможно то да полети надолу. Върнах погледа си към прозореца й и продължих с чипса. Почивка за няколко глътки уиски. Добре, че в този сезон не валеше често, че с постоянното клепане тук трябваше да си вдигна нещо като покрив.

Имаше раздвижване. Едва не си изпуснах уискито в бързината да го отделя от устните си и за малко да се изхлузя от парапета върху който седях, за да мога да видя какво точно се случваше. Някой ходеше в стаята й, но не си направи труда да светне лампата. Когато отвори прозореца и видях червената й коса, която се разпиля от лекия вятър, не можах да сдържа усмивката си. Може и да беше права. Бях влюбен в идеята за нея. Бях влюбен в мечтата си да се будя до нея, да я целувам за добро утро и лека нощ. Да я прегръщам и топля през студените нощи, а и през топлите също. Бях влюбен в начина, по който изкривяваше устните си в усмивка и строгия поглед зад очилата й. Бях влюбен в хапливите й коментари и саркастичните забележки по мой адрес. В начина, по който изговаря думите 'грозник' и 'идиот'. Затова и мислех, че съм влюбен в нея.

Размърдах се на място и разгънах коленете си. По краката ми запълзяха от онези гадни иглички от изтръпването. Дори не знаех колко време съм седял в тази поза. Аврора се скри от погледа ми, а аз не отделих погледа си от прозореца й. Дали това беше покана? "Да, защото тя знае, че стоя тук като пълен идиот поне десет чаша в денонощието." Можех просто да надникна. Да ида и да проверя как е. Дали е заспала, дали е завита...

Изчаках още малко. Изпих още няколко глътки от уискито за кураж и си поех дълбоко въздух. Какво да се случи? Най-много да ми се развика ако не е заспала и да ме изхвърли отново. Щях да понеса поредното падение и да си тръна... И да си потърся апартамент в тази сграда най-накрая... Писна ми да вися на покрива. Скочих през парапета и след няколко стотни вече се бях изкачил до прозореца й. Седнах на перваза и внимателно се прехвърлих в стаята й. Пристъпвах внимателно отивайки до леглото... Това легло... Аз само като го гледах и спомените за онази нощ направо ми подкосяваха краката. Не знаех как тя може да спи тук без да й подейства по някакъв начин.

Надвесих се над нея, за да проверя дали спи. Не мърдаше и дишаше равномерно клепачите й бяха спуснати. Беше спокойна. Прехапах долната си устна и заобиколих леглото й. Направих го бавно, защото макар и да можех да развия бърза скорост в такова малко пространство не смеех.. Беше възможно да бурна нещо и да я събудя. Приседнах от другия край на леглото и останах загледан в нея. Минута, две, десет... Вече дори не знаех колко. Задника ми се беше изръбил от седене, затова си позволих да сваля обувките си и да се излегна до нея завъртайки се внимателно на една страна, за да мога да я гледам. Протегнах се и отместих няколко кичура избягали от кокчето й и ги прибрах зад ухото й, за да не пречат на красивата гледка която тя представляваше. С чорлава коса пак беше прекрасна. Толкова красива.

Спокойствието, което бавно се разливаше по тялото ми не беше здравословно. Трябваше да се махна скоро, преди да съм се отпуснал прекалено. Може би трябваше да се прибера, но как да се откъсна от нея, когато тя беше толкова сладка? Продължавах да я гледа. Докато накрая не се предадох на умората и музиката, която идваше от въздуха който изпълваше и напускаше белите й дробове. Май заспах, защото сънувах онези деца отново и тя беше толкова щастлива.


Aurora: С липсата на всякакви наркотични и упойващи вещества, дарбите на червенокоската я обсебваха все повече. Бяха по-силни от всякога, заливаха я на вълни и я оставяха да се дави в море от илюзии и сънища. Беше кошмарно. И толкова труд полагаше, за да не се рови в на майка си сънищата. Един път го направи и се отврати. Може ли след повече от двадесет години брак, тя все още да сънува съпруга си? Имаше ли изобщо такава любов. Не показваха нищо подобно, възможно ли бе това, което оставаше недоизказано между тях да е просто много силна връзка? Рори не можеше да си представи такъв тип връзка. Толкова дълбока...

Затова и се възползваше от сънищата на съседите. Горките те. Колкото повече я тресеше нея абстиненцията, толкова по-ужасни ставаха техните. Вероятно скоро целия блок щеше да се изнесе, за да може да се наспи на спокойствие. Попадаше на най-различни. Прелюбодейски, фантастични, такива с извънземни, с някакви демонични същества, някакви филми или неизпълнени мечти. Аврора беше в час с всички клюки в сградата вече, без дори да говори със съседите си. Но се опитваше. Говореше с възможно най-много хора, а да не говорим за милионите неща, които майка й я караше да прави.

Спортуваха активно, ходеха на какви ли не кръжоци и курсове. Учеха холандски и руски (кой да знае, че майка й всъщност го знае, но искаше да си опресни граматиката), после на танци, на аеробика, дори на стрелба с лък. Избягваха тежките спортове, както и такива като конна езда, защото не бяха много полезни за рисковото й състояние, но всяко нещо, което отвличаше мислите на червенокоската от наркотиците бе добре дошло. И изведнъж видя себе си в един конкретен сън. И не само себе си. Видя и кучия син, който я преследваше, както и цял отбор лапета, които скачаха около тях.

Аврора се изправи рязко в леглото и се огледа задъхана. Миг по-късно разбра и откъде идваха проклетите сънища. Издаде един кратък вик на уплаха, но побърза да закрие с ръка устата си, дишайки тежко. Едва не падна от леглото от уплаха. Мъжа до нея се разбуди леко и се намести по-близо до нея, което я накара да пропълзи до края му, ослушвайки се за знаци, че майка й се е събудила. И те не закъсняха.

- Скъпа, всичко наред ли е? - чу се сънен глас от съседната стая.
- Да.. ъ.. видях паяк. Заспивай. Няма седем още. - отвърна тя на висок тон, слагайки ръка върху устните на Мариус, за да не реши, че трябва да каже нещо и той. Очите й се затвориха и тя се постара да прати майка си в страната на сънищата, след което пипнешком се опита да намери слънчевите очила, които бе оставила на нощното шкафче. Трябваше да си ги закачи на врата и да ходи само с тях. Когато се убеди, че всичко е безопасно се върна по-близо до него, за да не се налага да вика. Напротив, трябваше да шепти.

- Какво, в името на всички дяволи, правиш тук, смотаняко? Бавен ли си или малоумен, че не разбра, че не те искам около мен? Ще те накарам да си отхапеш пениса вече, заклевам се. - изсъска му гневно, изправяйки се в седнало положение и придърпа завивката към себе си, за да се покрие, тъй като нощничката й разкриваше много повече, отколкото скриваше. - И може ли да ми лягаш с мръсните дрехи в леглото? Отвратителен си. - продължи да го критикува и стовари една голяма, тежка възглавница отгоре му, удряйки го няколко пъти.


Frica: Вика ме изкара от съня ми. Подскочих инстинктивно, дори едва да държах очите си отворени. Спеше ми се като на куче. Не ми се беше случвало скоро. Затворих очи отново и се оставих да ме ударя с възглавницата, как да говоря и да се оправдавам, като каквото и да кажех звучеше само в главата ми. Съня ме теглеше отново. Можеше ли да се умре от предозиране с кокаин и липса на сън? Май можеше...

- Не са мръсни. - Браво, успях да съградя едно изречение сега ми трябваха още сили за да измайсторя второ, което да има смисъл с първото. - Облякох ги преди няколко часа, след като се изкъпах.

Брей това беше дълго, направо не можех да повярвам на себе си. Усещах, че спя отново, а наистина се опитвах да не го правя. Отворих едното си око и го отправих в нейна посока. Дори не можех да я фокусирам. Пак ли беше с очила или ми се привиждаше. Въздъхнах тихо и с досада.

- Махни ги тия неща за бога... Тъмно е. - Отново премижах и се опитах да не заспя от въздуха. Довлачих се по близо до нея и се опитах да я придърпам към себе си, но нямах сила за това, ако не дойдеше нямаше да мога да се справя. А тя се опъваше като магаре на мост. - Физически невъзможно е да си я отхапя, защото не мога да се свия толкова. Колкото и да ми е голям.

Добре. Отказвах се. Не можех да остана буден. Трябваше пак да ме раздруса, ако иска да ме върне в съзнание. Сънищата ми от преди малко отново нахлуха в главата ми. Пред погледа ми се зароди красивата гледка на перфектната й бяла усмивка. Срамежливия поглед, които ми отправи когато вдигна главата си и очите ни пресрещнаха тези на другия по пътя. Секунда, две... Интериора се смени и двамата бяхме върху огромна спалня. Гледката навън беше като изкарана от някоя брошура за популярен остров, но нито един от нас не обръщаше внимание на заобикалящата ни среда. Мекия допир на кожата й до моята. Защо секс? Не разбирах защо сънувам как я целувам, как я събличам, как съм в нея. И пак, и пак... Отново...

Отворих очи и издадох звук на недоволство. Заради какво? За това, че се събудих или заради това, че беше просто сън. Разфокусирания ми поглед я срещна отново. Казах нещо... Не, не го казах, мислех си го. Все ми беше тази. Очите ми се затвориха за пореден път и този път сънищата отново не закъсняха, но тя беше героиня във всеки един от тях.


Aurora: Не може ли? Не може значи? Щеше да си скърши гръбнака и пак щеше да си го отхапе, в това беше сигурна Аврора. Това, което я вбесяваше най-много, обаче, бе липсата на каквато и да е емоция от негова страна. Сякаш тя просто си седеше там за красота и изобщо не му говореше, изобщо не му казваше да се разкара. За кой се мислеше той, това да не му беше хотел? Това беше, край. Няма повече добра Аврора. След като той не разбираше от меките й намеци (ТРЪГВАЙ СИ ВЕЧЕ, КОПЕЛЕ!!!), то тя щеше да опита различен метод.

Тръшна се ядно на възглавницата си, възможно най-далеч от неговото тяло и затвори очи, но не за да спи, а за да ловува. Влезе в съня му, който постоянно се сменяше и тя все беше някъде там. Спря водовъртежа от сънища на едно място, оставяйки ги на едно легло, тя беше облечена в нещо подобно на това, което носеше сега, само че в червено, което рязко контрастираше на бледата й луничава кожа, а правата й коса се спускаше по раменете й. Натискаше се с него, но, за щастие, все още не бяха стигнали прекалено далеч.

Преди той да се усети, тя се изправи в седнало положение върху него и започна да го налага. Накрая ръцете й се обвиха около врата му и тя започна да блъска главата му в матрака, докато го душеше.
- Какво, по дяволите, не е наред с теб?? - питаше яростно - Престани, кучи син такъв. Какво правиш в леглото ми? Имаш си свое. Не може ли да разбереш най-накрая, че искам да ме оставиш на мира да си живея живота? Долна - удар - мръсна - още един удар в матрака - гад!!!!

След като той не можеше да се събуди достатъчно, за да говори с нея, то тя щурмуваше сънищата му, където си беше идеално буден. Тук беше без очила, а той - без сили, което му позволяваше да вижда яростта в очите й. Изрита го от леглото, а после тя също скочи и започна да го замеря през стаята с различни предмети, до които се добереше. Всичко, по-тежко от перце, което имаше свойството да бъде привлечено от гравитацията, се опитваше да го удари.

- Извратеняк. Само това ли сънуваш? И какви бяха тези проклети деца? Що за ненормалник сънува пет деца? Цели пет? Кой нормален има пет деца изобщо? Имаш нужда от психиатрична помощ. Ще си извадя ограничителна заповед вече.. - извика му, докато отиваше до другия край на стаята, за да се снабди с още предмети за хвърляне, а когато свършеха, въображението й донасяше нови и те също летяха по него.


Последната промяна е направена от Alex на Чет Апр 19, 2018 3:49 am; мнението е било променяно общо 1 път


Time and time again I have to pinch myself when I see you next to me.
You are my dream come true.
avatar
Alex
Admin

Брой мнения : 447
Join date : 16.05.2014

Вижте профила на потребителя http://hollywoodcity.bulgarianforum.net

Върнете се в началото Go down

Re: Моят свят няма цвят без теб, първи си, дори отзад напред, музата на всеки мой куплет, искам те сега, между преди и след. |Аврора и Мариус|

Писане by Sponsored content


Sponsored content


Върнете се в началото Go down

Страница 1 от 2 1, 2  Next

Върнете се в началото


 
Права за този форум:
Не Можете да отговаряте на темите